Начало / Критика / „Реквием за никого“ е романът на 2011

„Реквием за никого“ е романът на 2011

автор: Румен Леонидов

Книгата на Златко Енев не е измислена, а изживяна в потрес и погнусение

 

Новото десетилетие на ХХІ в. е ознаменувано с появата на първия драматичен като внушение и изпълнение текст, който рязко се разграничава от постмодернистките напъни на новите производители на проза. Той туря най-сетне точка на безплодното самолюбуване върху препуциума на егото и биенето на челото пред иконите на демодираната модерност. След 20 годишните опити да се естетизира и херметизира прозата ни, Златко Енев някак от засада забива мощен шут в шутовщината на бързата, бавната и бездарната литературщина, поднасяща ни хранителни заместители вместо реална храна, дъх на аерозол вместо глътка чист въздух, ултравиолетови облъчватели вместо слънчева светлина.

Енев е написал вече няколко книги, три от които са за деца. Една от тях е в учебника за четвърти клас, а другата – издадена в Китай, колкото и невероятно да звучи това у нас. Първият му роман май никой не е прочел и затова Реквиемът изскача малко неочаквано – като пословичният пухтящ локомотив, обвит в облаци от пара, издишващ пушек и сажди, които бъркат в дробовете и душите ни, давят комай до сълзи. Сюжетът ни отнася уж назад във времето, а всъщност ни хвърля напред – в проблема за бъдещето ни като нация, народ и общество. Романът бърка в нравите ни – битови и битийни, търси ред и логика в душевния ни и духовен хаос, в нехристиянската ни разпънатост между наследеното православие и безпощадното настоящо безбожие. Енев не го е еня за постмодернизма, пука му обаче дали можем да се самоопределим като духовност и дух, съхранил закваската си на отвореност към новото, към преносимия прогрес и цивилизоваността. Защото дори всенародното ни любопитство на кокошка вече е трайно трансформирано в агресивна простащина, превърнала се във втора природа на масовия и среден съвременник.

В Реквием за никого на практика няма фактология, няма политизиране на безумието, наречено „Възродителен процес“, няма идеологеми. Затова пък има всякакви типажи от късния ни закъсал комунизъм, премълчани в литературата, но живи и здрави до днес. Те присъстват навсякъде, веднъж като обществени постове и властови йерархии, а втори път – като нравствени мащаби и психологически утайки в особено обърканата ни сегашна душевност, просмукана от българско безбожие, безсмислие, бедност, безделие, безпомощност, безпросветност, бездарие, безбъдност и бесовщина.
Милото ни мучащо общество живее в миналия век, мисли не с главите, а с телевизорите на раменете си. То не смята за нужно да се радели с навика да ходи в дворния нужник, да се къпе редовно, да престане да краде от собствената си държава, да мисли само за началото и края на собственото си дебело черво. То търси вината за незавидното си съществуване навсякъде другаде, но не и у себе си, не ще да възприема завистта като нещо осъдително, да види в самото себе си причината за неудачите, да се пребори самó със собствената си тъпота. Не ще да се раздели с покорността пред силния на деня, съчетана с нечовешка жестокост, размазваща всеки, който е по-слаб физически или просто различен – не-американец, не-французин и не-германец, а примерно обикновен „педераст“ или може би африканец, дошъл да се образова у нас.

Днешният българин мрази българската си участ, българската държава. Той е християнин на думи, но бие и рита люде по време на молитва. Той мрази католиците и протестантите, ненавижда „рязаните“, мюсюлманите, арабите, евреите, намира отдушник в говореното срещу циганите. Той обича да има видим враг и го открива навсякъде – в съседа, в „чернилките“, в „другия“, който говори чужд език и изповядва друга религия. (Инак ходим на черква и сторваме кръстния знак, носим и златни кръстове като модни медальони.)

Ние не познаваме националната си история и духовните си водачи. Понеже не виждаме нито близкото, нито по-далечното си бъдеще, възприемаме героичното си минало като фанатично право да изискваме и днес уважение от нации и общества, които за разлика от нас са оставили цървулите в средновековието, докато ние сме останали надире. Още не сме излезли от потурите, от селяндурските представи, от робското малодушие. Не сме мръднали от свинската си интелигентност, от навика да мятаме очички и да грухтим недоволно. И не щем да осъзнаем, че другите в Европа отдавна са се научили да подреждат йерархиите и държавностите си покрай християнските си ценности, без непременно да отхвърлят различното.

Златко Енев е написал роман за четене. Със завиден реализъм, драматичен и на места дори трагичен в общия контекст на българския бит и душевност. Това е особен вид художествен учебник, който новите български деца могат да изгледат като игрален филм и – може би! – да разпознаят в него родителите и дедите си. Те дори могат да вземат участие в Златкоеневата екранизация; да доловят със собствените си възприятия каква е същността на комунизма и защо той все още има почва у нас и в нас. Този страстно написан текст създава усещане за изригване, но в него не се осъжда никого – може би защото търсенето на колективна вина е губене на време, а поотделно всички сме невинни, разбира се: вместо това ние просто сме сварени в собствения сос, в личното падение, в дребничкото самосъжаление и всеобщия отказ от изкупление.

Който не е прочел книгата на Енев може да си помисли, че „германецът у него е издрайфал нещо антибългарско“. Собственото ми усещане е точно обратното – че тук проклетият въпрос: „Защо сме такива?“ и призивното: „Така не бива!“, търсят някакъв нормален, човешки отговор, макар че непосилността на това начинание често води до усещането, че те безпомощно се мяткат от слепоочие до слепоочие в читателското съзнание… Накратко – това е книга, в която липсват готови, предъвкани отговори.

Ще завърша с един дълъг цитат от Реквиема – единственият молитвено-публицистичен опит за прошка, който роденият в Преслав писател е допуснал в книгата си…

Която, повтарям, не е измислена, а изживяна в потрес и погнусение.
* * *
„Има нещо атавистично…“, пишеше в дневника си репортерът на радио Свободна Европа, изпратен на българо-турската граница, за да интервюира стотиците хиляди бежанци, напускащи България в непоносимата жега на онова жестоко, блудно лято… „Има нещо атавистично, но същевременно безкрайно величаво, каращо кожата да потръпва, а очите – да се насълзяват, в движенията на огромните човешки маси, следващи повика на свободата по същия начин, със същата инстинктивна непреклонност и непоколебимо усещане за неизбежност, за липса на друг избор, по който правят това и гигантските стада в Серенгети. Вазов, преди сто години, беше нарекъл това „пиянството на един народ“. Днес същият този народ – или поне част от него, защото, каквото и да си мислят хората в България, за мен тези бежанци са точно толкова част от българския народ, колкото и ония, които ги прокуждат от родината им – днес същият този народ отново е пиян и отново, също като преди сто години, зарязва съветите на здравия разум, зарязва мисълта за добруване, сигурност и имот, и иска само едно. Едно-единствено нещо: свобода, свобода, свобода. Гео Милев, няколко десетилетия след Вазов, беше описал тези хора като „шопи със сопи, с пръти, с копрали, с търнокопи, с вили, с брадви, с топори, с коси, и слънчогледи“. Днес това са турци – български турци! – със сандъци, с куфари, с денкове, с бохчи, с чанти, с вързопи, с раници, с детски чанти, с мрежи за покупки, накрая, с голи ръце. Единствената разлика между тях и хората, описвани от българските класици, е че тези тук хора не желаят да се бият. Не желаят да убиват, не желаят да бъдат убивани. Може би това е така, защото ония от другата страна на границата по някакъв начин все пак са успели да ги убедят, че това парче земя, където са се раждали, живели и умирали предците им от поне пет-шест поколения назад – а всъщност много повече – че това парче земя всъщност не е тяхна родина. Че то е нещо, което те се опитват да откраднат, да завладеят мълчешката, да си го присвоят под носа на хората, обявили себе си за собственици на думата „родина“. Може би, наистина. А може би… може би те просто са по-благородни. По-малко кръвожадни. По-малко фанатични. Ние никога няма да знаем пълната истина. Остава ни единствено мрачният, сух, канцеларски глас на фактите: в продължение на само два месеца

България беше напусната от повече от 300.000 бежанци – под носа на щастливо дремещата Европа, която дори не забеляза, че някъде там, в нейната периферия, се извършва първото масово етническо прочистване в следвоенната история на континента. Дали това не е само предчувствие за нещата, които бъдещето е подготвило за тази част от Европа?

Поклон пред мъката ви, хора. И, ако можете, простете ни! Простете ни, простете ни, простете ни!“

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

100817720_10217400370782021_5343752941943652352_n

Цвета Брестничка: „Дистанционното обучение показа недостатъците на образователната ни система”

Небивалици с букви предложи на най-малките нашата писателка и пътешественичка Майка на четири деца, Цвета …