Атанас Далчев: Бих желал да пиша всеки път така, като че започвам за първи път

12.06.2013 Автори

Днес, 12 юни, се навършват 109 години от рождението на Атанас Далчев. Поет и преводач, оставил дълбока диря в българската и европейската културата. Удостоен е с Хердеровата награда на Виенския университет през 1972 г.

Въпреки че е пренебрегван в годините на социализма, Далчев има голямо влияние в българската поезията. Александър Вутимски, Божидар Божилов, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Пейчев, Иван Цанев са били определено под негово влияние.

„Далчев изрази драмата на човешката самота, открита от символистите, с една нова предметно-веществена образност, съхранявайки психологическите състояния и моралните интенции от началото на века — от Яворов до Лилиев. Неговата предметна образност само по друг начин изразява познати — и откривани по нов начи — състояния. „Мъртвите къщи“ са своеобразен пандан на Елиътовите „кухи хора“. А „балконът“ — друг от любимите му предметни символи — не е нищо друго освен излязлата навън — в стремеж да познае света извън себе си — душа, надвесена над пустотата на света”, пише литературният критик Светлозар Игов.

Сред забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Фридрих Хьолдерлин, Емили Дикинсън, Антон Чехов, Исак Бабел, Федерико Гарсия Лорка, Габриела Мистрал и др.

Творби на Далчев са издадени като отделни книги в превод на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също на английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания или сборници.

Избрани цитати от Далчев:

Бих желал да пиша всеки път така, като че започвам за първи път.

Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.

Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.

Богатият скърби по-силно и по-дълго от бедния, защото има повече време за това. На другия ден след смъртта на майка си или на жена си бедният е принуден да изтрие сълзите си и да тръгне да се бори за хляба си.

Всяко силно чувство е суеверно.

Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.

Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това,което може да каже.

Критикът не бива да има очите на влюбения: той трябва да е способен да се възхищава, без да престава да вижда и различава недостатъците.

Песимизмът у някои е извинение за мързела им.

Няма 5-6 години, откак думата „есе“ се появи за първи път у нас под заглавието на една статия, е вече днес есета пишат всички върху всичко.

Когато се говори за начеващи писатели, не бива да се бърза с преценката.

Човек е искрен не по желание, а по природа.

Не е важно дали романистът е взел, или не своите герои от живота, важно е дали ги е създал живи.

Най-тежък за бореца е часът на победата.

Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат. Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват.

Всяка извратеност почива върху една немощ.

Малокултурният е склонен към разни теории и теоретизация. Истинският учен цени повече от всичко факта.

Никой не осъществява себе си напълно. Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.

Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.

Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.

Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него.