Начало / Любопитно / „Част от прайда: Моят живот сред големите котки на Африка“ от Кевин Ричардсън (анотация и откъс)

„Част от прайда: Моят живот сред големите котки на Африка“ от Кевин Ричардсън (анотация и откъс)

На тригодишна възраст Кевин Ричардсън отглеждал щурци под леглото си. Днес световноизвестният възпитател на диви животни живее сред лъвове, хиени и леопарди, играе и си почива с тях, гледа ги право в очите, кляка, за да бъде на тяхното ниво, и понякога дори ги целува по носа. В „Част от прайда“ Кевин Ричардсън разказва как от момче, което се е грижело за толкова много птици и животни, че са го наричали Птичаря от Ориндж Гроув, е навлязъл в бурните си юношески години, а накрая се е превърнал в мъж, който умее да прекрачи границата, разделяща хората от хищниците. Като самоук възпитател на животни Ричардсън нарушава всички правила за безопасност, когато работи с хищниците. Пренебрегвайки всеобщото схващане, че духът на едно животно може да бъде пречупен най-добре със сопи и вериги, Кевин използва любов, разбиране и доверие и така изгражда лични взаимоотношения с всяко животно. Благодарение на уникалния му метод за опознаване на отделните характери на животните – какво ги разярява и какво ги прави щастливи, кое ги разстройва и кое ги дразни, хищниците възприемат Ричардсън като част от своето семейство. В „Част от прайда“ Кевин Ричардсън поставя на преден план историите на животните, като запознава читателите с Наполеон и Тау – двата мъжки лъва, които нарича свои братя, с невероятната Мег – лъвицата, която Ричардсън научава да плува, със свирепия Цаво, който жестоко го напада, и с малката хиена Омир, която не успява да доживее първия си рожден ден. Ричардсън описва работата си по игралния филм „Белият лъв“ и разказва за съвременното отглеждане на лъвове с цел лов в ЮАР. В „Част от прайда“ Ричардсън, със съдействието на романиста Тони Парк, вниква в съзнанието на големите котки и техния свят, за да представи на читателя един различен поглед към най-опасните хищници на Африка.
ОТКЪС

ПРОЛОГ – ЦАВО. Kазваше се Цаво, по името на мястото, където човекоядни лъвове са поглъщали мнозина работници по време на изграждането на железопътните линии от Момбаса, Кения, към сърцето на колониална Африка. Цаво беше изпратен в резервата за лъвове „Лайън парк”, в който аз работех, от друг парк, където отглеждането му било изпълнено с трудности. Съчувствах му, защото ноктите му бяха премахнати, а лъв без нокти е като човек без пръсти. На Цаво му беше изключително трудно да се храни, а възглавничките на лапите му бяха толкова груби и по тях личаха толкова белези, че той имаше много необичайна походка. Следите, които оставяше в прахта, изобщо не приличаха на лъвски. Вярвах, че това, което го бе сполетяло, беше изключително позорно и исках да променя неговия живот. Цаво беше на около три години, но бе доста едър за възрастта си. Навярно тежеше около сто и осемдесет килограма и имаше хубава плътна грива. Между втората и третата си година лъвовете са като тийнейджъри. Те са в пубертетна възраст, хормоните им бушуват и си мислят, че знаят всичко. Не искат да се вслушват в съвети и винаги са готови за нови предизвикателства. Аз бях точно като Цаво, когато бях на тази възраст. Цави, както понякога го наричах, всъщност беше доста дружелюбен лъв. Казвах му „здрасти” през оградата, а когато бях в съседното заграждение с Тау и Наполеон (два млади лъва, които познавах от много ранна възраст), Цаво тичаше нагоре-надолу около нас, докато ние играехме футбол. През месеците, които той прекара в резервата за лъвове, се сприятелихме, но дори тогава винаги усещах, че в него има нещо, което не е съвсем както трябва. Една неделя цялото ми семейство беше дошло в южноафриканския резерват за лъвове „Лайън парк”, който се намираше в Мълдърсдрифт, в северните покрайнини на Йоханесбург, за да отпразнуваме дванадесетия рожден ден на доведения ми племенник Никълъс. Когато бях малък, резерватът беше далеч от града, но сега хората живееха почти на прага на дома на лъвовете. Йоханесбург се беше разпрострял във всички посоки със скъпите си жилищни комплекси, които обграждаха противозаконно заселени лагери, и по този начин с всяка изминала година хората все повече присвояваха свободните тревисти равнини. Богаташите от ЮАР се бяха настанили в безопасните имоти, за да избягат от прословутата бурна престъпност в града, а техните прислужници и градинари живееха в импровизирани колиби от ламарина и картон в лагери като онзи, който се намираше точно срещу резервата. Посетителите на резервата за лъвове „Лайън парк” могат да си играят с малки лъвчета и да видят хиени, гепарди, диви кучета, леопарди и други хищници отблизо, след което да се повозят сред големите заграждения, където да се порадват на лъвове и други бозайници като жираф, гну и импала. Това е африканската дива природа, макар и примесена с тътена на уличното движение и очертанията на

Йоханесбург в далечината. Майка ми, сестра ми и нейният съпруг, племенниците ми и редица мои чичовци и лели се бяха натъпкали в един от камионите, които използваме за превозване на животните до откритите пространства, където те могат да играят. Камионите приличаха на подвижни клетки на колела, със стоманена мрежа от едната страна за предпазване на хората вътре от лъвовете, както и обратното. След като спряхме за снимка с няколко сладки малки лъвчета, се отправихме към другата част на парка за разходка, като аз бях водачът на групата. По това време вече бях придобил известни познания за лъвовете и, предполагам, си мислех, че знам всичко. Въпреки че не работех в резервата на цял работен ден, ми имаха достатъчно доверие, за да ми позволяват да влизам в загражденията на лъвовете. За разлика от другите хора, които работеха с опасни животни, аз не влизах при тях въоръжен със сопа. „Ти си ненормален, човече!”, казваха другите. Аз обаче не мислех, че съм такъв само защото не се нуждаех от някакъв прът, за да изградя отношения с дадено животно. По това време вече ме считаха за странен и имах славата на човек, който нарушава установените методи за работа с животни. С лъвове като Тау и Наполеон, които считах за свои братя, бях изградил отношения на основата на взаимно доверие и уважение. Познавах ги, откакто те бяха на около шест или седем месеца, и винаги съм се държал така, сякаш аз съм един от тях, лежейки долу в тревата, на тяхното ниво, вместо да се отнасям с тях като повелител, който размахва сопа или камшик. Ако използваш прът, когато работиш с едно животно, в някакъв момент трябва да го оставиш. „Така или иначе – отвръщах на хората, които ме критикуваха – с какво ще ти помогне сопата, ако лъвът наистина иска да те докопа?” Беше един от онези съвършени есенни дни в южноафриканските полета.

Небето беше голямо и синьо, простиращо се до безкрайността, и въпреки че денят беше слънчев, въздухът бе хладен и свеж. Тревата все още имаше зелен оттенък, но щеше да добие златист цвят до края на дългата суха зима. Цялото семейство се наслаждаваше на разходката и всички гледаха от камиона как чичо Кевин отива до заграждението на Тау и Наполеон и си играе с двата си любими лъва. Аз ги прегърнах, след което потъркахме главите си една в друга, за да се поздравим, а за да покажа на роднините си още нещо интересно, поритахме и топка. По онова време вярвах, че е важно да правиш шоу за посетителите. Когато ме попитат какво е чувството да прегръщаш лъв, да си съвсем близо до него, първото нещо, което изниква в съзнанието ми, е могъщество. Но нямам предвид властта ми над някое животно; говоря за невероятната сила, която тези създания излъчват, особено сега, когато Тау и Наполеон са пораснали. Чувстваш се сякаш си натиснал до дупка педала на газта на кола с V8 двигател. Няма нужда да виждаш двигателя в действие, за да го почувстваш. Можеш да го чуеш.

Когато докоснеш кожата на лъва, усещаш единствено мускули, без грам тлъстини. Когато лъвът мърка, или още по-добре, когато изреве, чувстваш вибрациите в цялото си тяло. Другото, което усещаш, е теглото им. Дори когато бяха малки, Тау и Наполеон бяха доста тежки, а сега всеки от тях тежи по близо двеста и седемдесет килограма. Когато видиш лапа отблизо и се опиташ да я повдигнеш, същевременно се опитваш да повдигнеш и масивния крак на лъва, който е със същата ширина като лапата. Много е тежко! Същият този крак е достатъчно силен, за да повали африкански бивол. Миризмата на лъва много зависи от това, с какво се е хранил и какво е правил. Най-удивителното нещо при лъвовете е, че те никога не се къпят. Единственият начин да се измият е ако вали като из ведро, и въпреки това те не вонят. Лъвовете имат специфична миризма, с която толкова съм свикнал, че ми е много трудно да я опиша. Жена ми Манди казва, че аз съм имунизиран за миризмата им, но тя я усеща. Мога да я определя като смесица от миризми на домашни любимци, но не неприятна. Не е остра като тази на котешка урина, нито наподобява миризмата на мокро куче. За да поддържат козината си в добър вид, лъвовете отделят мазно вещество от почистващи жлези зад ушите си. Черната козина зад ушите, която ще видите, ако погледнете лъв отблизо, всъщност ми е любима. Тя е много мека, почти като коприна. Останалата част от козината е различна на допир, както и при хората, и зависи къде по тялото се намира. По гърба окосмяването е по-грубо и гъсто, като при кучетата, докато по корема и вътрешната част на краката космената покривка отново е по-мека. Гривата на мъжките лъвове е щръкнала, за да може те да изпъкват сред другите животни. – Какво е чувството да имаш такава връзка с лъвове? – ме попита един роднина, също както много други хора са ме питали неведнъж в резервата, или на по питие. Най-добрият отговор, който мога да дам, е, че лъвовете са като мои другари и в края на тежък работен ден е много приятно просто да прекараш известно време с приятелите си, да пийнете по нещо и да си побъбрите. Ако съм имал лош ден и отида да поседя при лъвовете, след това се чувствам зареден с енергия и нови сили. Същото се отнася и за хиените, леопардите и другите животни, с които живея. Манди казва, че всеки път съм като нов човек. Когато спуснах завесите на шоуто, което бях изнесъл заедно с игривите младоци Тау и Наполеон, отидох до външната ограда на съседното заграждение, където беше Цаво, по-възрастният и достолепен лъв. – Цави! Ела тук, Цави! – извиках аз. Обърнах се и погледнах семейството си, махнах им и се усмихнах. Вместо да отговори както обикновено, като притича до оградата, Цаво стоеше в далечния край на заграждението си. Още в този ранен етап на моята кариера си бях поставил няколко основни правила за работата с хищници. Моето правило относно Цаво беше, че ако не дойде, когато го повикам, няма да влизам в неговото заграждение. Самото му…

„Част от прайда: Моят живот сред големите котки на Африка“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

patek

Списък с книги за Черния петък

Сега е времето да се сдобием с хубави неща за минимална цена Спор няма, като …