Лира Литературно-рекламна Агенция
автор: Емил Басат
Но ако си мислите, че тук ще откриете някакви тленни останки – много се лъжете. Заекът е избягал и вече се смее някъде напред, гледайки Ви иззад някой храст
Ще започна с едно кратко предисловие – за мистификаторите от псевдокръга “Мисъл”. Когато преди години те тръгнаха, измислиха си име, написаха си някакви псевдоманифести, защитаваха своята платформа стреляйки по всички посоки, само и само да привлекат вниманието към себе си, това се възприе като нещо симпатично и ново. Особено в краевековието, изпълнено с тъги и очаквания за буря и натиск.
По подобие на свои колеги от бившите източни демокрации те станаха колумнисти, следяха пулса на деня и реагираха остроумно и остро. Но постепенно възмъжаха и като че ли се умориха от ролята си на бунтари и се ориентираха към правене на наука.
Покрай това пишеха стихове, пиеси, памфлети, антрефилета, есемес поезия, превеждаха, издаваха „Литературен вестник”, учеха другите как да станат писатели. Михаил Неделчев се опита да яхне групата, самообявявайки се за неин гуру, но учениците му срамежливо се споглеждаха, почетоха го с титлата почетен професор на НБУ, но си продължиха по свой път.
В опитите си да преначертаят културното пространство, да пренапишат историята на литературата те изпаднаха в същия догматизъм като тези, срещу които се бореха. Защото изходната им база бе една – те бяха възпитаници на своето време – макар и в една по-разкрепостена ситуация. Те така и не успяха да се изградят като някаква нова школа в литературознанието или литературната история.
Ревизиите им са интересни, но непълни. Ще станат пълни, когато се публикуват всички документи от историята на Съюза на писателите, на СУ, на БАН, на Литературния институт, архивите, със скандалите и осъжданията, с остракизма – без никакви политически пристрастия и без нравоучително размахване на пръст – видите ли ние сме истинските, вие не сте.
Данчо Ефтимов бе обявен за ренегат на групата, поради това, че сменяше непрестанно лагерите в търсене на храна, подскачаше от група на група, гледаше с любопитни очи кой какво прави и се опитваше да го повтаря или иронизира, да го представя като поредния шедьовър или поредния провал. Естествено в неговата безразборна стрелба имаше и много добри попадения.
С времето той се научи много точно да преценява по кой заек да стреля, така че да не последват някакви санкции. И като най-мъдро решение взе, че застреля сам себе си. Първо пита жена си и след като тя одобри, написа си некролог, обяви го публично и зачака реакцията на публиката. Която не закъсня да го отрупа с хвалебствия или с недоволни дюдюкания. От което на Данчо му стана страшно весело и той продължи да пише некролози – но вече за другите.
В тази книга е пълно с тях. Но зад привидно траурния тон наднича ироничното лице на критика анализатор, който превръща жанра некролог в нещо ново, в някакъв хибрид побрал и литературна критика и литературна история и есеистика и висока култура. Ако нещо смайва в тези “посмъртни слова”, сякаш произнесени от Данчо на гроба на величията, това е удивителната ерудиция, философската подплата и майсторското боравене с езика.
Неслучайно Данчо учи прохождащите в словото студенти на това как се пише – есе или нещо друго. С което си е осигурил бъдещи майстори на некролога. Некрологът като нов есеистичен и философски жанр, доразвит и обогатен от Ефтимов. Достатъчно велики предходници има той в това поприще – стига да споменем “Спун Ривър. Епитафии” на Едгар Ли Мастърс или “Некролози” на Уйлям Сароян.
Прав е Сиромахов да съжалява, че той и другите няма да могат да си прочетат некролога. Затова може би е по-добре Данчо да им ги напише приживе. Така поне ще знаят какво е мислел за тях. Постмортем и баба знае. Там всички сме прекрасни. Прочетете тези текстове на Данчо. Майсторска работа са, уверявам ви.
И ако питате къде лежи заекът – ще Ви отговоря – тук лежи, в тази му книга. Той целият се е погребал в нея и си е написал епитафия на гроба. За което се иска кураж и голяма доза хумор и чувство за самоирония.
Но ако си мислите, че тук ще откриете някакви тленни останки – много се лъжете. Заекът е избягал и вече се смее някъде напред, гледайки Ви иззад някой храст. Данчо – смеещия се заек, вечно изплъзващ се – докато не го застреля някой обиден критик или писател…
Текстът е прочетен на премиерата на “Тук лежи заекът”
Фото:bg.wikipedia.org
