Начало / Любопитно / „Варварите. Управлението на ГЕРБ (2009-2013)“ от Евгений Дайнов (откъс)

„Варварите. Управлението на ГЕРБ (2009-2013)“ от Евгений Дайнов (откъс)

ВЪВЕДЕНИЕ

Двадесет години по-късно

В една тъмна и мразовита вечер в средата на декември 1989 година обикаляхме около храма „Св. Александър Невски“ с приятел – тогава най-известния противник на режима. Той бе сред създателите на Комитета за защита на Русе, Клуба за гласност и преустройство, „Екогласност“, КТ „Подкрепа“, СДС и т.н. Обикаляхме черквата, посветена на руския княз, който в началото на XIII век започва решителното отделяне на Русия от Европа и обвързването ù с татарските ханства, и търсехме отговор на въпроса: „Къде искаме да свърши сегашната бъркотия?“. Имахме предвид вече стартиралата политическа буря, която не след дълго щеше да получи прозвището „прехода“.

Моят приятел бе максималист: „Почваме на чисто. Имаме уникалния шанс да направим първото истински щастливо общество – да направим държава по подобие на хипарското братство от големите фестивали на 60-те години. За това се боря“. Аз бях минималист: „Аз пък се боря за това, в края на бъркотията, където и да се намирам в центъра на София, в рамките на петминутна разходка в която и да е посока, да намеря някой, който да ми направи джин с тоник“.

Бях истински вбесен, когато (около два месеца по-рано, когато приближаващата буря само тътнеше, Берлинската стена си беше здрава, а Тодор Живков беше заплашил българския народ, че ще го управлява до стогодишна възраст) в една късна слънчева сутрин се бях озовал на жълтите павета с пет лева в джоба – огромна сума за тогавашните ми възможности. Исках да похарча тези пет лева в някое спретнато кафене, където да почета вестници, да хапна кроасани, да пийна кафе и после, към пладне – да дръпна един джин с тоник. Но столицата на Народна република България не предлагаше подобен лукс. И тогава реших, че в крайна сметка искам нещата да се преобърнат надолу с главата най-вече за да се появи джин с тоник. И кроасани. И истински кафенета. И истински вестници…

Навръх Коледа 1989 година въпроса „Къде ще свърши всичко това?“ вече си задаваха стотици хиляди българи. Всеки имаше свой отговор до момента, в който в началото на 1992 година Филип Димитров, тогава министър-председател, не лансира тезата, че в крайна сметка се борим да бъдем „нормална западна страна“.

Окей, казах си, приемам това като цел. По-скромна е от правенето на общество по модела на фестивала в Удсток, но е по-амбициозна от това сред софийската кал – „и тъмна, и страшна“, както пееше тогава Богдана Карадочева – да има заведения с джин и тоник, каквито и бездруго към тази дата вече имаше.

Нормална западна страна, с всичките си плюсове и минуси – няма лошо!

Две и повече десетилетия по-късно България вече бе, поне на хартия, доста повече от онова, което си представяше Филип Димитров – можеше да докаже с документи, че е в най-елитния клуб на нормалните западни страни – член на НАТО, член на ЕС и т.н. Извън хартията обаче се случваха странно познати и напълно незападни неща. Към края на 2012 година медиите бяха под контрола на правителството и приятелските му кръгове. Цензурата се беше върнала на нивото от края на 80-те, а също и полицейският тормоз. В рамките на няколко месеца за „показания“ в РПУ бяха привикани: музикантът Мишо Шамара (за да го тормозят за текст на негова песен); дотогава никому неизвестен варненец (да се оправдава, че е снимал трима полицаи, спящи в патрулката по време на дежурство); моя милост (да се обяснявам защо съм казал еди-какво си в телевизионен сутрешен блок); Пламен Даракчиев, един от основателите на „Подкрепа“ (за да се защитава, че организира протест).

Поетът Николай Колев-Босия пък, трън в петата на режима на Тодор Живков, в есента на 2012 година беше арестуван от четиридесет полицаи, защото бе обявил намерението си да нацели парламента с гнил домат.

Из цялата страна квартални полицаи обикаляха домовете, за да питат различни граждани кой ги е накарал да се подпишат под еди-каква си петиция или да отидат Варварите на еди-кой си протест. Подразделенията на МВР за борба с тероризма проверяваха айпи адресите на новинарски електронни сайтове, останали по някаква причина извън контрола на властта. В селата, градските квартали и големите институции отново се появиха „слушалки“ на властта, които докладваха кой какво прави и говори. Срещу това властта закриляше въпросните „слушалки“, които иначе си бяха локални разбойници и мародерстваха на пълна воля, тъй като внезапно бяха се оказали неприкосновени.

Масово се подслушваха телефони. Повечето хора в България се върнаха в режима на страх, налаган между 1944-1989 година: „Шшшт, това не е за телефон! Ако искаш да говорим, да се видим в парка“. През есента на 2012-та имах толкова срещи по парковете на София, колкото през есента на 1989-а…

В края на премиерския мандат на Бойко Борисов гледахме и други познати от миналото филми. Хищническото разграбване на природата, провеждано от близки приятели на властта, през 2012 година доведе до повторение на природозащитните протести на „Екогласност“ от 1988-1990 година. Отново имаше окупация на кръстовището на Орлов мост, шествия, обсада на парламента и скандирания „Мафия!“. Междувременно властта демонстрираше близост с режима в Москва, като подписа –
напук на изрични забрани от страна на ЕС – заробващ договор с руския монополист „Газпром“ и тръбеше, че търси начини да изгради АЕЦ „Белене“, тази „рожба на българо-съветската дружба“, чието строителство бе забранено точно двадесет години по-рано.

За да стане България „нормална западна страна“.

–––

От първите години на ХХІ век в България са драстично обезсилвани демокрацията и нейните институции – т.е. имунната система на едно съвременно общество срещу нахлуването на варварски нрави и установяването на господство на човек над човека. Към 2005-2006 година демокрацията е вече, по точния израз на Иван Костов, „фасадна“ – т.е. нейните институции съществуват, общо взето, за да бъдат показвани на чужденците, а зад фасадата тече формирането на олигархия. На клуб на богатите и силните, който управлява независимо от демократическите процедури и законовия ред.
Точно по това време се появяват и започват да консолидират своите позиции големите монополисти, наследили големите бандити от прехода в ролята на грабители на обществен ресурс. Липсата на правов ред е забелязана от ЕС в момента на влизане на страната в Съюза и затова България е поставена под специално наблюдение. И с право. Защото да си припомним Маргарет Тачър: „Там, където няма върховенство на закона, свободата се превръща в свобода на силните да тормозят слабите“.
Колкото повече отслабва законовият ред, толкова повече се разширява клубът на силните и богатите. По времето на тройната коалиция лъсват близките връзки между правоохранителните органи, мощните частни интереси и света на гангстерите. Постепенно се оголват и връзките между съда и подземния свят – нещо, което сигнализира, че България е разграден двор, в който всеки може да прави каквото си иска.
В тази ситуация България започва да губи суверенитет, тъй като не умее да отстоява националните интереси и да брани националната сигурност. Предвождани от тогавашния президент Георги Първанов, сборище от монополисти и национални предатели превръщат България в „троянски кон на Русия в Европа“. Междувременно и националният дух е отслабен от алчността, пошлостта и простотията, които извират от т.нар. елит. Започва златната епоха на онази мерзка вакханалия от разпищоленост,
разгул и дебелащина, която наричаме „чалга“.
Усетили жегата зад ъгъла, през 2009 година българите гласуваха за Крали Марко в образа на Бойко Борисов, който да загради двора и въведе ред в него. Получиха обаче варварска орда, която нахълта през разградените дувари и завзе цялото стопанство. За разлика от всички свои предшественици, които поне имаха някаква „кумова срама“ и не подчиняваха всичко на личния интерес и личните отношения, ГЕРБ упражняваше властта на принципа „всичко е лично“. Простащината, дебелащината и грубата сила бе издигната в култ. Или по думите на премиера: „Вие сте прости, аз съм прост и затова се разбираме“.
Държавата бе отвлечена и вкарана като още един участник в клуба на богатите и силните. А те – олигарси, монополисти и просто бандити, започнаха с помощта на държавата да плячкосват страната, нейните ресурси и в крайна сметка – нейните хора, неслучайно наричани от премиера „материал“. За разлика от своите предшественици, управлението на ГЕРБ успя да превземе и медиите, превръщайки повечето от тях в свои (и на своите приятели) лакеи.
„Държавата е наша и ще правим каквото си искаме с вас или без вас“, стана основният принцип на управление на ГЕРБ. Всички правила на цивилизования живот – и най-вече разпръсването на властта из цялото общество – бяха превърнати в излишни подробности, в някакви утежняващи живота аксесоари, без които се живее по-лесно.
ГЕРБ ликвидира държавността, смаза икономиката, разнебити обществото, потопи културата в пошлост и в крайна сметка почти пречупи духа на българите. Съпротивата, започната от „зелените“ и продължена от масовите бунтове през 2013 година, дойде точно навреме, за да спаси този дух от изчезване и нацията от окончателно потъване в сумрака на варварството.
След ГЕРБ живеем в развалини, в каквито не сме живели. Възстановяването след предишни катастрофи – 1990-а, 1997-а – беше сравнително лесно, тъй като основите на обществото бяха оцелели, както и предприемаческото желание на масата българи. Имаше и културен, и духовен хинтерланд, който не бе превзет от предишните разрушители на съвременна България. Този път нямаме тези основи, на които да стъпим и сравнително бързо да излезем от блатото.
Няма и кой да го свърши вместо нас, макар този път да сме в ЕС. Както предупреждава величествената Маргарет Тачър: „Не бива да се попада в капана да се мисли, че Западът може да даде нова форма на други общества“.
Този път излизането ще е дълго, защото разрухата е с апокалиптични размери. Който не вярва – да си даде сметка, че в българската история няма самозапалващи се хора. От 2013 година вече има.
Излизането ще е дълго, но отнякъде трябва да се започне. Откъде?
Разбунтувалият се народ сам даде правилната насока. Най-важното е, че самият бунт, самата съпротива е онзи върховен акт на духа, който осмисля самото съществуване на човешките същества. Както пише философът Марк Роуландс (в книгата The Philosopher and the Wolf): „В крайна сметка съпротивата е онова, което дава на нашия живот ценност: нашата съпротива е единственото нещо, което е нашето спасение“.
Не само актът на съпротивата, но и нейното съдържание сочат пътя, по който трябва да вървим в следващите години.
Типична българска интелектуалщина – провинциална, надута, страхлива – е да се твърди, че надигналият се народ не знае какво не иска и какво иска. Много добре знае, макар да не го изразява във високопарно-провинциалния изказ на руските и френски книги, към които българската интелектуалщина е наркотично пристрастена.
Посочвайки като свой противник монополите, народът даде съвършено точна характеристика на властта на ГЕРБ. Издигайки искания, съсредоточени върху подотчетността на властта, нейното работене за общото благо, както и върху ефективното представителство на гражданите – с тези искания народът ясно показа какво иска: нова структура и поведение на властта.
Излизането от катастрофата „ГЕРБ“ лежи само в една посока:властта в България да бъде (ре)конструирана по начин, който да я насочи към общото благо и да я постави под контрола на ефективно представените в нея граждани.Иде реч за цялостна реконструкция, защото към момента на падането на правителството на Борисов властта е елементарна силова групировка, обслужваща себе си и своите приятели.
Това е правилният изход, защото е политически. А политиката е в основата на едно общество. Онзи, който си оправи политиката, ще има и икономика, и развитие, и благоденствие. Който не – не.
Върху какво обаче да се стъпи, за да се тръгне натам, след като всичко в държавата, обществото и стопанството е разрушено?
Може да се стъпи само върху онова нещо, което се оказа, че надживя ГЕРБ – духа на нацията и на нейните индивидуални членове. Бунтът се надигна като израз на този дух, укрепи го и изведе само него неразрушен от варварските времена.

Както казва Харалан Александров във в. „Преса“ от 26 февруари 2013 година:
„…в този сложен и динамичен свят няма място за покорни и наивни поданици. За да имаш право да живееш, трябва да се научиш да бъдеш свободен. Доживях да видя как за броени дни хиляди хора прегърнаха тази истина и поискаха да бъдат свободни, за което съм много благодарен. Това е голямо прозрение и победа за българското общество…“
Стремежът към свобода, култивирането на собствената и на другите свобода – това е съдържанието на духа на всяка съвременна цивилизована нация. Но и тя не пада от небето – може да се каже дори, че свободата е последното нещо, което може да падне от небето. Особено са сложни митарствата на свободата в последните десетилетия в България поради причина, описана още от св. Тома Аквински: „Съвсем естествено е, че хора, които са израснали в атмосфера на страх, ще паднат до положението на зависимост на духа; и че ще ги е страх от всяко действие, изискващо мъжество и усилие“.
Подобно мъжество няма нищо общо с онова мъжкарско перчене, което Бойко Борисов наложи като приемлив модел на поведение. Мъжеството – това е да се съпротивляваш, да не навеждаш глава дори тогава, когато изглежда, че няма никакви изгледи за успех. И да полагаш усилието да правиш това час след час, ден след ден, година след година. Мъжеството – това е да имаш достойнство. Да не лакействаш и да не слугуваш, да не си търсиш покровител или господар, да не търсиш бързи „врътки“ и „писта“ за далавери. Именно затова всички международни документи, имащи отношение към правата на човека и гражданина – всички, – обосновават правата с това, че те произтичат от нещо, което само човешкото същество има: достойнство.
„Човек трябва да стои изправен сам, а не да бъде държан в изправено положение от други“, пише Марк Аврелий в залеза на римската цивилизация, давайки полезна и днес дефиниция на достойнството.
Излизането на България от катастрофата „ГЕРБ“ може да започне само тогава, когато достатъчно българи започнат да стоят изправени сами. Само така ще може да се излезе от варварството, защото в крайна сметка то е господство – т.е. зависи от това повечето хора в повечето време да не стоят изправени.
Когато достатъчно хора застанат изправени, дори в България те ще могат да породят обществен договор, който да преоснове държавата върху основите на цивилизацията. Договор, може би подобен на този:
„Ние имаме следните Истини за самоочевидни, че всички Хора са сътворени равни, че те са надарени от своя Създател с някои неотменими Права, че сред тях са Живот, Свобода и следването на Щастието – и че за да се осигурят тези Права, Хората изграждат изпомежду си Правителства, чиято справедлива Власт произтича от Съгласието на Управляваните, и че когато някоя Форма на Правителство стане разрушителна за тези Цели, Хората имат Правото да го променят или отменят, и да съградят ново Правителство, полагайки неговите Основи на такива Принципи, и организирайки неговата Власт в такава Форма, които да им изглеждат най-подходящи, щото те да могат постигнат своята Сигурност и своето Щастие“.

 

„Варварите. Управлението на ГЕРБ (2009-2013)“  тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

223197_b

Отрезвяваща история за България създаде наш хроникьор

И народите имат душа, напомня ни Тони Зарев Неговата „Отрезвяваща история… и други истории” работи …