„Мечтата на келта“ от Марио Варгас Льоса (анотация и откъс)

Като калейдоскоп от ярки епизоди преминава пред очите на героя животът му в затворническата килия, докато очаква помилване или смърт. В основата на документалния роман „Мечтата на келта“ на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса е положена реалната история на легендарния деец на ирландското националноосвободително движение сър Роджър Кейсмънт. Бившият британски консул, дипломат хуманист, чиито доклади за злодеянията на колонизаторите на Конго и Амазония го превръщат в началото на ХХ век в кумир на просветена Европа, се отказва от постове и почести и се посвещава на борбата за независимост на многострадална Ирландия. Обвинен от Британската империя в държавна измяна и шпионаж и осъден на смърт, Кейсмънт прекарва последните си дни в пълна изолация и скръбна самота, изоставен от приятели и сподвижници, възмутени кой от предателството му, кой от хомосексуалните му връзки, които излизат наяве от неговите дневници. Една наистина героична и горестна съдба…

Испано-перуанският писател Марио Варгас Льоса (р. 1936) е сред най-изтъкнатите в съвременната литература на Латинска Америка, един от нейните велики романисти, публицисти и есеисти. Името му се свързва с издателския „бум“ на тази литература наред с имената на Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), посрещнат с широко одобрение, а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“, за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Габриел Гарсия Маркес. Литературният авторитет на Варгас Льоса продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“, „Панталеон и посетителките“, „Леля Хулия и писачът“, „Войната в края на света“. Между най-значимите му произведения са още „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), мемоарите „Риба във водата“ (1993), романите „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които издадени и на български. Марио Варгас Льоса е носител на множество престижни литературни награди, сред които „Планета“ (1993), „Сервантес“ (1994), „Библиотека Бреве“, „Принцът на Астурия“, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература.

ОТКЪС

Когато вратата се отвори, наред с лъча светлина и полъха въздух, в килията нахлу и уличната глъчка, която каменните стени приглушаваха, и Роджър се събуди стреснат. Все още сънен, примигвайки и опитвайки да се успокои, той зърна силуета на надзирателя, подпрян на касата на вратата. Навъсените му очи на отпуснатото лице с руси мустаци го изучаваха с познатата враждебност, която никога не криеше. Ето кой ще съжалява, ако английското правителство одобри молбата му за помилване.
– Посещение – изсумтя надзирателят, без да отмества поглед от него.
Роджър се изправи, разтривайки изтръпналите си ръце. Колко време беше спал? Едно от мъченията в затвора Пентънвил бе, че човек губеше представа за времето. В затвора Брикстън и в лондонския Тауър чуваше часовниците, които биеха на всеки половин и кръгъл час, но тук плътните стени не пропускаха към вътрешността на сградата камбанния звън от църквите на „Каледониън Роуд“ или глъчката от пазара в Айлингтън, а пазачите спазваха стриктно заповедта да не разговарят с него. Тъмничарят му сложи белезниците и му направи знак да върви напред. Да не би адвокатът му да носеше добри вести? Или кабинетът да е заседавал и да е взел решение? Може би погледът на надзирателя, излъчващ повече от всякога омразата, която будеше у него, се дължеше на това, че бяха смекчили присъдата му. Той пое по дългия коридор от червени тухли, потъмнели от нечистотия, покрай металните врати на килиите и олющените стени, на които през всеки двайсет или двайсет и пет крачки имаше висок прозорец с решетки, откъдето успяваше да мерне късче сивкаво небе. Защо му беше толкова студено? Беше юли, разгарът на лятото, и нямаше причина за този мраз, от който беше настръхнал.
Когато влезе в тясната стаичка за свиждане, помръкна. Там го чакаше не личният му адвокат, сър Джордж Гавин Дъфи, а един от неговите помощници, начумерен рус младеж с изпъкнали скули, издокаран като денди, който по време на четиридневния процес разнасяше документи между адвокатите на защитата. Защо, вместо да дойде лично, сър Гавин Дъфи пращаше един от своите помощници?
Младежът го посрещна с хладен поглед. В очите му се четеше гняв и погнуса. Какво му ставаше на този идиот? „Гледа ме като някаква гадина“, помисли си Роджър.
– Някакви новини?
Младежът поклати отрицателно глава. Пое си дъх, преди да заговори.
– Относно искането за амнистия – още не – обяви той сухо, правейки гримаса, от която видът му стана още по-кисел. – Трябва да изчакате заседанието на Министерския съвет.
Роджър се смущаваше от присъствието на надзирателя и другия пазач в малкото помещение. Макар да стояха безмълвно и неподвижно, той знаеше, че следят зорко всичко, което си казваха. Тази мисъл стягаше гърдите и затрудняваше дишането му.
– Но предвид последните събития – добави русият младеж, примигвайки за първи път и кривейки превзето уста, – сега всичко стана много по-трудно.
– В затвора не идват новини отвън. Какво е станало?
Ами ако Германското адмиралтейство най-сетне бе решило да нападне Великобритания от бреговете на Ирландия? Ами ако мечтаният щурм бе в ход и оръдията на кайзера точно в този миг мъстяха за ирландските патриоти, разстреляни от англичаните по време на Великденското въстание? Ако войната бе взела такава насока, значи, замислите му все пак се сбъдваха.
– Сега стана трудно, дори невъзможно да се постигне успех – повтори помощникът.
Беше пребледнял, едва сдържаше гнева си и Роджър различаваше под белезникавата кожа очертанията на черепа му. Усети, че зад гърба му тъмничарят се подсмихва.
– За какво говорите? Господин Гавин Дъфи бе оптимист за молбата. Какво е станало, за да промени така мнението си?
– Вашите дневници – произнесе отчетливо младежът с нова гримаса на отвращение. Бе снишил глас и Роджър се напрягаше да го чуе. – От Скотланд Ярд са ги открили в дома ви на „Ибъри Стрийт“.
След което направи дълга пауза, очаквайки Роджър да каже нещо. Но понеже той бе онемял, даде воля на възмущението си и просъска:
– Как можахте да проявите такова безразсъдство, човече! – говореше бавно, което подчертаваше още повече яда му. – Как можахте да напишете черно на бяло подобни неща, безумецо! А щом сте го направили, защо не взехте елементарните мерки да унищожите тези дневници, преди да ви хрумне да заговорничите срещу Британската империя?
„Обидно е този сополанко да ми говори така“, каза си Роджър. Определено му липсваше възпитание, защото той бе поне два пъти по-възрастен от този надменен хлапак.
– Извадки от тези дневници са плъзнали навсякъде – добави помощникът по-спокойно, макар и все така сърдито, този път, без да го гледа. – Говорителят на министъра, самият капитан първи ранг Реджиналд Хол, предаде в Адмиралтейството копия от тях на десетки журналисти. Сега са наводнили цял Лондон. В Парламента, в Камарата на лордовете, в клубовете на либерали и консерватори, в редакциите, в църквите. В града говорят само за това.
Роджър мълчеше. Не помръдваше. Отново изпитваше онова странно чувство, което го обземаше много пъти през последните месеци, от онова сивкаво и дъждовно априлско утро на 1916 година, когато, вкочанен от студ, го арестуваха сред развалините на Форт Маккена, в Южна Ирландия – това не беше той, те говореха за някой друг, тези неща се случваха на друг.
– Знам, че личният ви живот не е моя работа, нито на господин Гавин Дъфи, нито на когото и да било – добави младият помощник, насилвайки се да овладее гнева, който се долавяше в гласа му. – Въпросът е строго професионален. Господин Гавин Дъфи искаше да ви осведоми за ситуацията. И да ви предупреди. Това може да опорочи молбата за помилване. Тази сутрин в някои вестници вече имаше протести, спекулации, слухове относно съдържанието на вашите дневници. Всичко това може да повлияе на общественото мнение относно молбата. Чиста хипотеза, разбира се. Господин Гавин Дъфи ще ви държи в течение. Желаете ли да му предам нещо?
Затворникът отказа с едва забележимо поклащане на глава. След това се обърна и застана срещу вратата на стаята. Надзирателят кимна с бузестото си лице на пазача. Последният издърпа тежкото резе и вратата се отвори. Обратният път към килията му се стори безкраен. Докато вървеше по дългия коридор с каменни стени от червеночерни тухли, му се струваше, че всеки момент ще се спъне, ще падне по очи върху влажните плочи и повече никога няма да стане. Когато стигна пред металната врата на килията, си спомни – в деня, в който го доведоха в затвора Пентънвил, тъмничарят му бе казал, че всички подсъдими, лежали в тази килия, без изключение са свършили на бесилото.
– Ще може ли да се изкъпя днес? – попита той, преди да влезе.
Дебелият надзирател поклати отрицателно глава, гледайки го в очите със същата погнуса, която Роджър долови в погледа на помощника.
– Ще може да се изкъпете чак в деня на екзекуцията – отвърна тъмничарят, наслаждавайки се на всяка дума. – И то само ако това е последното ви желание. Други вместо баня предпочитат едно хубаво ядене. Което е лошо за мистър Елис, понеже щом усетят въжето, оцапват гащите. И превръщат мястото в кочина. Мистър Елис е палачът, ако случайно не знаете.
Когато чу, че вратата зад него хлопва, той легна по гръб върху тесния нар. Затвори очи. Щеше да е хубаво да почувства как от ледената струя на душа кожата му настръхва и посинява от студ. В затвора Пентънвил престъпниците, с изключение на тези със смъртна присъда, можеха да се къпят веднъж седмично със сапун и студена вода. И условията в килиите бяха поносими. Но си спомни, потръпвайки, мръсотията в затвора в Брикстън, където се беше напълнил с бълхи и въшки, които гъмжаха в дюшека на леглото му и го бяха изпохапали по гърба, ръцете и краката. Стараеше се да не мисли за това, но няколко пъти в паметта му се връщаха отвратеното лице и пълният с омраза глас на русия помощник, издокаран като манекен, когото сър Гавин Дъфи му бе пратил, вместо да дойде лично да му донесе лошите новини.

За раждането си на 1 септември 1864 година в Дойлс Котидж, Лосън Терас, в предградието Сендикоув на Дъблин, не помнеше нищо, естествено. Макар никога да не забравяше, че е дошъл на бял свят в столицата на Ирландия, през голямата част от живота си приемаше безпрекословно онова, което баща му, капитан Роджър Кейсмънт, служил осем години с отличие в Трети кавалерийски полк в Индия, му бе внушил – че истинското му родно място е графство Антрим, в сърцето на провинция Ълстър, протестантска и пробританска Ирландия, където родът Кейсмънт живееше от XVIII век.
Роджър бе отгледан и възпитан като англиканец към Ирландската църква, също както сестра си Агнес (Нина) и своите братя Чарлс и Том – и тримата по-големи от него, но още преди да може да го осъзнае, бе усетил, че по отношение на религията не всичко в семейството му бе така хармонично, както по другите въпроси. Дори невръстно дете можеше да забележи, че майка му, в моментите, когато беше със сестрите и братовчедите си от Шотландия, се държеше, сякаш криеше нещо. Щеше да открие какво е то като юноша – за да се омъжи за баща му, макар привидно да бе станала протестантка, Ан Джефсън скришом от мъжа си продължаваше да бъде католичка („папистка“, както би казал капитан Кейсмънт): изповядваше се, ходеше на служба и вземаше причастие, и че той самият в най-дълбока тайна беше кръстен като католик, когато навърши четири годинки, по време на една почивка в Рил, Северен Уелс, при чичовците и лелите им, които живееха там.
През годините в Дъблин, както и по времето, което прекарваха в Лондон и Джърси, Роджър не проявяваше никакъв интерес към религията, макар че, за да не ядосва баща си, се молеше, пееше и спазваше усърдно ритуалите по време на неделната служба. Майка му му даваше уроци по пиано и той имаше ясен и школуван глас, който често му печелеше аплодисменти на семейните сбирки, където изпълняваше стари ирландски балади. Тогава много повече го вълнуваха историите, които капитан Кейсмънт разказваше на него, сестра му и братята му, когато беше в добро настроение. Истории за Индия и Афганистан, най-вече за битките му срещу афганци и сикхи. Екзотични имена и пейзажи, пътешествия през планини и джунгли, криещи съкровища, чудовища, най-различни твари, древни народи с чудати обичаи, варварски богове разпалваха въображението му. Другите деца понякога се отегчаваха от тези разкази, но малкият Роджър можеше да слуша дни и часове приключенията на баща си из далечните кътчета на империята.
Когато се научи да чете, обичаше да се вглъбява в историите за великите мореплаватели – за викингите, португалците, англичаните и испанците, пребродили световните морета, разбивайки на пух и прах легендите, според които, когато стигнели определена точка, морските води започвали да клокочат, отваряли се пропасти и се явявали чудовища, чиято паст можела да погълне цял кораб. Макар че Роджър винаги бе предпочитал да слуша тези приключения от устата на баща си, вместо да му ги разказват или да ги чете. Капитан Кейсмънт имаше приятен глас, описваше с цветист език и въодушевление джунглите на Индия и зъберите на Хайберския проход в Афганистан, където неговият отряд от леки драгуни веднъж бил хванат в засада от шайка фанатици с тюрбани, които смелите английски воини посрещнали първо с куршуми, след това с щикове, а най-накрая с юмруци и голи ръце, докато не ги принудили да отстъпят разгромени. Но не приказките за оръжия разпалваха най-много въображението на малкия Роджър, а пътешествията, проправянето на пътеки през места, на които не бе стъпвал бял човек, подвизите на физическа издръжливост, триумфът над предизвикателствата на природата. Баща му бе забавен, но и безпощаден, и не пропускаше да нашиба с колана децата си, когато се държаха неприлично (в това число и госпожицата Нина), защото така се наказвали провиненията в армията, а той бил установил, че само този вид наказание е ефикасен.
Макар да се възхищаваше от баща си, Роджър истински обичаше майка си – тази стройна жена, която сякаш не стъпваше, а плуваше във въздуха, със светли очи и коси и с нежни ръце, които го изпълваха с щастие, когато се заравяха в къдриците му или милваха телцето му, щом дойдеше време за баня. Едно от първите неща, които щеше да научи – на пет ли бе, или на шест?, – бе, че можеше да изтича, за да се хвърли в обятията на майка си само когато капитанът не беше наблизо. Верен на пуританската традиция в рода си, той не бе привърженик децата да растат сред ласки, защото това ги правело негодни за борбата с живота. В присъствието на баща си Роджър спазваше дистанция от бледата и деликатна Ан Джефсън. Но когато той излезеше, за да се види с приятелите си в клуба или на разходка, момчето се втурваше към нея и тя го обсипваше с целувки и милувки. Понякога Чарлс, Том и Нина негодуваха – „Ти обичаш Роджър повече от нас“. Майка им ги уверяваше, че обичала еднакво всички, просто Роджър бил много малък и се нуждаел от повече внимание и ласки от големите.
Когато през 1873 година майка му умря, Роджър беше на девет. Вече можеше да плува и печелеше всички състезания с деца на своята възраст и даже с по-големи. За разлика от Нина, Чарлс и Том, които проляха много сълзи по време на заупокойната служба и погребението на Ан Джефсън, Роджър не заплака нито веднъж. През тези мрачни дни домът на семейство Кейсмънт се превърна в траурен параклис, изпълнен с хора, облечени в черно, които говореха тихо и прегръщаха със скръбни лица капитан Кейсмънт и четирите деца, докато им поднасяха съболезнования. Дни наред Роджър не можа да промълви и дума, сякаш бе онемял. Отговаряше с кимане или жестове на въпросите и стоеше сериозно, с наведена глава и отнесен поглед, даже нощем, в тъмната стая, без да може да заспи. Оттогава и до края на живота му образът на Ан Джефсън щеше да го навестява в съня му от време на време, с познатата ласкава усмивка и разтворени обятия, в които той щеше да се сгушва, чувствайки се защитен и щастлив, милван от фините й пръсти по главата, по гърба, по бузите; усещане, сякаш предпазващо го от злините по света.
Братята и сестра му се съвзеха бързо. Роджър също, поне привидно. Защото, въпреки че бе възвърнал говора си, никога не коментираше станалото. Когато някой роднина му напомнеше за майка му, той млъкваше и оставаше затворен в своето безмълвие, докато човекът не сменеше темата. В безсънните нощи усещаше как ликът на злочестата Ан Джефсън тъжно го гледа от мрака.
Човекът, който никога не се съвзе и престана да бъде същият, бе капитан Роджър Кейсмънт. Тъй като не бе склонен към душевни излияния и нито Роджър, нито братята и сестра му го бяха виждали да проявява чувства към майка им, четирите деца се изненадаха от удара, който нанесе на баща им смъртта на неговата съпруга. Бе зарязал обичайния си спретнат вид и ходеше небрежно облечен, небръснат, със свъсени вежди и начумерен поглед, сякаш децата му бяха виновни, че е овдовял. Скоро след смъртта на Ан реши да напуснат Дъблин и изпрати четирите деца в Ълстър, в Мейгъринтемпъл Хаус – фамилната къща, където от този момент нататък дядото по бащина линия, Джон Кейсмънт, и жена му Шарлот щяха да се заемат с възпитанието на малчуганите. Баща им, сякаш в желанието си да забрави за тях, заживя на четирийсет километра оттам, в хотел „Адаир Армс“ в Балимена, където според думите, които дядо Джон понякога изпускаше, капитан Кейсмънт, „почти обезумял от самота и мъка“, прекарвал дните и нощите си в спиритически сеанси, в опит да установи контакт с покойната с помощта на медиуми, карти и кристални топки.
Оттогава Роджър виждаше баща си рядко и повече не го чу да разказва онези истории за Индия и Афганистан.

„Мечтата на келта“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔