Лира Литературно-рекламна Агенция
Помирение по принуда
Вредно е това избиване между братя. Хем привличаш вниманието върху себе си, хем има опасност да разсърдиш майка си.
Точно такива мисли идват в главата на Иван Михайлов.
Македония не печели нищо и губи всичко в тази жестока игра.
Обича ли Иван Македония? Безспорно. Не е ли Македония за ВМРО същото, каквото е златната мина или изворът с минерална вода за една финансова компания? Е, добре, кой оставя на произвола на съдбата залежите си?
Общественото мнение започва да изнемогва от месечните изстрели, българската държава, на която те създават затруднения, ги оценява като неблагоприятни за политиката си, а и Италия не плаща на терористите, за да избиват българи!
Иван Михайлов разбира, че проваля работите си, като мисли само за себе си.
Погълнат от домашните – би могло да се каже – грижи, той е пренебрегнал историческата страна на своята роля.
Македония за македонците – ето за какво трябва да се бори.
А откакто преди три години пое революционното знаме, той само спи върху него. Александров все пак прескачаше през граница и от време на време за атракция ходеше да си подстригва брадата в сръбска Македония – все едно звероукротител да ти влезе в клетка с диви зверове да се бръсне. А Михайлов дразни сърбите само отвън през решетките. Не че се оплаквам. Просто ви го съобщавам. Вярно, поставя бомби, организира атентати срещу отделни личности и това може да изглежда достатъчно за някои. Но все пак е бледичко за репутацията на един хайдутин. Така Ванче Михайлов прилича повече на канцеларски началник, отколкото на предводител на кон. Ще си заслужи паметника, разбира се, но ако продължава по същия начин, статуята му ще е пешеходна!
Всички тези основания го карат да промени пътя си. Македонците спират братоубийствените вражди! Информационните агенции съобщават новината през пролетта. В световните вестници можем да прочетем: „Двете фракции на Македонския централен комитет се сдобряват“. Да видим!
На 8 февруари 1931 година Гюрков, сподвижник на нашия приятел Ванче, минава по „Пиротска“ с чанта под мишница. Той е адвокат и е тръгнал по своите дела. Млад, с добро здраве и оптимистичен дух, той често пренебрегва основните правила на българския политически живот, като се движи сам, без охрана зад гърба си, уповаващ се на своята звезда. Стигнал до петия газов фенер, младият адвокат разбира докъде го е довела тази самонадеяност: вихрушка от куршуми свисти около него. Той е ранен, пресича улицата и със залитане се добира до някаква бакалница, където смята, че е спасен. Но убийците не го изпускат; влизат в магазинчето и Гюрков, цветът на адвокатското съсловие в своята страна, се свлича между щайга със сини сливи и бъчва с меласа, прострелян от четирийсет куршума…
Вълнение в София. Красиво погребение на следващия ден. Горчиви разсъждения на сбрания народ.
За последните две години и осем месеца Гюрков е сто деветдесет и третият българин, преселен преждевременно под земята поради омразата между клановете. Няма ли двете крила на ВМРО да уни¬щожат най-добрите интелектуалци на България?
Ванче се захваща да въдвори мир.
Мирът е труден за опитомяване бог. Не можеш просто така, една сутрин, да си кажеш: „Я чуйте, омръзна ми тази мръсница, войната; подайте ми шапката, излизам и ще доведа мира!“. Мирът не е като уличниците да се предлага по тротоарите. Той е горделив, с леден поглед и ви държи на разстояние.
Иван Михайлов не закъснява да изпита това на гърба си. Братята врагове са представени от господата Пърличев, Попхристов, Кулишев и Шанданов. Много им тежи на душата на четиримата. Най-вече на Шанданов, който е жив само благодарение на несръчността на стрелеца, пропуснал да го напра¬ви на решето преди петдесет и девет дни.
„Мир ли? Приказвайте ги на други, господин Михайлов, не на нас“ – отвръщат те.
А четиримата биха спечелили от мира просто живота си. По ранг изкупителната жертва за Гюр¬ков се пада на кой да е от тях. Но тази цена не им изглежда достатъчна. Тук опираме до добродетелите на българската раса, добродетели силни, най-главната от които е смелостта. Българинът не е без¬чувствен към сладостите на живота, само че пред тях предпочита удовлетворението на честта. Ще кажете: честта на кондотиерите*, за които право¬то на другия е евтина стока? Може и така да е. Но трябва да се държи сметка и за атмосферата.
Та затова, когато гълъбите на Михайлов посещават четиримата началници на клана Б, те не им подхвърлят нито трошица и ги оставят да умрат от глад.
В кафене „Златица“ духовете се разбунват. Как¬во ще стане с комитаджиите, ако разпуснат армия¬та? Тия наемници нямат никакви спестявания. Пре¬пирните се изострят от ден на ден. Вече не смеех да се отбия там дори за чашка местен алкохол.
– Така значи! Не искате мир? Все пак ще го преглътнете! – казва Михайлов.
И ето ви още една история, която си заслужава мастилото.
Трябвало да се изкопчат подписите на Пърличев и Попхристов. Няма да ви казваме дали тези госпо¬да били лесни за откриване. Надеждата да ги срещ¬неш станала анекдотична. Къде сте се забързали така – питали всеки, който крачел по-енергично. А той отговарял: „Търся ги.“ Можело да си звъните колкото искате на вратата им, те не отваряли. Какъв живот само за хора от добро общество! Да бяха героите ни (говоря за началниците) типове извън закона, мошеници някакви – нямаше да е толкова смайващо. Но това са университетски преподава¬тели, писатели, адвокати, лекари. И същите те да могат да се придвижват единствено сред обръч от револвери, да се обръщат при най-малкия шум, да се крият като крадци!…Тази неделна сутрин госпожа Пърличева оти-ва на църква с детето си. Пазачите, строени до нея, слушат благоговейно службата. В сериозни за съпрузите случаи жените също имат охрана. Накрая ангелите пазители обясняват на г-жа Пърличе¬ва, че не е благоразумно да се прибират пеша. Били се погрижили за кола. Г-жа Пърличева с детето и охраната се настаняват в автомобила. Колата по¬тегля и спира чак след шейсет километра, в Горна Джумая, в българска Македония.
Охраната, както вече сте разбрали, била подкупена от Иван Михайлов.
През нощта на същия ден къщите на Пърличев и на Поптошев** са обградени – в София, посред града – от комитаджиите от клана победител, не¬безизвестните храненици на Терора. И тук охраната е купена със злато. Вратите се отварят, нахлу¬ват в апартаментите. Пърличев будувал, раздиран от тревога. Главатарят на операцията му протяга лист: текста на помирението между михайловисти и протогеровисти. Подпиши! Иначе жена ти и детето ти… Скандал, обиди, но палачите са повече. Пърличев запраща през стаята перодръжката, подадена му от войводата. От бюрото му носят собствената писалка и мастило. Той подписва.
Попхристов спял. Вторият екип запалва лампите. И оттук сякаш чуваме: „Хей! Събуди се! Под¬пиши!“. Петима били наобиколили леглото му, ся¬каш ще го отвеждат на смърт. Той подписал… по пижама.
После два автомобила ги откарали до Горна Джумая. Оставало Централният комитет да провери под¬писите и да избере часа за публикуването на текста.
Това отнело два дни.
Щом голямата новина се появила по вестниците, Попхристов и семейство Пърличеви били върнати в София***.
А на следващия ден трима еврейски търговци открили в пощенските си кутии следната бележка: „Колата ви ще бъде на ваше разположение от днес на обед пред киното на булевард „Мария-Луиза“.
Такава била сцената на помирението.
–––––––
* Така били наричани предводителите на наемните войници в Италия, които имали право да ги предават от една в друга държавица на разпокъсаната през ХIV–ХV в. страна.
** Авторът е допуснал грешка – става дума за Георги Попхристов.
*** Двамата са отвлечени и принудени да подпишат декларация за „оттегляне от борбата и от всякаква революционна дейност“ („Македонско дело“, бр.133, 10.III.1931. Декларацията е с дата: 17.II.1931 г., София).
Превод от френски Нина Венова
„Комитаджии или тероризмът на Балканите“ тук
