Лира Литературно-рекламна Агенция
Възможно е скандал да се развихри около новия роман на Алек Попов „Сестри Палавееви в бурята на историята“.Това беше една от прогнозите, които прозвучаха на премиерата на книгата, съобщи vesti.bg. Издателство „Сиела“ рекламира „Сестри Палавееви“ като „първият партизански роман, написан след края на комунизма!“.
Поетите Бойко Ламбовски и Ани Илков отбелязаха, че успехът на книгата сред по-възрастните читатели, които знаят и помнят какво значи „партизански роман“, е сигурен. Не е възможно да се предвиди как ще я посрещнат младите читатели, за които убийствената сатира може да остане неразбрана.
Миналата неделя телевизионният водещ Кеворк Кеворкян каза, в качеството си и на литературен критик, че „това е най-скандалната книга на прехода, че сатирата в нея е опустошителна и е разбила безпардонно мита на партизанското движение у нас“.
„Ако “Сестри Палавееви” беше написана в „соцгодините“, Алек Попов със сигурност щеше да получи присъда“, с изумление и възхищение призна Кеворкян.
Алек Попов изрично отбелязва, че тази история му е хрумнала отдавна, но книгата не е можело да бъде написана нито преди 25, нито преди 10 години. Признава, че като дете е чел „Митко Палаузов“ и „Овчарчето Калитко“ като чисто приключенски романи. Но по-късно е чел и две от малкото, още навремето признати за почтени книги на тази тема – „Леваневски“ (1980) и „Дед или разгромът“ (1990) от Давид Овадия.
Първите читатели определят романа „Сестри Палавееви“ и като „палав“, „бурлеска“, „пародия“. Но се съгласяват, че в основата на разказа са заложени ясни социални и психологически български реалности.
„Сестри Палавееви в бурята на историята“ тук
Току що съм започнала да чета романа, на чиято премиера присъствах снощи. Споделям засега мнението на г-н Кеворкян, но само отчасти. Защото сатирата в романа не е плод на класова омраза или подигравка с ценностите на старите поколения, към, което се причислявам, без обаче да имам спомени от самото партизанско движение. Сатирата на Алек Попов е преоценка на идеологизираното ни минало, но направена с толкова смях, въображение и фантастика, че по-скоро призовава към разбиране и снизхождение към човешката природа, отколкото осъждане. Последното е задача на други текстове, чието количество все още не е достатъчно.
На мен ми допада особено начина, по който Алек Попов се отнася към патетиката на комунистическото, с което ми напомня повече руските сатирици, макар снощи да сравняваха романа със сериала „Ало,ало…“