Начало / Критика / Хора, и тя е човек

Хора, и тя е човек

Калин ТЕРЗИЙСКИ, „Дойче веле“

София. България. ХХІ век.

Преди два дни седях в огромното и луксозно кафене на „Шипка“ 6. В голямото, лъскаво и пълно с лъскави българи заведение на „Шипка“ 6.  Имах среща с една майка на дете с аутизъм. За да видим с какво мога да помогна на нейната организация – родители на деца със специални потребности. И докато си чаках, в заведението влезе момиче. На около 15. Познавам такива деца. Работил съм като психиатър в най-голямата психиатрия на Балканите. Момичето беше с очевидна олигофрения. Олигофрения – запомнете това! – не е обидна дума. Това просто е остарял научен термин, който ние – злите и нетолерантните – сме натоварили със злоба и с негативни смисли. Затова ще го кажа другояче, както се казва в сегашната класификация на психичните болести: МКБ 10.

Момичето беше с умствена изостаналост. Най-вероятно нямаше кой да го гледа и то си скиташе. Или по-скоро искаше да проси. Всички сме виждали такива деца. Всички сме извръщали гнусливо очи и носове от тях. Защото те не изглеждат добре. Ние сме винаги много състрадателни към кученца и котенца, към дечица и болни – стига да не ни пречат да си пием кафето. Ето такива толерантни и състрадателни европейци сме ние! Нали сме европейска държава! Нали сме бели хора! Имаме право да си пием кафето, без да ни обезпокояват разни дебили и имбецили! Точно тия думи виждах изписани по повечето лица в кафенето.

Малкото болно момиче

И така. Момиченцето се огледа и точно в тоя миг – преди да е направило каквото и да било – дойде един барман, високо и силно момче. Хвана с доста сериозен борчески захват момичето – за врата и за гърба – и го повлече навън. Казвам – не поведе, а именно повлече! То се дръпна и започна да скимти. Не крещеше. Помислих си – как ли би реагирала на такова хващане някоя от лъскавите дами със силиконови горни устни и хиляда лева в портмонето? И така – момиченцето се развика. Изглеждаше безпомощно и ужасно. Не ужасено, а именно – ужасно. Като овца, която ще колят. Олигофрените не са красиви като мутресите… И понеже според бармана това дете явно нямаше право да издава звуци, той го сграбчи още по-здраво за врата и го повлече съвсем безмилостно. Влачеше го като куче. Всъщност – по-зле дори. С много повече злоба. Влачеше го така, както се влачи мразен и нежелан човек. Ръмжеше и го влачеше. Никой в залата не вдигна очи.

Ние сме европейци. Ние сме толерантни. Ние сме за човешките права. Ние сме за състраданието и за всички други „споделени европейски ценности“. Но докато барманът влачеше малкото лудо момиче, никой не вдигна очи. Никой не се обади. Само две-три млади жени казаха тихо: Е, това беше излишно… Нищо повече. Никаква реакция.

Веднага позвъних на шефа на Агенция за защита на детето. Мил господин. Казах му за какво става въпрос. Той каза, че ще направи каквото може. След двайсет минути на място пристигнаха… две деца. Момче и момиче. На около двайсет и нещо. Това бяха Служителите на Агенцията. Те уплашено се опитаха да говорят с персонала. Но когато персоналът от наперени бабаити им се скара, те подвиха опашки и скромно се отказаха. И просто отбелязаха, че са си свършили работата. По чиновнически. Аз обаче не исках да се примиря и ги накарах да се обадят в полицията. От полицията поискаха трите ми имена и казаха, че ако момичето-олигофрен подаде жалба, ще ме извикат за свидетел.

Погнусата

Бях сигурен, че момичето-олигофрен нито знае да пише, нито пък е запомнило тая грозотия, която му се случи. Защото сигурно го гонеха по пет пъти на ден от разни места. Но аз помнех. Бях отровен от грозотата на този наш български живот. От грозотата на споделеното ни българско бездушие. Отидох и се развиках на бармана. Той ми каза, че ако трябва, и мен ще изхвърли. Аз го изгледах с цялото унищожително презрение на света. Бях сигурен, че мога да му счупя краката. Но исках да съм – о, Боже! – исках да съм европеец! И затова отидох при управителя. Оказа се млада жена. Казах й, че съм писател и психиатър и че не мога да позволя в центъра на София в моята уж европейска страна да се случват такива неща. Тя ми се изсмя и отвърна, че не я интересува кой съм. Но ако съм искал, съм можел да дойда и да работя в нейното заведение. Та тогава да си отварям устата.

Останах с безсилно отпуснати ръце. Обхвана ме погнуса. Обадих се на разни телевизии – и те ми се изсмяха. Тъй че да го повторя отново тук: Заведението на „Шипка“ 6. От там изхвърлят с бой нашите болни деца. Българските деца имам предвид. А аз не искам да виждам никога такова отношение към дете, нито в центъра на София, нито където и да било другаде. Страх ме е, че ако поведението на тези хора, на тези бармани и управители и на всички там, ако то остане без реакция, ако остане ненаказано, тогава наглостта и чувството им за безнаказаност ще пораснат до небето.

Книгите на Калин Терзийски тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

225438_b

Книга с дъх на ноар и фантастика

„Разреден въздух“ съчетава научна фантастика и кримитрилър ведно Какво се случва, когато се комбинират двата жанра – …

4 Коментари

  1. Елена Йозова

    Тъжно , но факт! Не се случва само в най – лъскавите заведения на София, а навсякъде – по гарите, автогарите и местата , където се събират доста “ хора“. Причината е, може би, в това , че страданието ни е чуждо, когато не ни е докоснало, не просо чуждо – може да се каже, че се обръщаме с отвращение към него. Дали някой от клиентите на това лъскаво кафе се е събуждало някога с облекчението, че децата им са “ нормални“ …

  2. Състраданието не ни е чуждо!!!! То е сбъркано , краткотрайно и винаги сравнително! ОООО , горкичката ( финал на състраданието ) – пу , пу – (задължително плюене в пазвата , защото олигофренията е остро заразна и единственото важно е, да не покоси първото лице ,единственото число и приближени ) и – айде разкарай се , че миришеш , нали те съжалихме вече!!!! Това е България , това са българите – да те е гнус да живееш в собствената си държава! Обвинете ме в садизъм и геноцид , наричайте ме хейтър , обаче аз отказвам да съм еднакъв биологичен вид , като този на бармана , чиновниците и стрина – управителката! Пък може и да са на Шипка 6 и да са лъскави и да са напудрени – това не е ЧОВЕШКО ДНК!!!!

  3. Грозно, отвратително, низко, недопустимо, гнусно е това, което се е случило. Нямам думи да изразя възмущението, болката и гнева си. Да в европейска България хората с интелектуални затруднения не бива да смущават удоволствието на лъскавите надути нормални /сиреч чийто мозък уж работи нормално/ мутри и мутреси. Но въпреки това хората с интелектуални затруднения са като нас – имат нужда от същите неща . обич, разбиране, подадена ръка в труден момент. Понякога могат да те изумят с уменията и талантите си. Виждала съм го с очите си, знам, че повечето хора незапознати с темата няма да повярват на това.
    Оставете породата на мутрите с ограничени доходи, без работа и гонене отвсякъде да видим как ще се справи и дали няма много скоро за развие тежка психична болест.
    Адмирации към Калин Терзийски за проявената човечност, преди всичко човечност, гражданска позиция и смелост! Ако повече хора по-често в подобни ситуации, а и не само подобни, постъпват по сходен начин, нашата страдалческа държава по-скоро ще се превърне в по-добро и цивилизовано място за живот. За живот, не местообитание за съществуване или вегетиране.

  4. анета димова

    Застраховани няма срещу болестите. Единствен виновник е Държавата, която не подсигурява подслон или болнично лечение за хора с такова здравословно състояние. Защото финансовите средства отпуснати от ЕС, не се разпределят правилно и равномерно, защото не се следи отчета къде отиват- в строеж на подхдящ дом за болни или в нечий джоб на топло.