Когато думите казват повече

19.03.2013 Любопитно

Иван Странджев е един от най-интересните представители на новата модерна литературна вълна. Негови стихове са превеждани на английски, руски, словенски, унгарски, бурятски.

В периода от 1981 до наши дни Иван Странджев издаде осем книги със стихове, които във възходяща градация открояваха нравствените императиви, духовната чистота, неподправения лиризъм и привлекателния уют на неговия творчески свят. Той дебютира със стихосбирката “Думи за спасяване” (1981, литературна награда “Димчо Дебелянов”). Автор е на поетичните книги “Докосване на светлината” (1984), “Врата в небето” (1990), “Чудо” (1990), “Сънища” (1993), “Всичко това” (2008), „Есенен часовник” (2012). Някои от тези книги получиха високи национални литературни награди.

В навечерието на своята 60-годишнина поетът Иван Странджев се представя със сборник, включващ най-добрите му стихотворения. Сборникът „КОГАТО…” носи най-ярките характеристики на неговия поетичен талант: органичен синтез между интелектуалното и чувственото, между гражданското и интимното, между земното и космическото. Поезията му вълнува с полифонизма на своите философски послания, с атрактивността на изобразителните си открития и с красотата на съдбовни провидчества. Ориентацията е към модерното поетическо визионерство, основаващо се на живописна пластика на изказа, на екзистенциално-философска съсредоточеност и на ерудитски натрупвания, изискващи внимателен прочит и усет за интертекстуални препратки към духовните стойности.

В идейно-съдържателен аспект се налага внушението за ангажираността и естетическата чувствителност на интелигентния човек, който се бунтува срещу ограниченията, самоочиства се чрез конвулсиите на съвестта.

Поетът не само е проникнал в тайнството на думите. Той е направил своето генерално откритие за смисъла на поезията. Ако не използваш думите, за да ни кажат нещо повече, отколкото означават, по-добре не пиши. Това сякаш иска да ни каже Иван Странджев.

––––––––––

УТРИН
На мама

Прозорецът отваряш и потичат перата тъмни на нощта
в нозете ти.
От дланите ти изгрева излита. Светиш.
И цялата си тишина и мир,
когато
докосваш сънните предмети,
а те събличат здрача от телата си
и стават:
чайник с литнала душа от пара, ризата на брат ми,
цвете.
За шест минути всичко е пресътворено – диша,
а седмата – за грижи. Така си хубава –
на Дева не приличаш,
и чувам как във светлото се движи
ръката ти към сребърния кичур.
Не го докосвай! Това е татко
със делничния труд и самота среднощна,
това са сънните ридания на брат ми,
мойте болни дни и цветни нощи.
И знам,
за тебе думите не са големи, защото значат: хляб,
часът е шест
и обич,
но думите са моето владение,
където чудеса да сторя мога.
И в тази искреност на тишината,
избликнала от твойте длани,
разбирам колко радост криеш в утринта.
И колко рани.

ДЪЖД
На Аделина

Цяла нощ твоят глас вали над мен
и не за влажните ти устни ми напомня само,
напомня ми за нещо с вкус на мляко
и далечно… О! –
през мойто детство
жените ходеха с поли от кадифе,
то се разливаше по силните бедра
и правеше загадката на тялото им
все по-загадъчна и по-желана.
Бе пълен въздухът със електричество
и всички бяха светещи,
свободни за любов.
Сега
вали гласът ти само.
От паяжина лятна и от светъл дим
гласът ти е направен.
И само през нощта валиш.
Валиш, когато те погледна във очите,
когато се изправят върху мен вълните на косите ти,
когато се обичаме…

Не чувам думите, разтворени сред тишината,
галят ме,
настръхват ме от обещания,
потичат
във улейчето между двете ти гърди
и пия твоя глас,
изпивам те… солен… и влажен…
глас…
вали…