Лира Литературно-рекламна Агенция
КАМБАННИЯТ ЗВЪН НА „САН САЛВАТОРЕ“ изтръгна Йозеф Бройер от унеса му. Той изтегли от джоба на жилетката си тежкия си златен часовник. Девет часът. За пореден път прочете обкантената в сребърно малка картичка, която беше получил предишния ден.
21 октомври 1882
Доктор Бройер,
Трябва да ви видя във връзка с един много спешен случай. Бъдещето на немската философия е заложено на карта. Чакайте ме в кафене „Соренто“ утре сутрин в девет.
Лу Саломе
Що за нагла бележка! Никой не се беше обръщал към него с подобна арогантност от години. Не познаваше никаква Лу Саломе. Нямаше адрес на плика. Нямаше и как да
обясни на тази особа, че девет не е удобен час, че на г-жа Бройер няма да й се понрави да закусва сама, че д-р Бройер е на почивка и този „спешен случай“ не го интересува – нещо повече, д-р Бройер е дошъл във Венеция именно за да избяга от всякакви спешни случаи. При все това седеше тук, в кафене „Соренто“, в девет часа, и докато оглеждаше лицата около себе си, се чудеше кое от тях би могло да принадлежи на дръзката Лу Саломе.
– Още кафе, сър?
Бройер кимна на келнера – тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак с влажна черна коса, сресана гладко назад. От колко ли време стоеше унесен в мислите си? Погледна отново часовника си. Поредни пропилени десет минути живот. И то в какво? Както обикновено, в мечти за Берта, красивата Берта – негова пациентка през последните две години. Отново чуваше закачливия й глас: „Д-р Бройер, защо толкова се боите от мен?“. Припомняше си думите й, когато й съобщи, че повече няма да я лекува: „Ще чакам. Вие винаги ще бъдете единственият мъж в живота ми“.
Смъмри се: „За бога, престани! Престани да мислиш за това! Отвори очите си! Погледни наоколо! Върни се в реалността!“.
Бройер надигна чашата си, като вдиша дълбоко богатия аромат на кафето заедно с венецианския студен октомврийски въздух. Огледа се. Кафене „Соренто“ беше пълно със закусващи мъже и жени – предимно туристи, и то възрастни. Неколцина държаха вестник в едната си ръка и чаша кафе в другата. Над масите кръжаха стоманеносини облаци от гълъби, които на моменти се стрелваха надолу.
Спокойствието на Канале Гранде, в чиито води блещукаха отраженията на издигащите се по бреговете му знаменити дворци, бе нарушено от вълнообразната диря на една плаваща гондола. Останалите гондоли все още спяха, завързани за изкривени дървени стълбове, пръснати хаотично като стрели на харпун, изстреляни небрежно от ръката на някой великан.
„Да, точно така, огледай се, глупако! – каза си Бройер. – Хора от цял свят идват да видят Венеция, хора, които отказват да напуснат този живот, преди красотата й да ги благослови.“
„Колко ли живот изпускам, чудеше се той, като просто не гледам? Или като гледам, но не виждам?“ Вчера се беше разхождал сам на остров Мурано и в продължение на цял час не видя нищо, не забеляза нищо. Нито един образ не се пренесе от ретината до мозъка му. Цялото му внимание бе погълнато от спомени за Берта: примамливата й усмивка, боготворящите й очи, топлината на доверчивото й тяло, учестеното й дишане, докато я преглеждаше и масажираше. Тези образи бяха изключително могъщи и живееха свой собствен живот. Когато най-малко очакваше, те нахлуваха в съзнанието му и узурпираха въображението му. „Такава ли ще бъде участта ми? – питаше се той. – Нима съм обречен да бъда сцена, на която спомените за Берта ще разиграват безконечно своята драма?“
Някой се надигна от съседната маса. Пронизващият звук от стърженето на металните крака на стола по каменния под го сепна и той още веднъж се огледа за Лу Саломе. Ето я и нея! Жената, която се спускаше по „Рива дел Карбон“ и се насочваше към кафенето. Само тя би могла да напише подобна бележка – такава внушителна жена, висока и стройна, увита в кожа, която крачеше към него наперено и устремено през лабиринта от разположени нагъсто маси. И докато се приближаваше, Бройер забеляза, че е млада, може би дори по-млада и от Берта. Вероятно още ученичка. А какво властно присъствие, наистина необикновено! То можеше да я отведе далеч!
Лу Саломе продължаваше да върви към него без следа от колебание. Откъде беше толкова уверена, че това е той? Лявата му ръка приглади набързо червеникавата остра брада, за да премахне всяка следа от закуска по нея. Дясната издърпа долния край на черното му сако, изглаждайки гънките около тила му. Когато стигна само на няколко крачки от него, жената спря за миг и го прониза с дръзкия си поглед.
Внезапно вътрешният глас на Бройер спря да бъбри. Сега гледането не изискваше концентрация. Сега ретината и мозъкът му си съдействаха идеално, позволявайки образът на Лу Саломе да се излее свободно в съзнанието му. Тази жена притежаваше необикновена красота: властно чело, изваяна волева брадичка, будни сини очи, плътни и чувствени устни и платиненоруса коса, събрана небрежно на висок кок, който откриваше ушите и изящната й дълга шия. С особено удоволствие Бройер забеляза няколко изплъзнали се от кока кичури коса, които стърчаха своеволно във всички посоки.
Още три крачки и бе до масата.
– Доктор Бройер, аз съм Лу Саломе. Ще позволите ли?
Тя посочи стола. Настани се толкова бързо, че Бройер не успя да я посрещне, както етикетът изискваше – да се изправи, да се поклони, да й целуне ръка и да й издърпа стола.
– Келнер! Келнер! – Бройер щракна с пръсти отсечено. – Кафе за дамата. Кафе лате?
Отправи бърз поглед към фройлайн Саломе. Тя кимна и макар утрото да бе хладно, свали кожената си наметка.
– Да, кафе лате.
Бройер и гостенката помълчаха, после Лу Саломе вдигна поглед и започна:
– Един мой приятел е дълбоко отчаян. Страхувам се, че ще се самоубие в най-скоро време. За мен това би било огромна загуба, както и голяма лична трагедия, защото и аз ще нося отговорност. Е, аз все пак мога да го понеса и преодолея. Обаче – тя се наведе към него и заговори по-меко – подобна загуба може да отекне далеч отвъд мен. Смъртта на този мъж ще има последствия с огромно значение – за вас, за европейската култура, за всички ни. Повярвайте ми.
Бройер понечи да каже: „Със сигурност преувеличавате, фройлайн“, но не можа да произнесе думите. От устата на всяка друга млада жена всичко това би звучало незряло и пресилено, но с тази случаят беше различен и не можеше така лесно да се пренебрегне. Излъчваната от нея искреност и убеденост бяха направо безапелационни.
– Кой е този ваш приятел? Чувал ли съм за него?
– Не още! Но след време всички ще го знаят. Казва се Фридрих Ницше. Може би това писмо от Рихард Вагнер до професор Ницше ще ви го представи. – Тя извади от чантата си едно писмо, разгъна го и го подаде на Бройер. – Длъжна съм първо да ви кажа, че Ницше не знае нито че съм тук, нито че притежавам това писмо.
Последните думи на фройлайн Саломе накараха Бройер да се замисли. „Редно ли е да го чета? Този професор Ницше не знае, че тя ще ми го покаже, нито дори че го притежава! Как ли се е сдобила с него? От професора ли го е взела? Или го е откраднала?“
Бройер се гордееше с много свои качества. Беше лоялен и благороден. За умението му да поставя точни диагнози се носеха легенди – във Виена беше личен лекар на велики учени, творци и философи като Брамс, Брюке, Брентано. На четирийсетгодишна възраст вече бе известен в цяла Европа и видни граждани от целия Запад преминаваха огромни разстояния, за да се консултират с него.
Но най-много от всичко се гордееше с почтеността си – нито веднъж в живота си не бе извършил акт на безчестие. Заслужаваше порицание единствено за плътските си помисли, насочени към Берта, а не както би трябвало – към жена му Матилде. Затова се поколеба да вземе писмото от протегнатата ръка на Лу Саломе. Но само за кратко. Хвърли още един бърз поглед на кристалните й сини очи и го разтвори. Беше писано на десети януари 1882 година и започваше с думите: „Фридрих, приятелю мой!“ Няколко абзаца бяха оградени с кръг.
Творбата, с която дарихте света, е несравнима. Книгата ви се отличава с онази завършена убеденост, която характеризира истинската оригиналност. Иначе как другояче аз и жена ми щяхме да осъществим най-пламенното желание на живота ни, а именно някой ден да се появи нещо, което напълно да обсеби сърцата и душите ни! И двамата прочетохме книгата ви по два пъти – веднъж денем всеки сам и втори път вечер на глас. Често единственото копие, което притежаваме, се превръща в повод за борба помежду ни и съжаляваме, че обещаното второ още не е пристигнало.
Но вие сте болен! Може би и паднал духом? Ако е така, с каква радост бих направил нещо, за да разсея унинието ви! С какво ще започна ли? Не мога да сторя нищо друго, освен да ви кажа, че безгранично ви се възхищавам. Приемете думите ми поне от приятелски чувства, дори ако не ви удовлетворяват.
Сърдечни поздрави,
ваш Рихард Вагнер
Рихард Вагнер! Въпреки виенската си изтънченост, въпреки непринудените си отношения с великите мъже на своето време Бройер бе смаян. Писмо, и то какво писмо, излязло изпод ръката на самия маестро! Но бързо си възвърна самообладанието и каза:
– Много любопитно, драга фройлайн, но кажете ми сега, ако обичате, какво точно мога да направя за вас?
Лу Саломе се наведе отново напред и нежно постави облечената си в ръкавица ръка върху тази на Бройер.
– Ницше е болен. Много болен. Има нужда от вашата помощ.
– И от какво естество е болестта му? Какви са й симптомите?
Смутен от допира на ръката й, Бройер с облекчение заплува в познати води.
– Главоболия. Преди всичко го измъчват тежки главоболия. Има и продължителни периоди на гадене. Застрашен е от слепота, зрението му прогресивно се влошава. Има проблеми със стомаха, понякога не може да се храни с дни. Страда също от безсъние, никакви лекарства не могат да го приспят, заради което взима опасно количество морфин. Получава световъртеж, понякога в продължение на дни страда от морска болест, при това на сушата.
Дългият списък със симптоми нито беше нещо странно, нито провокираше любопитството на Бройер, който обикновено преглеждаше по двайсет и пет-трийсет пациенти на ден и бе дошъл във Венеция именно за да си отдъхне от всичко това. Само че Лу Саломе говореше с такава страст, че той се почувства принуден да обърне по-сериозно внимание на случая.
– Отговорът на въпроса ви, скъпа фройлайн, е да, разбира се, че ще прегледам приятеля ви. Това е повече от ясно. Все пак аз съм лекар. Но позволете да ви задам един въпрос. Защо вие и вашият приятел не направите нещо по-просто? Защо не пишете до кабинета ми във Виена, за да си определите час?
След тези думи Бройер се огледа за келнера, за да поиска сметката, и си помисли колко ще остане доволна Матилде от бързото му прибиране. Но да се отървеш от тази дръзка жена не беше толкова лесно.
– Доктор Бройер, няколко минутки още, ако обичате. Не преувеличавам сериозността на състоянието на Ницше, нито дълбочината на отчаянието му.
– Не се и съмнявам. Но отново ви питам, фройлайн Саломе, защо хер Ницше не се консултира с мен в кабинета ми във Виена? Или не посети някой лекар в Италия? Къде
живее той? Искате ли да го насоча към специалист в неговия град? И защо аз? И в тази връзка, как разбрахте, че се намирам във Венеция? Както и че съм любител на операта и се възхищавам от Вагнер?
Лу Саломе не само че не се смути, ами се усмихна на тази канонада от въпроси, а когато залповете отшумяха, усмивката й стана съвсем дяволита.
– Фройлайн, усмихвате се така, сякаш криете нещо. Мисля, че сте млада дама, която харесва потайностите!
– Толкова много въпроси, доктор Бройер. Това е забележително – разговаряме едва от няколко минути, а вижте колко много заплетени въпроси се появиха. Със сигурност това предвещава добри разговори за в бъдеще. Нека ви разкажа повече за нашия пациент.
„Нашия пациент“! И докато Бройер се възхищаваше отново на нейната дързост, Лу Саломе продължи:
– Ницше изчерпа медицинския ресурс на Германия, Швейцария и Италия. Нито един лекар не можа да установи от какво е болен или да облекчи симптомите на болестта му. Той ми каза, че за последните двайсет и четири месеца се е срещнал с двайсет и четирима от най-добрите европейски лекари. Ницше напусна дома си, изостави приятелите си, прекрати преподавателската си дейност в университета. Превърна се в пътешественик, който търси поносим климат, та поне за ден-два да облекчи болката си.
Младата жена направи пауза, за да отпие от чашата си. Погледът й остана прикован в Бройер.
– Фройлайн, в консултантската си практика често срещам пациенти с необичайни или загадъчни симптоми. Но нека бъда откровен с вас – не мога да правя чудеса. В ситуация като тази – слепота, главоболия, вертиго, гастрит, слабост, инсомния, – с която много изявени лекари са се запознали, без да стигнат до заключение, има малка вероятност да успея да постигна нещо повече и нищо чудно да се превърна в двайсет и петия добър лекар в списъка.
Бройер се облегна назад на стола, извади пура и я запали. Изпусна тънка струйка син дим, изчака въздухът да се избистри и продължи:
– Въпреки това отново ви казвам, че съм готов да прегледам професор Ницше в кабинета си. Но би могло да се окаже, че определянето на причината и лечението на такова неподатливо състояние като неговото не са по силите на медицинската наука на хиляда осемстотин осемдесет и втора година. В този смисъл вашият приятел може би е изпреварил времето си.
– Изпреварил времето си! – Тя се разсмя. – Наистина сте прозорлив, доктор Бройер. Колко често съм чувала Ницше да изрича точно тази фраза! Сега вече съм убедена, че вие сте неговият лекар.
Въпреки че Бройер се готвеше да си тръгне, а образът на Матилде, сновяща нетърпеливо в хотелската им стая, дълбаеше съзнанието му, той мигновено прояви интерес.
– Как така?
– Той често определя себе си като „философ посмъртно“ – философ, за когото светът все още не е готов. Всъщност новата книга, която замисля, започва точно с тази тема. Един пророк, Заратустра, бликащ от мъдрост, решава да просветли хората. Но никой не разбира думите му. Хората не са готови за него, затова пророкът, съзнавайки, че е изпреварил времето си, се оттегля и заживява в уединение.
– Фройлайн, думите ви ме заинтригуваха. Имам определен афинитет към философията. Но времето ми днес е ограничено, а аз все още не съм чул от вас отговор на въпроса ми защо приятелят ви не се запише за консултация във Виена.
– Доктор Бройер. – Лу Саломе го погледна в очите. – Простете ми, ако съм била неясна. Вероятно трябва да съм по-директна. Винаги съм се наслаждавала на компанията на блестящи умове – дали защото се нуждая от модели за собственото си израстване, или защото просто обичам да ги колекционирам, не мога да кажа. Но със сигурност знам, че се чувствам привилегирована да водя диалог с човек с вашата задълбоченост и от вашата класа.
Бройер усети, че се изчервява. Не можа да устои на пронизващия го поглед и извърна глава, докато тя продължаваше:
– Това, което исках да кажа, е, че причината да заобикалям темата е може би желанието ми да удължа времето на срещата ни.
– Още кафе, фройлайн? – Бройер даде знак на келнера. – И още от тези кифлички? Някога замисляли ли сте се за разликата между немските и италианските печива? Позволете ми да ви запозная с теорията ми за връзката между хляба и националния характер.
„Когато Ницше плака“ тук
