Начало / Интервюта / Росица Ташева: Сериозните намерения винаги са смешни

Росица Ташева: Сериозните намерения винаги са смешни

Книгата ви „Колкото до Шотландеца” е написана с такава лекота, сякаш изобщо не сте имала амбиция за опус…

Лекотата на писането прилича на лекотата на битието. Само прилича, защото все пак не е съвсем непосилна. Но във всички случаи, ако ми е позволен един оксиморон, е тежка лекота. Винаги съм се чудила, когато някой каже, че пише едва ли не без да мисли и на всичкото отгоре, никога не си препрочита текста. Сещам се поне за три такива примера. Няма да ги назова, но подобни „писатели” или се правят на интересни, или точно затова текстовете им не струват. Та значи лекотата е търсена, изработена и преднамерена. Писането е съзнателен процес.Защо пък да не съм имала амбицията за опус? Имах амбицията да напиша точно каквото написах. Писах го, трих го (на компютъра поне е лесно), добавях, премахвах, въртях, суках, четях, препрочитах, докато всичко започна да ми звучи забележително тъпо и съвършено безсмислено. Тогава поизчаках, прочетох го пак и реших, че опусът е готов.

 

Изненада ли ви наградата?
Наградата ме изненада не защото си недооценявам продукта, а защото от дванайсетте номинирани автори имаше един, смятан за безспорен фаворит. Освен това, колкото и да е обективно едно жури, то не може да не се съобразява и с някои извънлитературни критерии, като продаваемост на книгата, симпатии към даден автор, приятелски отношения и пр. А аз се явявам нещо като аутсайдер. Иначе наградата ме зарадва точно защото дойде малко изневиделица, което я прави още по-прекрасна.
От „Преди да се родя” на Ивайло Петров опитите някой да бъде оженен е нещо като изпит по хумор. Може би единственото смешно е сериозното намерение, как мислите?
Сериозните намерения винаги са смешни, особено, ако заедно с тях човек и себе си взема на сериозно. Затова приветствам склонността на младите хора да не се женят непрекъснато. За разлика от Шотландеца, който пък обича да се жени. Но и това не е лошо. Въпрос на избор. Нека си дишат хората.
Намирате ли време да четете съвременна българска белетристика? Коя е последната книга на български автор, която ви хареса?
Чета френски и английски книги с килограми. В „Колибри” ги получаваме от чужбинските издателства. От десет прочетени може само една да стане за издаване, но трябва все пак да се прочетат поне по диагонал. Което много го мразя. А време за всичко се намира, стига да искаш. Чета българска белетристика, когато някой ми я похвали. Последната книга, която ми достави живо удоволствие, беше „Бай дъ уей” на Джеки Стоев. Искрено й се наслаждавах и все ми се щеше да кажа „Лъжеш, Джеки”. Пак хумор, между другото. В „този ред на мисли” много се наслаждавах на „Английският съсед” на Михаил Вешим. А извън хумора наскоро прочетох едни не нови, но истински великолепни стихове на София Бранц. Някак се върнах във времето, когато четях много повече поезия и когато с една приятелка бягахме от час и отивахме на Витоша, където пушехме цигара от цигара, защото нямахме кибрит, и четяхме Паскал и Уолт Уитман.
Ако някой ви каже, че аптеката във вашия роман прилича на Антимовския хан, как ще се почувствате?
Ще кажа на този някой, че има много здраве. Е, ще съм поласкана, защото да те сравняват с Йовков си е комплимент, който по всяка вероятност произтича от добри намерения, но все пак не е зле да се мисли, преди да се говори. Изглежда, че когато не могат точно да определят мястото на някой автор, започват да го сравняват. Сравнявали са ме с кого ли не – с Удхаус, с Джером, с Данинос, че дори с Алеко Константинов (!). А напоследък се изхитриха да ме сравнят с Дикенс, което вече начисто ме изуми. Но щом ме сравняват, значи ме харесват. Ако не ме харесваха, щяха да кажат, че подражавам на…, че съм повлияна от…, и пр. Но да не давам идеи на евентуалните ми критици.
Вие сте преводач на комически книги като „Бувар и Пекюше” на Флобер и „Пътешествие до края на нощта” на Селин. По-трудно ли се превежда хуморът?
На мен не ми е по-трудно и ми е изключително приятно. Но специално в тези две книги хуморът е по-специален. В „Бувар и Пекюше” изобилстват комичните ситуации, не толкова… как да го нарека? – лексикалният хумор? А в „Пътешествието” на Селин хуморът е по-съвременен, на по-словесно ниво. Ето например една къса фразичка: „Наоколо летяха куршуми, раздразнителни като оси.” Иначе хуморът на Селин е доста мрачен, мизантропски, като автора.
А Кундера не е ли също комичен?
О, със сигурност. Във всичките му романи има много хумор. Между другото през януари ще излезе още един Кундера, в мой превод, казва се „Завети и предателства”. Това е написана през шейсетте години книга за литературата и музиката (Кундера има музикално образование и собствени композиции, нещо, което не е много известно на по-широката публика), блестяща книга, според мен най-добрата, която е написал в областта на есеистиката. Цялото първа част е за хумора. Комичното у Кундера, в романите му, е изцяло основано на парадокса и абсурда. При него има и комични ситуации, но преобладаващ е все пак езиковият хумор, думите. Като говоря за думи, се сещам, че на едно място в моята книга казвам, че, както е казала Франсоаз Долто (това е една френска психиатърка), всичко е език, и давам за пример речевото поведение на премиера, след което добавям, че това не е ирония, а страхопочитание. Та един познат ме попита: „Ами ти верно ли изпитваш страхопочитание към премиера?” Наложи се да му обяснявам, че изпитвам страхопочитание не към премиера (опазил ме Бог), а към способността на човека да се връзва на езика, който сам е измислил. Иначе трябва ли да обясняваш хумора, значи или си се провалил, или говориш с човек без чувство за хумор.
Смятате ли, че опитът от превода е повлиял върху авторските ви текстове?
Сигурно, но само като внимание към думите, към правилното изразяване. Не като конкретни теми или изрази или ситуации. По-скоро понякога усещам, че в превода използвам думи от собствения ми речник, придавам на текста нещо от моя стил. Което не бива да се прави. При превода трябва да се усеща авторът, не преводачът, дори да е добър. Затова има спорове около преводите на Шекспир на Валери Петров. Защото на места е все едно че четеш не Шекспир, а Валери. Впрочем при комедиите това върви. А за „Приказките” на Киплинг нямам думи. Гениален превод.
В „Колкото до шотландеца” шеговито са цитирани много от преведените от вас автори – Кундера, Чоран, ако не се лъжа и Сан Антонио… Това шарада ли е?
В един форум ме обвиниха, че съм написала тази книга със специалната цел да направя реклама на „Колибри”, затова съм цитирала тоз и онзи. Истината е, че когато превеждаш, опознаваш автора така, както никога не би могъл, дори да го прочетеш пет пъти. Става ти близък, започваш да му говориш, да спориш с него и не ти излиза от главата. Ако си го харесал, разбира се. Затова когато нещо от някой преведен от мен автор ми напомни за друго нещо, което пък има връзка с нещо трето, и така се навървят няколко неща, и накрая се получава нещо четвърто, което буди смях… Не знам дали съм ясна. А шарада? „Шарада е салонна игра или загадка, чиято цел е познаване на определена дума или съчетание от думи.” (Уикипедия) Помните ли Синицки? „Златният телец”? Как пишеше шарада за „индустриализация” – „Тук първа сричка е с чалма, тя някъде от Изток иде”.
Как се случи точно вие да преведете „Как да отслабнем завинаги” на Пиер Дюкан? Може би защото и тя е хумористична книга?
Това вече е ирония. Хумористична книга била! Що жени се вталиха покрай тази книга! А се случи случайно. Между другото, в първите форуми дуднеха срещу заглавието. Идиотско било. Звучало им зловещо. А всъщност единствено то е хумористично и аз си го харесвам. Но някои хора просто не разбраха закачката. Е, нищо не може да се направи. Чувството за хумор или го имаш, или го нямаш.

Прочетете още

roumen jpg

Поетът на април Румен Леонидов представя „Покаяние Господне“ в Столична библиотека

Поет на месеца за април в Столична библиотека ще бъде Румен Леонидов. На 24. 04. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *