Лира Литературно-рекламна Агенция
На българския книжен пазар са вече първите две части от поредицата „Хариша” от Биляна Траянова – актриса, сценарист и продуцент на десетки документални филми. През 2006 г. Траянова създава „Без багаж” – едно от най-популярните телевизионни програми в България. Поредицата за пътешествия се превръща в преживяване на хиляди зрители. Тя е и базата, от която се ражда „Хариша”.
–––––––––
Разкажете ни за замисъла на поредицата „Хариша”, кои други екзотични места ще посети малкият Марко? Главният герой ще порасне ли?
– Хариша ще отведе читателите на вълнуващи приключения на много и безкрайно интересни места по Земята. Голямата ми мечта е да вдъхновя децата да четат и мечтаят, да се чувстват свободни, да им дам познание за културата на различни народи и етноси, флора и фауна, за това как да възприемат и да се отнесат към чувства като несправедливост, страх, вина и безсилие. В проекта съм преплела изключително съществени теми като опазването на природата, възпитание в ценности, човечност и ненасилие, толерантност и любов. Създадох историята на Марко Адамс – осемгодишно дете, което пътува с родителите си по света. Докато те снимат документални филми, Марко попада в невероятни ситуации. Всичко започва в двореца на стар Махараджа в щата Раджастан, Индия. След зрелищна ситуация детето отключва странна дарба – открива, че може да говори с животните. В ръцете му попада и древна карта, на която личат няколко почти заличени знаци. Оказва се, че вековно предсказание се е сбъднало и на Марко е отредено да получи знание, което трябва да разкрие пред света. В книгите от поредицата следват приключение след приключение – в саваната на Кения, при племето Масаи, в дъждовната гора на Малайзия, на среща с Оранг Ашли – аборигенското население на джунглата, високо в Перуанските Анди, далеч в Индонезия, Виетнам, Мианмар, при бедуините в пустинята Уади Ръм, и много, много други. По всичко личи, че Марко ще расте заедно със своите читатели.
Как Ви хрумна да давате ценни съвети за пътешественици, при това с такива големи подробности – включително как да се кондензира вода в пустинята и как да се изкопае кладенец в пресъхнала река?
– На мен като пътешественик са ми се случвали много необичайни неща. Била съм късметлия като до себе си съм имала местен водач, който е знаел как да реагира в съответната ситуация. Но много често съм си задавала въпроса – какво би правил някой, който пътува сам. Например в дъждовната гора на Малайзия ме бяха полазили три вида пиявици. Така се разтресох като видях как смучат кръвта ми, опитах се да ги махна в пристъп на ужас и погнуса, но не успях. Водачът ми спокойно ги поръси със сол и те на секундата се откачиха от кожата ми. След това откъсна един плод от някакво дърво и изстиска сок върху кървящите рани. Сокът спря кървенето за секунда. Гледах на водача ми като на магьосник. Беше ме спасил!
Затова реших, че ще е полезно за читателите да знаят някои основни неща, които са общовалидни за различни географски точки. А и децата обожават този вид истории, обичат да фантазират, че са пътешественици. Така чрез забавлението и чрез нещо, което те наистина искат, им давам много полезно знание. Това знание ще ги научи на практични и в някои ситуации – животоспасяващи практики. Ако те схванат принципа на извличането на вода чрез конденс – ще могат да се справят с едно от най-важните изпитания при оцеляване…
Като телевизионен човек очевидно сте осъзнали важността на илюстрациите в детските книги?
– Имах желание да привлека илюстратор, с който да създадем модерна визия с много прецизен реализъм и внимателно търсена естетика. Отне ми осем месеца да търся подходящ човек. Не се получаваше. Беше мъчително да виждам как нито един от художниците не може да усети това, което му казвам, и разбира се, рисунките бяха много далеч от концепцията за илюстриране на разказа ми. Това беше голям урок за мен. Явно да се сработят (камо ли да са съмишленици) двама творци е велика благословия. Бях много озадачена защо не се получава. Мислех, че не му е дошло времето. Докато един ден след поредния „отчаял се, че не може да намери верния път“ художник, един мой любим приятел и партньор в работата ми по други проекти – фотографът Александър Нишков не ми каза: „Биби, искаш ли да опитаме нещо по-различно? Имам нещо в главата си… Нека само опитаме, ако не се получи ще го мислиш пак…“ Така се роди идеята – да създадем една различна книга. Децата учат от всичко – затова книгите за тях трябва да са много внимателно сътворявани. Визията възпитава в красота и естетика. Всеки елемент в книгите от поредицата за Хариша е специално създаден от Александър Нишков и всяка книга е посветена на съответната култура. Всеки квадратен милиметър в книгите ми учи децата на нещо – дори и чисто визуално. С първата книга те ще са запознаят с културата на Индия, с втората – с африканското изкуство, третата ще им отгърне завесата на необятно познание за обитателите на дъждовните гори… Поредицата е абсолютно уникална – няма такива книги на пазара. Нов поглед към света, нов начин на разказване на децата, нов стил на илюстриране чрез оригинален дизайн и фотография. Много знание, красота и естетика – само в няколко страници децата ще получат есенцията на години трупан опит и мъдрост.
Синът Ви е главният образ в първите две книжки. Като майка на ученик смятате ли, че училището изпълнява основната си роля – да ограмотява и да възпитава любопитство към знанието?
– За мен, училището трябва да бъде храм. Децата трябва да имат такова усещане когато влизат в училището. Също и учителите. Основната роля идва с отношението на участниците – ако всички участници в това „съзидание“ тръгват с отношение на преклонение, чувство на отговорност и стремеж към самоусъвършенстване – училището ще бъде свято място, където се създават интелигентни и добри човеци. Няма как учител или родител, който не чете и не се развива да възпита любопитство към знанието. Ограмотяването е само малка стъпка към изграждането на една образована и жадна да се развива през целия си живот личност. Да си просто грамотен не е достатъчно. Трябва да се научиш да мислиш, да анализираш, да твориш. Трябва да осъзнаеш смисъла от това да се развиваш и то непрестанно!
Имате ли поглед върху съвременната българска детска литература? Какво бихте казали за качеството й?
– Не съм попадала на нищо, което да се отнася до възрастовата група 6-12 години. Малко са авторите, които посягат към тази възраст – не само в България, изобщо по света. Виждала съм детски книжки от български автори за бебета и малки деца – богати на илюстрации и с кратки текстове. Истината е, че в нашето семейство много се чете. Но книгите си избираме почти фанатично. Никога не бих дала в ръцете на децата ми голяма част от заглавията, които предлага пазара. Наводнено е с пошли преразкази на класически приказки, илюстрирани по ужасяващ начин – безвкусно и без никакво чувство за отговорност пред децата. Когато търсех издател за „Хариша“ един водещ такъв у нас ми каза: „Последното, което ме интересува е текста!“… Как е възможно да издаваш книги за деца и да имаш такова отношение. Грехота е! Децата попиват всичко, което им предоставим. Наш дълг като родители е да им предоставяме смислени, образователни, красиви текстове и картини. Иначе как ще пораснат добри и осъзнати хора?
Каква е мисията Ви като детски писател – да култивирате ценности, да забавлявате, да информирате?
– Първо съм майка и след това всичко останало. Като майка имам дълг – да възпитам децата си в ценности, които днес не са на мода у нас. А как най-добре се възпитават деца? Чрез собствения пример, чрез подходящо за възрастта забавление и чрез поднасяне на информация, която надграждайки се стъпка по стъпка оформя една красива картина на щастлив човек. Първият ми читател е моят син. Дъщеря ми е още на две, но и тя ще порасне и ще разгърне страниците на книгите у дома. Затова самоцензурата ми е огромна! Децата ми трябва да получават само най-доброто за тях! И безгранична майчина любов! Вярвам, че това достига и до всичките ми читатели – искрена обич и много знание, облечено в приключение.
Във всяка книга има по една история, част от голямото пътешествие на Марко Адамс; наръчник на пътешественика с много интересна и полезна информация за оцеляване, за местната култура, за животни и племена; има вплетена и по една добродетел – отношението към възрастните хора, осиновяването, приемането на различните, доверието и т.н. Книгите за приключенията на Хариша са много подходящи да създадат диалог между родител и дете. Много са темите, които ще откриете в поредицата – екология, археология, толеранс между етносите, приятелство. Предлагам един конструктивен и увлекателен начин да общуваме с децата си, а и самите да научаваме нови неща.
Вие успяхте ли да вдъхновите децата си да четат? Как?
– Това е много лесно! Да вдъхновиш дете да чете е едно от най-лесните неща! Но, за съжаление малко хора го могат Ще ви разкажа как майка ми ме накара да търся книгите. Спомням си, бях още съвсем малка, когато тя ми вадеше от препълнената ни библиотека една или друга книга. Наблюдавала ме е много внимателно „в каква фаза съм“ и според това ми подаваше или приключенски роман, или история за възтържествуване на справедливостта, или красива романтична история. Някак си намираше възпламеняващите няколко изречения, с които да привлече детското ми любопитство. Майката е най-добрият психолог за детето си. Тя трябва винаги да усеща през какви емоции и уроци преминава детето и, съответно да подаде подходящата книга, да проведе подходящия разговор… Същото възприех и аз. Наблюдавам децата си и им поднасям това, което им е нужно в момента. Обичам да им чета. Чета им с подходящата интонация, имитирам героите, обяснявам нещата между редовете. С времето те започват да осъзнават, че книгите са непресъхващ извор на интересни истории и дават поле на фантазията и въображението. И двете ми деца са като залепени за книгите – всяко със своите интереси. Казват, че днешните деца не четат – това е грешка на родителите, не е някаква „нова функция“ на децата. Днешните деца са много различни. Те искат да четат и то много съществени неща – като как да спасим от изтребване тигрите, как да запазим горите на Амазония. За съжаление обаче родителите им не знаят това. Защото не познават децата си. А децата не могат сами да си купят книгите, които искат. Няма нечетящи деца, има родители, които не са въвели децата си във вълшебното царство на книгите…
Кой е Вашият учител в писането, от кого се повлияхте? Киплинг?
– Моите учители са много. Животът ми, който минава сред хора, които четат и ползват в професията си словото; моят син и моите кръщелници, които обожават да им разказвам истории; моята учителка по литература от 4-ти и 5-ти клас, г-жа Златева, която докато ни четеше разказите на Йовков плачеше, сълзите се ронеха по страните и, и когато текстът свършеше тя казваше със стегнато от вълнение гърло : „Малка емоционална пауза…“, усмихваше се и всички ние мълчахме минути и осъзнавахме емоциите си, осмисляхме посланието на автора… Научих, че думите имат енергия и вибрации и събуждат чувства. Много внимателно ги подбирам… Киплинг също е добър учител.
Като автор липсва ли Ви литературната критика?
– Аз нямам нужда някой да ме потупва по рамото. Никога това не е галело егото ми. Имам самочувствието на човек, който сам е градил себе, знам какво правя и защо. Знам кога съм победила и кога греша. Читателите са най-важните ми коректори. Всеки зложелател може да спретне „платена публикация“ и да „омърси“ нещо създадено с много любов и талант. За жалост отдавна не вярвам в критиката у нас – останаха малко хора, които посмяват да кажат това, което мислят, а още по-малко се осмеляват да го напишат. Вече почти няма къде да прочетете нещо, което да не е платен пи-ар или нещо за „едно наше момче“.
Смятате ли, че писателите трябва да имат позиция за случващото се в държавата?
– Да, смятам, че трябва да имат позиция, но не е задължително да я поднасят в сюжетите си. Времената са други. Глобализацията и новите технологии промениха всички ни. Имаме нови потребности. Душите гладуват. Тях трябва да мислим…
Коя е най-голямата заплаха за литературата?
– Най-страшното е, че водещите издатели у нас казват: „Последното, което ме интересува е текстът.“ Интересът само и единствено към печалбата ще превърне следващите поколения в хора със силиконов ум и интерес единствено към пошлостта на клюката и жълтото.
Какво мислите за статистиката на УНИЦЕФ, според която българските деца са най-бедните в Европа? Какъв е шансът им да пътешестват по света?
– В Европа може би най-бедните деца са българските. Но на какво казваме „бедност“? Видяла съм много бедни деца по света. Децата в Африка, Азия и Южна Америка живеят не просто бедно, а „невъзможно“ според нашите критерии. Когато ги снимах в саваната на Кения децата ме молеха за книги! Книги! Искаха нещо за четене! Представете си! Бяха осъзнали, че само книгите могат да ги измъкнат от нищетата. Колкото и беден да си в България – можеш да четеш в библиотеката… В Африка съвсем не е така…
С „Хариша“ казвам на децата точно това: Да, можете да пътувате! Можете да отидете, където пожелаете, да направите всичко, което поискате. И не само като четете. Книгите ще ви образоват, ще се измъкнете от бедността, ще се научите да мечтаете, книгите ще ви отворят много врати, ще разкрият пред вас безброй възможности. Светът е прекрасен и ви очаква!
Интервюто взе Румен Василев
Поредицата „Хариша“ тук
