Лира Литературно-рекламна Агенция
Юри Лазаров е роден през 1953 г. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски” и кинодраматургия във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Работил е в културните отдели на различни вестници и списания, както и в Министерството на външните работи. От 2003 г. до преди няколко месеца беше заместник-генерален директор „Печатни издания” на БТА. Забавната му книга „Чичо Весо Облия (упражнения по стил)” (2006 г.), разказваща една история по различни начини за преживявания на къмпинг „Градина”, беше номинирана за литературната награда „Хеликон”. Тази година той е председател на журито на наградата, която ще бъде връчена в сряда, 12 декември, в софийската книжарница „Хеликон-Витоша” на булевард „Патриарх Евтимий” № 68.
––––––––––––––-
Каква е Вашата оценка за изминалата литературна година? Труден ли беше изборът за наградата „Хеликон”?
– Аз съм вече трета година в журито на „Хеликон” и не преставам да се радвам на добрите български книги, които се появяват неизменно – на вече утвърдени автори, на по-малко известни, на дебютанти. Редом с неизбежната литературна плява (има я навсякъде по света), излизат книги, с които може да се гордее всяка литература. Това, че са много връз фона на малкия ни, почти нищожен пазар, е добре. Защото аз си спомням едни други времена, когато книгите на талантливи хора се раждаха мъчително трудно и след дълги години прашасване по чекмеджетата.
Тази година не прави изключение и съвсем логично изборът е труден, много труден. От стотиците книги да избереш 12, а от тях – само една. Но такъв е суровият регламент на литературните награди.
Как взимахте решенията? Имаше ли дебати, спорове между членовете на журито?
– Споровете вътре в журито са неизбежни; та ние сме петима различни… Което е хубаво, иначе нямаше да сме жури, а централен комитет. Имаше книги, до които стигахме без дебат; за други – не, че си късахме ризите и се хващахме за косите – но всеки вадеше своите аргументи, четяхме откъси, сравнявахме с предишни творби и така – стигахме до трите най-добри (според нас) за всяка от четирите сесии. Понякога дори се връщахме към обсъждани, но неноминирани на предишното заседание книги. Което намирам за справедливо.
Има ли опасност журито да е пропуснало някоя книга, която е имала характеристики да попадне сред номинираните?
– Разбира се. Нелогично е да се твърди, че тези 12 са най-добрите и точка, а останалите – не. Мои фаворити останаха извън надпреварата, което не ги прави по-малко добри.
Всяко жури е под прицел – автори, читатели, критици. Как бихте отговорили на критиките за необективност?
– Бих могъл да отговоря съвсем кратко: не могат да ни критикуват, че не сме обективни, защото изборът на всеки от нас е субективен. Както мъдро отбеляза миналогодишният председател на журито Георги Лозанов, няма измислен златен метър за литературата.
Не можеш да си симетричен с всички очаквания; един избор на книга не е като да се впуснеш палаво в съчинителство на палиндром: гол аналог или а дават хубава лилава бухта в Ада… Винаги ще се появи друга буква и ще пръсне симетрията. Така е и в живота.
Лошото е, че – кой да ни критикува и къде? Това е по-важният въпрос. Защото литературната критика в България е като мечките панда; красив, но изчезващ вид, който мърда с уши и си ближе лапите в екзотични, интелигентни, но бутикови малотиражни издания и крехки медийни пространства. Другото е просто блърб.
Разпознати ли са всички важни текстове, излезли в края на 2011 г. и през изминаващата 2012 г.? От тези книги, които разгледахте, има ли някоя, която има характеристиките на бестселър?
– Да се говори за бестселъри в България – в смисъла на американските, руските, френските, японските, скандинавските и пр. тиражни книги – е напразно и обречено усилие. Тиражите и продажбите на най-селърните български автори се свеждат до няколко хиляди. Други – и то добри, много добри – стигат до няколкостотин.
Което не пречи някои още неизлезли на пазара книги да се рекламират с нелепата фраза: „Очаквайте новия бестселър на…”
Освен това – бестселърите извън нашите предели хранят и то добре. Има една американска литературна редосеялка, която печели по сто и кусур милиона долара годишно; а книгите му са тъпи. Тук, в България, няма как да се изхраниш само с писане и издаване на книги. Ще трябва да си доработваш…
Защо българските автори все още остават непопулярни в Европа? Има мнения, че нямаме добри преводачи от български на английски и това е една от причините, така ли е?
– Има български писатели, които – слава Богу – са познати в Европа. Сега, те нямат комерсиалния успех на трилър/екшън/хорър/вампир-авторите. Но ето – Алек Попов, Георги Господинов, Емил Андреев, Христо Карастоянов, Деян Енев, а и други – са превеждани и издавани извън България. Бедата е, че книгите-пуканки са по-агресивни, те се рекламират брутално, защото носят пари.
Освен това е важна и ролята на държавата. Защото, за да се пробие на чужд пазар, за да чуят за теб, не са достатъчни само усилията на едно издателство или литературна агенция. Трябват пари. Един добър автор и една добра книга не стигат за пробив. Тази книга трябва да е качествен полиграфически продукт, да се рекламира мощно, писателят да се среща с тамошния читател, да се появяват публикации (нищо страшно, ако са платени) в авторитетни издания.
Между другото и много талантливи чуждестранни писатели у нас са известни само на ценители. Да не би Мирча Картареску, Юрий Андрухович, Аслъ Ердоган, Анджей Сташук, Юрий Мамлеев, Драгослав Михайлович… да имат търговски успех тук. Не, но е добре, че има издателства, които рискуват с техните книги. … Щях да забравя – вината не е в преводачите…
Българските автори задават ли в творбите си важните въпроси на своето време? Случва ли се големият дебат затова какви сме, какво правим, къде отиваме, какво се случва днес и сега?
– Да. Всички тези въпроси, без да ни се натрапват отговорите, ги има в повечето книги, които ни минаха през очите и главите. А и не само днес и сега. А и преди години. Което също е важно.
Вие сте и автор. Тази година излезе Вашият „Тълковен речник”. Бойко Ламбовски го нарече омъдряла книга, създадена от горчилките на живота. Какво се случва в България, според статистиките повече от 50 от българите не са прочели нищо през 2012 г.?
– Не, прочели са, много са прочели, но жълтурщините от таблоидите и сайтовете. Ама толкова много са прочели, че мисъл не им минава да си купят книга, че и да я прочетат. Или пък – да я вземат от някоя библиотека. А е животоспасяващо важно да се чете и да се четат правилните книги; и то да се четат навреме. Иначе става страшно. Опростачването е най-голямата ни беда, но имам чувството, че то застрашително расте и вий снага космата, затуля слънце в небесата… (Това е Яворов, за сведение…)
България държи най-високия данък ДДС върху книгите в Европа. На откриването на последния панаир на книгата в НДК вицепремиерът на Унгария категорично подчерта, че икономическият просперитет на всяка страна е неразривно свързан с грижата за културата и езика. Какво трябва да се случи за да може българският автор, издател, книжар и читател да „дишат” по-леко? Каква е реалната културна политика на управляващите?
– Всеки в България е изправен пред избор: дали да си купи хляб, сирене, да си плати тока и парното; или да си купи книга, билет за кино или театър. Всеки. Тези, за които парите не са проблем, не са изправени пред този избор, защото те не четат, не ходят на театър, а под кино разбират едни филми, които се гледат в късните часове.
Аз никога не съм разчитал на културната политика на никои управляващи (а много такива съм преживял). Слава на Бога, че съм възпитан – у дома! – в почит към книгата и всичко останало, което важно, за да не се превърнеш в полувидиотен карфиол. Така съм възпитал и сина си.
Колкото до езика, там положението е тревожно. Но когато малко четеш, все по-трудно и по-неправилно говориш. Български.
Тази година се проведе първото издание на фестивала „Четящият човек”, създаден от книжарници „Хеликон”. Какво е мястото и ролята на национална наградата и въобще на „Хеликон” в културния живот на България?
– Добре е, че все още има такива празници. Защото те се правят мъчително тежко, но са страшно важни. Добре е, че има хора, които ги организират, че други хора им се радват, харесват ги и им помагат да продължат. Колкото до книжарниците „Хеликон”, какво да ви кажа…, ами нещо, което живее вече 20 години, което расте и се развива, явно е нужно. А и не са само фестивалът „Четящият човек” и наградата. Книжарниците „Хеликон” все повече се превръщат в културни клубове, където се случват едни културни неща.
Ако трябва да подарите книга на премиера Борисов и на министър Рашидов, какво бихте им дали да четат?
– Последната ми книга „Тълковен речник”, разбира се. Тя е занимателна и правдива и от нея могат да се научат много важни подробности.
А да подариш книга на премиера Борисов е отговорно, но и опасно начинание. Ами ако не я хареса? Та за това – като един Луи Пастьор – бих рискувал само със себе си…
Какво четете? Любимите Ви автори?
– Около мен винаги има поне пет книги. Едната задължително е от български автор – проза и поезия. Другата е от книгите, без които не мога и чета периодично; това са разказите на Селинджър, „Швейк” на Хашек, „Параграф 22” на Джоузеф Хелър, репортажите на Хемингуей, Стайнбек, Александър Дюма, Марио Варгас Льоса, „Мечо Пух”, Керуак, Лермонтов (на руски), Жак Превер (на френски)… Напоследък се улавям, че препрочитам и Йовков, и Каравелов. Третата е поредната нова книга на очакван автор – Мураками, Маркъс Зюсак, Тери Пратчет, Пелевин, Минаев, Амос Оз… Чета и кримки, разбира се. Както и енциклопедии.
Не чета книги за вампири. Както и книгите, които добродушно, но упорито ми обясняват как да преуспея в живота. За последните, може би, греша…
Интервюто взе Румен Василев
„Тълковен речник“ от Юри Лазаров тук
