Начало / Любопитно / „Тълковен речник“ от Юри Лазаров (откъс)

„Тълковен речник“ от Юри Лазаров (откъс)

ЗЛАТО

Безсребърник съм си аз, открай време… Не че не ми пука за парите, но те за мен са нещо досадно и задължително. Трябва да се бачка и да се изкарват кинти, които да се изхарчат максимално бързо – така си мисля аз, това и правя.
Но съм и беззлатник. Дори и когато тройунцията гони рекордните 1900 долара. Първото златно нещо, което съм притежавал в живота си беше една награда – златно перо – която ми бе връчена пред Народния театър, ама то не беше казионното перо на онова себеже, а друго. После се оказа, че е само позлатено, покритието избледня с времето, ама аз си го обичам и тенекиено.
След церемонията пред Народния се грабнах с едни приятели и се кръстих в параклиса Св. св. Кирил и Методий в Троянския манастир. Кръстницата ми подари златно кръстче, аз си купих и едно синджирче и го осветих на Божи гроб. Обичах си ги и тях, но веднъж – с едни други приятели – отидохме в църквата на Троянския манастир, аз си свалих кръстчето от врата, за да го положа в основата на чудотворната икона Света Богородица Троеручица и то изчезна в някакъв процеп.
Дали бе някакво чудо това? По-скоро не – процепът се оказа касичка за дарения; там богомолците пускат монети и книжни левчета. Веднага отидох при жената, която продава свещи и тя ме успокои, че като отворят касичката, ще ми се обадят да си взема кръстчето. Минаха години и още се надявам да ми звъннат. Казах си – така било писано, но ми е мъчно и до ден днешен…
… Докато чаках знак от манастира, си спомних и как мама ми даде една златна монета – да си направя зъбен мост. Който впоследствие продадох, защото вкъщи нямахме пари. Тогава заплатата ми във вестник Стандарт беше 36 000 лева, но колко сегашни правят те – не знам, а и не искам да знам. Важното бе, че позакърпихме положението. Макар че още ми е тъпо като се сетя как отделях пластмасата от метала, как го увих в една салфетка и хлътнах в първата бижутерия. Там човекът зад щанда само взе коронката, сложи я на везните и каза: толкова грама, толкова пари. Служебно някак си; явно често го е правил.
Аз, разбира се, се опитвах да си внуша, че това дето го продадох, не са златните ми зъби от монетата на мама, а парче самородно злато – нъгитс! – което като стария Джон Сатър през 1848-а съм намерил в ранчото си край Сакраменто. И съм отишъл до магазина от дървени трупи да си купя барут, куршуми и шише царевично уиски от Мононгахела. Или – хайде да не е в Дивия запад – а просто до кварталния денонощен гастроном на площад Йорданка Николова (сега кой знае защо – Журналист), за да взема поредната бутилка странна полска водка със златни люспици на дъното. Но вместо това напазарувах хляб, кисело млеко и кренвирши. Или май от онези евтини фрикадели, които горяха с пламъци в грила. Защото жена ми и синът ми ме чакаха вкъщи.
И ние като всяко семейство имахме златни халки, но още на втората седмица ги свалихме от безименните си пръсти, понеже –  според тогавашната мода – бяха големи и тежки. Така си лежаха много години те в едно малко метално ковчеже, заедно с халката на покойната майка на жена ми. Тя искаше – някой ден – да я подари на снаха ни и така… Но ни ограбиха. То у нас май само това имаше за крадене, ама е противно усещането, че някой е пипал с мазните си пръсти нашите халки, с нашите имена отвътре и с датата на нашата сватба. Още ме стряска насън черният прах за отпечатъци по външната врата и чекмеджетата. Ако ги намерим, ще ви се обадим, казаха ченгетата и се качиха в синьобялата си лада с буркана. И това обаждане още го чакам – като онова от Троянския манастир.
Месеци след този гнусен тараш нещо се бях разровил из въпросните чекмеджета, където имаше стари стотинки със сърп и чук, центове, пенита и всякакви дребни останали от командировки и случайно намерих едно, пощадено от крадците, малко, ама много малко златно кръстче. Дори не можах да си спомня дали съм го купувал за рожден ден на жена ми или съм го донесъл от Кувейт, примерно. То имаше малка златна халкичка – за да мине синджирчето през него. Замених го с тънка кожена връвчица от созополските сергии, промуших я през халкичката, добавих и една пробита мидичка от къмпинг Градина и я завързах на здрав възел. Сложих този амулет на безсилието на врата си и както си бях седнал пред телевизора, показах голям здрав среден пръст. Просто хей така – неопределено, но май на всичките гадове, които ни ограбваха – не само гарсониерите – през годините и трябваше да бършем от мебелите и душите си лепкав черен прах. На всичките, които в тази вечер напълниха очите ми със сълзи.
Мразя да плача, затова тънката кожена връвчица с кръстчето си я нося, когато се връщам в старата ми николаевска къща. Не че държа на златото, но само това кръстче ни остана, а мидичката ми напомня за море и ме топли в студените зимни вечери. Щом си затръгвам към София я свалям ритуално и я оставям в голямата стая с двете ракли и със старата фамилна икона – триптих на Богородица с младенеца. В Николаево й казват куна и някога беше окачена над леглото на прабаба ми, тя всеки ден залепваше свещички в основата й и ги палеше; затова дървото там е леко обгоряло. На Великден с жена ми я поставяме върху камината и гледаме как огънят и пушека рисуват едни странни, а понякога и познати черни лица върху тухлите на огнището. На другия ден я връщаме на мястото й. Обичаме си я таза наша Света Богородица, защото сме сигурни, че тя пази последното ни златно кръстче и като се върнем, то ще си още там.

 

 

 ЙЕРАРХИЯ

Ако една държава е парламентарна република, първият човек в нея е президент, а всъщност се управлява от премиер, значи тя не е добре с разбирането си за йерархия. Тази комбинация от две гръцки думи – хиерос-свещен и архе-власт – е обект на много изследвания и тълкувания, като те се вместват в диапазона между фанатичното обожествяване и крайния сарказъм.
В армията е безпощадно ясно – редникът е най-зле и върху крехките му плещи се яхват всички нагоре по веригата – от ефрейтора до генерала. Разбира се има и нюанси, но те повече възхождат към мундирния фолклор – взаимоотношенията новобранец-старо куче и хермафродитната функция на старшината като майка на ротата. Иначе всичко е подредено, описано е в устава, цари ред и това успокоява, защото си го приел с ритуала на клетвата. Което ни отвежда до другата крайност описана в законите на Мърфи и по-конкретно в аксиомата на Вайл: При всички човешки начинания работата се върши от най-ниските стъпала на йерархията.
Най-известните шегаджии по темата са – естествено – Сирил Паркинсон и любимият ми Лорънс Дж. Питър, чийто важен принцип твърде често се цитира неточно и като правило – не на място, а всъщност гласи: В една йерархия всеки се стреми за достигне своето ниво на некомпетентност. Най-страшният извод от този принцип е, че неизбежно идва времето, когато всяка позиция се заема от незнаен служител – вече неспособен да си върши работата. Добре е обаче – според Питър – че това не се случва едновременно.
Противоположно на хората, които – щат не щат – живеят по някакви написани и задължителни правила, животните изграждат своята йерерахия благодарение на силата и интелекта. Подчинеността в едно стадо, да речем, се определя от разликата в притежанието на тези две качества. Ако си здрав, агресивен и хитър – значи си генерал; останалите са под теб.
В далечната 1922 година на миналия век норвежкият учен Шелдруб-Иби след продължителни наблюдения е установил следната любопитна закономерност при кокошките: някои от тях кълват абсолютно безнаказано другите в двора. Той пророчески нарекъл това порядък на кълването. Кокошката, която винаги получавала първите зърна и изпробвала клюна си върху останалите, той определя като алфа. Втората, която се подчинява само на първата, но тероризира всички надолу по стълбичката, е съответно бета. Има и трета – тя пък слугува единствено на първите две и се нарича гама… Тъй Шелдруб-Иби стига до последната кокошка – тя е омега, разбира се, скъсват я от кълване и се храни само с каквото там е останало, а може и с дребни камъчета, горката, които иначе са полезни за храносмилането, но в случай, че се комбинират с някаква храна все пак. При по-голяма продължителност на живот в групата, йерархическите зависимости се доизглаждат и задълбочават.
Положението с петлите е ясно и на децата. То е като при рогатите бозайници – здрав бой, кръв и перушина и – който оцелее е с предимство при обгрижването на кокошките. Така в кокошарника има ред и животът си тече тихо…
Да се върнем обаче при хората. Пак през миналия век, в 1954 година, американският психолог Ейбрахам Маслоу дефинира своята йерархия на човешките потребности. Тя представлява пирамида и има пет нива. Най-отдолу са физиологичните необходимости – храна, вода и пр. Следва нуждата от безопасност, сигурност и спокойствие. После – любов, семейство, общност. В подножието на върха е потребността от признание, уважение и самоуважение. Най-високото (и абстрактно) ниво е самоусъвършенстването – духовност, постижения, учение. Какво означава това?
Ами – да отвориш хладилника и да намериш нещо свежо и хранително за закуска. След това да хвърлиш един поглед през прозореца на уютния си апартамент и, когато се убедиш, че колата ти е на паркинга и не е взривена, да седнеш със семейството си около масата, да пиете кафе, да изпратиш децата на училище и да целунеш жена си по челото. Защото тръгваш на работа, където те чакат признанието на шефа (вж. Питър) и уважението на колегите. А вечерите и почивните дни да посветиш на правилни книги и задълбочаване на познанието.
Това е схематичен житейски превод на йерархията на Маслоу, но е важно да се знае, че – според него – потребностите от по-ниските нива са по-силни. Първо трябва да успееш с първото, за да се насочиш към второто, третото… И така.
Но дали е така? И каква е разликата между хладилниците в кухнята и хладилниците от рекламите? Между апартаментите в панелните квартали и къщите в затворените и охранявани комплекси. Между джипът с шофьор и трамвай номер 8. Между евтиния пастет-апетит за закуска и пастета от черен гъши дроб. Между офиса в новия бизнес билдинг с лачената секретарка и мрачната канцеларийка с мазни тапети. И как да се себеактуализираш, ако случайно схващаш какво и колко голяма е разликата?
Както и ще да ви прозвучи, в моя живот аз явно съм я обърнал тази пирамида на Маслоу. Защото от ранна детска възраст съм чел много и съм учил. Заради което съм получил уважението на приятелите си и съм създал едно готино семейство. Чувствам се спокойно подслонен в старата къща на баща ми, дядо ми, прадядо ми и прарадядо ми. А храната – не че ми е безразлична, тъкмо напротив – идва сама; ако си постигнал всичко останало. По-важното е да има за кучето.
Дразнят ме разликите. Защото – независимо от теб – те стават все повече и по-големи и така расте броят на омега кокошките.

„Тълковен речник“ от Юри Лазаров тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

ddd6b542621bb68904c090c2d5490326

Георги Дюлгеров: Аз съм за качествения зрител, който ще помни филма

Новата книга на режисьора ще бъде представена първо в Бургас „Биография на моите филми“ от …