Начало / Автори / Спомен за Виктор Пасков / Студентът по Хармония

Спомен за Виктор Пасков / Студентът по Хармония

На Разпети петък нищо не се прави, гадно момченце, не знаеше ли, не се умира дори! 22 Април, 2009

 

Викторе, седя, копеле мъртво, в град Тарагона , където не остана време да те заведа лани, в една сладкарничка в старата част, отново времето е спряло и си мисля кога те видях за пръв път. (Не, не съм пил. Избрах нарочно публично място, за да не плача, а в сладкарничка – сещаш се – продават само торти. Пия чай.)

Да, беше в Преводачите. Имаше такова благословено място в столицата, където някой ме заведе през осемдесет и първа есента и на дълга, бяла маса, заобиколен от десетина псевдоинтелектуалци, които си биеха глупави шеги с теб (същите, които след осем години щяха да те превъзнасят и сега да плачат), седеше ти, очилата ти се потяха от ярост, а големите ти късогледи очи кръжаха отчаяно в тях като очите на розовата пантера, на която, докато имаше брадичка, винаги си ми приличал. В движенията ти имаше същата печална грация и не ти вървеше близо десетилетие и ти се смееха, точно като на нея. В някакво списание за износ, в някаква мистериозна агенция, където работеше, твърдеше, че е създадена първата безвизова литературна зона. От теб, естествено. Защо не ми изпратите нещо и вие? – попита най-неочаквано в момента, в които дъщерята на писател, която познавах от ученическите си години от Магарешкия рай (по същото време си се драл да пееш с китара наоколо, преди да те изключат и заминеш за Германия), се опитваше да ми обясни какъв идиот си.

Аз? Почувствах се като улавата мома на сватбата си. От две години се бях преместил да живея във Варна и бях издал на 33 години първата си книга. Откъде можеше да знаеш, Викторе, кой съм аз. Дон никой, както казват тук, в страната на Санчо Панса! В погледа ти обаче имаше нега (сега знам – седмата водка!). По-късно прочетох „Невръстни убийства“ – новелата в „Съвременник“, която почти ми я хвърли смутен от вратата във Варна и избяга на някакъв музикален фестивал – бе гениална!

Никога, никога дотогава не бях чел от български автор нещо подобно! Нещо толкова свежо и ново. Дяволски ненормално! Проза, от която ти спира дъхът и, о, боже, иска ти се светът да е по-добър! Ти ме намери тогава да пиша на ериката на покойния капитан Георги Георгиев, вече заклан в Одеса; вегетирах отчаян без другар по перо, експериментирах, разпъвайки разкази на хитроумното си изобретение – литературния модулатор или стенд (осем забити пирона в стената и на тях забодени машинописни страници), без да има с кого да си меря оная работа. Литературната, искам да кажа. Помниш невинната хипербола, с която двамата изразявахме отчаянието си да не можеш да научиш нищо повече за думите от обкръжаващите.

Докато не се появи ти.

Прелистих я, спрях, прочетох я, откъдето бях отворил, после от началото до края и вече я четях за трети път , когато ти почука и отново влезе в таванската стая на тъща ми. Беше много странно. Нали преди два дена беше хвърлил списанието и отишъл на Златните? Нали беше възпитан, млад музикален журналист, малко грацилен наистина, създателят на първата безвизова литературна зона, чийто шедьовър още държах в ръцете си?..

Признай ми честно, попитах те след десетата ампула (беше събота или неделя и всичко затворено и ти пристигна с журналистическа чанта, пълна с петдесетграмови шишенца гроздова, купени от някой павилион, разговаряхме неистово за литература, за словесни хватки, затова, че и аз и ти бяхме разнищвали, анализирали, извеждали емпирични формули, магически пропорции, преписвали ред по ред – аз разкази от Хемингуей, ти – Томас Ман, говорихме часове наред, докато се вцепеним от удоволствие, че сме един с друг), та признай си, копеле (вече се наричахме така, както щяхме да се обръщаме един към друг за цял живот), евреин ли си?..

Родът на баща ти беше от Видин. Веднага си представих заблуден сефарадски равин, наследник на алхимици и средновековни философи, посял непредпазливо семето си по десния бряг на Дунава в момент на екзалтация, но ти, Викторе, скочи и очите ти святкаха с лошия блясък, които понякога умееха да излъчват: Слушай, копеле, казваш ми го за пети път! Не съм антисемит, но още веднъж – и не отговарям… А и съм много, много бърз, да знаеш! – допълни. – Тренирал съм фехтовка… Не знам дали съм скитникът евреин, по-скоро съм летящ холандец! Между другото, пял съм четиринадесет години в опера в Германия точно в тая опера!
Реших, че ме стягаш. Не ти вярвах докрай. Не ти вярвам и сега, че си умрял! Твърдеше, че си завършил композиция в Германия, също така и оперно пеене. Че това са били най-духовните, най-хубавите години, докато не си почнал да правиш паралел между музиката и литературата, композицията на партитури и композицията на текстове, и си се върнал да ги приложиш в България. Намерил си обетована земя, въздъхнах, но добре дошъл в пещерата! Показа ми от ония години прекрасни стихове, които никога не напечата, защото след „Невръстни убийства“ бе открил формулата на прозата. Студентът по Хармония, така те нарече Християна Василева на шега, нашата възрастна приятелка и редакторка, която ти беше дала да прочетеш книгата ми, без да ме познава, и ти по същия начин я беше изгълтал за часове.
През лятото на осемдесет и четвърта ти пристигна с Ингрид и дъщеря си във Варна, за да прекараме лятото заедно. Извади от куфара си грижливо сгънато бельо и безупречно изгладени дрехи и онова малко пожълтяло книжле, история на лютиерството в България. Имаше нескопосана нарисувана цигулка на корицата на брошурата. Не знаех какво е лютиер и ти ми обясни: майстор на цигулки. Жените и децата шумяха оттатък, ти беше необичайно възбуден и те изведох да се поразходим до морето. От тъща ми до плажа имаше двадесет минути, половин час ако се разхождаш бавно. Заклевайки те да не ми доверяваш какво си намислил да напишеш (имаше този гаден навик и все ми се струва, че така човек урочасва добрите неща), ти ми разказа най-красивата и тъжна история, която бях чувал. Слушал съм какви ли не версии за „Балада за Георг Хених“, дори че съм ти я разказал аз. А истината е една – когато стигнахме на плажа, беше около един и половина през нощта, хладно и мен, с извинение, ми се присра, беше ме втресло от чутото и изпитото, бях толкова впечатлен, че докато клечах и разговаряхме (аз отвътре на най-мръсния нужник, зад онaзи страна на желязната завеса, ти – отвън, на пясъка, почти крещейки, за да те чувам), изтървах колана с ключовете в дупката.
Доразказа ми там най-чистата история, която някой от нас е създал, на възможно най-мръсното място! Пред клозет на варненския южен градски плаж от осемдемдесетте години.

Сред гларусите, захвърлените бутилки, презервативите, загубените стотинки и забравените огризки, подритвайки стари вестници и докато после вървяхме и безнадеждно хвърляхме камъчета по прозорците да ни отворят – не помня как влязохме, кой ни отключи, ти помниш ли? – бях още като замаян, а ти повече от мен. Имах усещането, че ще се пръснеш. А на сутринта ти дадох ериката на капитан Георги Георгиев, който обиколи света (никога не се разделих с нея в многобройните ми преселения), за да напишеш, приятелю мъртви, най-хубавото нещо, написано на български, обиколило света като него!

След седмица ти се завърна от вилата на тъща ми изтощен от писане, отслабнал, бял като сиренце, както казват варненци. Германката беше тъжна: „пише, той само пише“, дъщеря ти падна по гръб от терасата – нищо не можа да те извади от транса, в който пребиваваше, докато не свърши ръкописа и който обхвана и мен, когато прочетох текста. Беше едно към едно! По-късно, вече в София, ми показа писмата на Георг Хених, ателието му на „Волов“ (какво ли не бих дал да знам сега в чии ръце ще попаднат!). По моему, не бяха на лист от ученическа тетрадка, а на къс амбалажна хартия. Никога не отиде да посетиш гроба му в Хайредин обаче, макар че те молих. Помолих те също да посветиш текста на мене, а когато четири години по-късно ти станах редактор (пипнах съвсем малко и за да не подразним началството, писахме Християна за редактор), в зависимост от това в какви отношения бяхме през годините, скарани или не, книгата е ту с посвещението, ту без на езиците, на които я преведоха…

Не знам защо обичаше да разправяш, че съм бил бръкнал и съм бил извадил ръкописа от кошчето за боклук! Истина е, че за „Балада за Георг Хених“ не се бих посвенил да бръкна и в задника на дявола! Само да има кой да напише такава книга отново, да ми разкаже най-чистата история в една мръсна нощ, да пее Цар и Дърводелец, цялата опера от Варна до София , за да не заспя на волана…О, Вики, Вики! Защо не ме изчака?І Нали щеше да идваш в Барселона? На Разпети петък нищо не се прави, гадно момченце, не знаеше ли, не се умира дори!

Фото:actualno.com

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

Cover

Одисей и изгубеният рай на носталгията

Юлия ПЕТКОВА „Незнанието“ от Милан Кундера в превод на Боян Знеполски На гръцки „завръщане“ е …