Лира Литературно-рекламна Агенция
Ванеса Дифенбо е родена в Сан Франциско и е израснала в Чико, Калифорния. Изучава педагогика и творческо писане в Станфорд, след което преподава изкуство и творческо писане на младежи от общности в тежко социално положение. Ванеса и съпругът й имат три деца: Тревон на осемнайсет години, Чела на четири и Майлс на три; и са активни приемни родители. Тревон е отраснал по приемни семейства, преди да открие новите си родители.Ванеса и семейството й в момента живеят в Кеймбридж, Масачузетс.
Дифенбо е основател на „Мрежата на Камелия” (www.camellianetwork.org ). Мисията на тази мрежа е да се създаде в САЩ национално движение за подкрепа на младежите от институциите и приемните домове и тяхната еманципация в обществото, за да могат да поемат живота си в свои ръце. На езика на цветята камелията означава „моята съдба е в твоите ръце“. Името на мрежата подчертава вярата, че всички ние сме свързани, всяко дарение, което младежите получават, е придружено от една камелия – напомняне, че съдбата на всяка нация се намира в ръцете на най-младите й граждани. Дебютната книга на Ванеса Дифенбо – „Езикът на цветята”, е световен бестселър, издаден на повече от четиридесет езика. В България тя ще излезе на 26 октомври 2012 г.
––––––––––––––-
Какво представлява езикът на цветята?
– Викторианският език на цветята започва с публикуването на „Le Language des Fleurs” („Езикът на цветята”) от Шарлот де Латур, която излиза в Париж през 1819 г. За да създаде тази книга – която е била всъщност списък на цветя и тяхното значение, Де Латур е събрала информация, свързана със символизма на цветята в поезията, митологията и дори медицината. Книгата поставя началото на наука, позната като флориография, и между 1830 и 1880 г. в Европа и Америка излизат стотици подобни речници на цветята. В „Езикът на цветята” Виктория научава за този език като малко момиче от своята приемна майка Елизабет. Елизабет й казва, че преди години хората са общували чрез цветята и ако един мъж давал на някоя дама букет цветя, тя се втурвала вкъщи и се опитвала да разкодира тяхното послание. Затова цветята трябва да се избират внимателно.
Откъде ви хрумна идеята Виктория да се изразява по този начин?
– Винаги съм обичала езика на цветята. Открих книгата „Language of Flowers” на Кейт Грийнауей в една антикварна книжарница, когато бях на 16 години, и не можах да повярвам. Как можеше нещо толкова красиво и романтично да бъде на практика неизвестно? Когато започнах да мисля за книгата, която исках да напиша, Виктория и езикът на цветята някак се свързаха незабавно в съзнанието ми. Хареса ми идеята за млада жена, която има трудности да общува с другите хора и използва забравения език на цветята, вече почти неразбираем за останалите.
Защо Виктория решава да създаде собствен речник и каква е ролята му в романа?
– В много отношения Виктория съществува напълно в периферията на обществото. Много неща от естественото общуване между хората остава неразбираемо за нея – как да си намери работа, как да създава приятелства, дори как да води нормален разговор. Но в света на цветята, с техните предвидими начини на растеж и непроменими смисли, Виктория се чувства сигурна, удобно, като че ли си е у дома. Всичко това се променя, когато научава, че освен значението за жълтата роза, което знае, има и други. Потресена е, защото това е било единственото нещо в живота й, в което е вярвала безусловно. За да пренареди отново своята вселена, Виктория започва да снима цветята и да създава свой собствен речник, решена никога вече да не допуска недоразумения, породени от символиката на цветята. Тя започва да споделя своите познания за цветята с другите – тази нейна стъпка я свързва с хората и й помага да се развие като личност.
Напълно разбирам импулса на Виктория и включих речник на гърба на книгата по същата причина. Ако читателите изпитат желание да изпратят цветя на любимите си хора, може да изберат моя речник и да се възползват от символиката, която за мен е била най-убедителна, особено за едно по-съвременно общуване.
Как книгата „Езикът на цветята” предизвиква и пренарежда концепцията ни за семейството и майчинството?
– Една от любимите ми книги е „Писма до младия поет” от Райнер Мария Рилке. В нея Рилке пише: „Освен това е добре да обичаш: защото любовта е трудно нещо. Едно човешко същество да обича друго човешко същество – това може би е най-трудната задача, която ни е била поверена, висшата цел, последното изпитание и доказателство, делото, за което всичките ни останали постъпки и действия са били просто подготовка.”
Да обичаш е трудно. Да бъдеш майка е трудно. Да бъдеш самотна майка, без финансова и емоционална подкрепа, е не просто трудно, но понякога и невъзможно. И все пак обществото очаква да го правим, а и като майки самите ние очакваме от себе си да го правим. Стандартите ни за майчинството са толкова високи, че много от нас чувстват ужасна, тайна вина за всяка по-сурова дума, която кажем на децата си; за всяка негативна мисъл, която се появи в ума ни. Натискът е толкова голям, че повечето от нас никога не говорят на глас за трудностите, с които се сблъскваме – особено емоционалните, защото това може да бъде сметнато за провал, или дори – по-лошо, за излагане на риск и на опасност децата, които обичаме повече от всичко на света. Чрез Виктория и Елизабет се надявам да дам на читателите прозорец към умовете на майките, които се опитват да направят най-доброто за своите деца, но които поради липса на подкрепа, ресурси и/или самоувереност не успяват. Последиците са кошмарни за толкова много майки, които не успяват да отгледат децата си. Искрено вярвам, че можем да предотвратим до голяма степен насилието над децата и изоставянето им, ако обществото признае огромното напрежение на майчинството и предложи повече подкрепа на майките, които искат отчаяно да обичат и да се грижат за децата си.
Книгата хвърля светлина върху системата на приемната грижа в страната, с която мнозина от читателите не са запознати. Винаги ли сте знаели, че искате да напишете история за приемно дете?
– Винаги съм обичала да работя с млади хора. Фокусирах се върху работата с деца от системата на приемната грижа и в крайна сметка самата аз станах приемен родител. Започнах да осъзнавам несправедливостта на тази система в нашата страна: децата се местят от семейство в семейство, разделят ги от роднините им, а после, на осемнайсетия им рожден ден ги пускат в света без никаква подкрепа. И най-важното, забелязах, че тази несправедливост остава почти незабелязана. Едни и същи сензационни истории се появяват постоянно в медиите: агресивни деца, алчни приемни родители, от време на време случаи на насилствена смърт на деца в приемни семейства… Но истинската история на живота вътре в системата остава незабелязана, а тя е много по-сложна и по-емоционална. Децата и родителите от приемните семейства също като децата и родителите навсякъде другаде се опитват да обичат и да бъдат обичани, по най-добрия възможен начин, който могат, и с емоционалния и физически багаж, който носят със себе си. Виктория е героиня, с която хората могат да се свържат на емоционално ниво – и с добрите й, и с лошите й черти. И се надявам чрез нея читателите да опознаят по-добре реалностите на приемната грижа.
Виктория е много интересен и сложен характер. Много й е трудно да обича и да прощава, особено на себе си. Образът й има ли прототип, някое дете, което сте познавали в истинския живот?
– Хората често ме питат дали съм взела за вдъхновение за образа на Виктория нашия приемен син Тревон, но Виктория е толкова различна от него, колкото е възможно въобще да бъдат двама души. Силата на Тревон е неговата откритост – той има чаровна усмивка, огромно сърце и общува с лекота. Хората го приемат навсякъде много бързо. Когато бяга от дома си на четиринайсет години, бос, в студена януарска нощ, той е имал мъдростта и силния инстинкт за самосъхранение да потропа на вратата на най-близката пожарна. Влизайки в системата на приемната грижа, той веднага започва да общува с учителите и наставниците си, като по този начин е успява да си създаде защитна среда, изпълнена с любов и подкрепа.
Виктория е напълно различна. Тя е гневна и уплашена и същевременно е изпълнена с надежда, която не признава дори на себе си; виждала съм същото в много млади хора, с които съм работила през годините. Виктория е напълно измислена героиня, но съм черпила вдъхновение и съм вземала по някоя черта от децата, които съм срещала. Една млада жена, с която аз и съпругът ми работихме години наред, бе изпълнена с много гняв и болка, агресивна и изгубила доверие в хората също като Виктория. Съдбата й бе трагична: на свидетелството й за раждане имаше записан номер вместо име, бе живяла в толкова много приемни домове, че не можеше дори да ги преброи. И все пак бе силна, красива, умна и забавна. Обичахме я безусловно, а тя правеше всичко, за да саботира любовта ни – отново и отново. И до днес с мъжа ми съжаляваме, че не успяхме да се свържем с нея и да станем родителите, които тя заслужаваше.
Идеята за втория шанс играе важна роля в „Езикът на цветята” за много от героите. Свързано ли е това с личната ви роля за еманципирането на децата от приемните семейства?
– Както моята четиригодишна дъщеря често ми казва: „Мамо, ти не си съвършена”. Всички правим грешки, всички имаме нужда от втори шанс. За младежите в приемните семейства тези грешки често са целенасочени, макар и да не са съвсем съзнателни; начин да проверят силата на връзката и установеното доверие с приемния родител. Мой приятел ми се обади наскоро, след като почти цяла година се грижеше за шестнайсетгодишно момче с труден характер. Момчето го бе излъгало – голяма лъжа, която постави живота му в опасност. В гнева си моят приятел казал неща, за които съжаляваше. Отговорът ми бе следният: добре. Може и да не си реагирал по идеалния начин, но отговорът ти е бил искрен, провокиран от загрижеността ти за него. Стига да останеше свързан с него – а той остана, нямаше значение какво точно бе казал или направил; важното беше какво щеше да направи после. Важно беше, че е показал обвързаността си към него с думите и делата си, че още го обичаше и че грешката на младия мъж не бе променила тази най-дълбока връзка между тях.
„Езикът на цветята” е една от онези истории, които не се забравят лесно. Какво впечатление искахте да остави текстът в читателите?
– Вярвам, че хората се провокират към действие, когато видят несправедливостта на една ситуация и възможността тя да бъде променена. С „Езикът на цветята” се опитах да напиша книга, която да бъде честна и вярна, но същевременно достатъчно изпълнена с надежда, за да подтикне хората към действие. Всяка година почти 20 000 млади хора излизат от системата на приемната грижа; много от тях няма къде да отидат, лишени са от всякаква подкрепа. Създадох организация, която цели да свърже всяко приемно дете с обществото – важно е те да създадат връзки с хората, независимо дали тези хора са членове на литературен клуб, на женска организация, на някоя църковна група; важното е тези групи да им помогнат да изминат по-леко прехода от детството към юношеството и зрелостта. Надеждата ми е, че читателите навсякъде по света ще прочетат книгата и ще се вдъхновят да помогнат и да общуват с подрастващите млади хора в своите общности.
Ако трябваше да представите себе си, своята личност, с букет, кои цветя бихте избрали?
– Хелиотроп – всеотдайна любов, рудбекия – справедливост, глог – надежда, лиатрис – ще опитам отново, лизиантус – признателност, и мъх – майчина обич. Тези цветя представляват това, което съм в момента – всеотдайна, признателна, изпитваща силна майчина любов. А също и тези качества, които искам да имам – да не губя надежда, да съм решителна и упорито да се боря за справедливост.
Източник: Amazon.com
Свързани заглавия
Роман с четири корици говори на езика на цветята
„Езикът на цветята” тук
