Начало / Интервюта / Мирослав Пенков: Страшни майстори на разказа има в България

Мирослав Пенков: Страшни майстори на разказа има в България

Името на Мирослав Пенков нашумя, след като беше номиниран и спечели международната награда на Би Би Си за кратък разказ. Решението на журито беше единодушно в избора си за разказа на Пенков за живота в България по време и след Студената война. Според организаторите „На Изток от Запада“ изследва „трудностите за любовта, връзките и идентичността в регион, сполетян от конфликти“. Предлагаме ви интервюто, което Пенков даде за „Дарик”, непосредствено след участието си в литературния фестивал в Челтнъм.
––––––––––––––-

Преди време публично казахте, че малцина са големите световни писатели, които на базата на една книга стават прочути. Обаче Мирослав Пенков с един свой кратък разказ „На изток от Запада“ стана прочут – дори онези, които в България не бяха чували за него, вече знаят.
–    Да, ами то така е, но пък аз това прочуване все още го възприемам от типа на „15 минути слава“. Разбира се, в световната литература има не един и два примера, когато човек написва една книга и тя остава за десетилетия и векове даже. Но аз продължавам да твърдя, че човек трябва да напише малко повече, за да може да остане не само прочут и известен по радиа и вестници, ами да остави нещо смислено след себе си.

Изненада ли Ви наистина тази награда на BBC?
–    Много бях изненадан. Не очаквах изобщо. За мен голямата награда беше фактът, че бях един от десетте финалисти, фактът, че ме поканиха да гостувам тук (бел. ред. – в Лондон), че пуснаха разказа, че го прочетоха по радио Би Би Си и  радио 4 и това за мен си беше само по себе си награда. През цялото време на обявяване на наградата, на награждаването бях изключително спокоен, защото наистина не очаквах.

Това ли Ви се иска да се чува за нашата страна отвън на фона на това, което виждате в публикациите като образ на България?
–    Честно казано, това ми се иска, да. По принцип не смятам, че литературата трябва да има някаква теза, която да прокарва. И често пъти тезата и пропагандата рушат качественото литературно произведение, но когато преди години ми дойде идея да напиша сборник с разкази за България, една от идеите ми, едно от желанието ми беше да покажа най-вече на моите приятели в Щатите, че в българската култура има стойност, която надскача границите и народността и говори за някакви по-общочовешки неща. Така че съм много щастлив, че за България сега и за българската литература се говори поне за кратко с добро.

Носталгията ли доминираше като основа, за да се появи този сборник с осем разказа, един от които е и „На изток от Запада“?
–    В известна степен – да, но много неща трябва да се случат едновременно, за да се получи една книга. Носталгията беше една от водещите сили. Друга беше просто желанието ми да пиша. Аз пиша проза от 14-годишен някъде, целият ми съзнателен живот на практика е посветен на писането на литература, така че това е водещото. А носталгията просто беше горивото, което поддържаше огънят разпален.

От колко години не живеете в България?
–    Заминах да уча в САЩ през 2001, тъкмо навършвах 19 години. Понеже като студент нямах възможност да оставам през ваканциите, беше твърде скъпо да се стои в Америка летните ваканции, така че се прибирах за три месеца лятото, а впоследствие, като успях да посъбера малко пари за билети, се прибирах и зимата. Така че поне по четири месеца всяка година аз живея в България и затова и не се чувствам откъснат.

Преди дни тук едно социологическо проучване показа, че всеки четвърти българин в активна възраст е готов да емигрира и би подтикнал и своите деца да го направят. Това как изглежда в очите на един млад успял българин зад граница, който е намерил поприще?
–    Не ми изглежда като ново явление, аз мисля, че нашите дядовци… Аз например имам двама прадядовци, които са заминали за Америка. Единият е живял седем години и се е върнал 1914-та, а другият – изобщо не се е върнал и никой не го знае къде е. Има цели български краища, например едно малко градче, откъдето е баба ми – Златарица, в което е било напълно нормално мъжете-градинари да пътуват из цяла Западна Европа, да живеят в чужбина. Йовков е написал едни от най-добрите си разкази в странство, Вазов – също. Фактът, че някой заминава да живее в чужбина, не означава, че там ще си довърши живота. Аз нямам никаква гаранция, че ще продължа да живея в Америка, а няма да се върна в България или да отида да живея в Япония. Кой знае?!? Божа работа!

В наградения разказ „На Изток от Запада“ границата е една река, а след това други неща поставят границите. Днес и сега къде сме ние българите, къде се слага тази граница и къде е на Изток от Запада?
–    Това, което на мен ми беше интересно да напиша и за себе си да усетя в този разказ, идеята за реката-граница, е това, че… дори и в самия разказ се събират няколко велики сили и решават да преместят реката и чрез нея да преместят границата. Т.е. тя е една флуидна, разтечена и променяща се граница, граница, която не съществува на практика, а е напълно измислена от човека. Това е едно от нещата, които се опитах да направя в разказа – да видя възможно ли е човешкият дух да надмогне тия прегради и граници и да ги победи, което смятам, че става в края на разказа.
Така че българинът в момента… аз почти се просълзих, трябва да Ви кажа, понеже аз никъде не съм пътувал из Европа. Лондон е първият европейски град, който посещавам. Беше ми изключително странно на летището да си подам само личната карта българска, да я погледне граничарят-митничар и да каже: „Добре дошли в Англия!“ и това да е. Така че границите изчезват, важно е хората да запазват усещането си за човечност.

Има ли обаче предразсъдъци за граница все още и в онези оттатък и тук при нас? Ние сами не си ли слагаме граници между Изтока и Запада – това не е ли по-страшното?
–    Аз на себе си слагам. Казвам пак, за мен беше… фактът, че ти прекрачваш границата със страх. Понеже съм завършил психология, има такъв много известен психологически експеримент, в който едни животинки ги заключват в клетка и ги бият с ток известно време. После спират да ги бият с ток, отключват клетката, но те отказват да я напуснат, просто защото са приучени към това, че пространството около тях е заградено. Така и на нас ще ни отнеме дълго време да се почувстваме част от целия западен свят. Но ако на нас ни е трудно, то на нашите деца ще им бъде по-лесно. И дай боже, за техните деца вече този проблем няма да съществува!

Преподаваш творческо писане в американски университет. Доколкото знам, тези разкази първо на английски език са писани, нали така?
–    Така е, да.

Пишеш по-добре на английски?
–    Не знам дали пиша по-добре, това трябва читателят да го каже, защото аз книгата я писах и на български. Ако на някого му се занимава да сравни двата варианта и да каже кой е „по-по-най“, не знам… Еднакво ми е. И двата езика си имат своя красота, свое звучене. Единият е доста различен от другия – в различни цветове, в различна палитра звучат.

Има ли майстори на късия разказ сред родните творци, които… от които се учиш?
–    Да, аз много харесвам Деян Енев, въпреки че те са от късите „къси разкази“, страшно много ги харесвам. Мисля, че и хората в България го харесват. Той е продуктивен писател, който след 13-14 книги – да не ги смаля като брой, продължава да пише изключително стойностни разкази. Едно време много обичах да чета научна фантастика и мисля, че в България има много добри писатели-фантасти. Вече покойният голям български писател Агоп Мелконян за мен е изключителен писател на разкази. И, разбира се, класиците – Хайтов…Страшни майстори на разказа има в България.

Свързани заглавия
Мирослав Пенков спечели The BBC Short Story Award 2012
Мирослав Пенков е номиниран за The BBC Short Story Award 2012

„На Изток от Запада“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

5197311_b

Никълъс Спаркс отново ни носи приятна изненада със „Завръщане“

Всяко едно завръщане е завръщане към себе си Автор на „Тетрадката“, „С дъх на канела“ …

Един коментар

  1. „Започнах да пиша разказите в “На Изток от Запада” далеч от дома, като студент в Америка. Отначало България ми липсваше силно, болезнено. Липсваха ми близките хора, дядовото село, реката дето го разсича на две махали. Липсваше ми и Балканът, и морето, заводският хляб и сладките розови домати. Но седнех ли да пиша, Атлантикът в миг пресъхваше, разстоянията се стапяха, липсите запълваха и в писането пак се връщах у дома.