Артър Милър: Моралът е ред, противопоставен на хаоса

17.10.2012 Интервюта

Днес, 17 октомври, се навършват 97 години от рождението на американския драматург Артър Милър. Той остава в историята на театъра с пиеси като „Всички мои синове”, „Смъртта на търговския пътник” и „Поглед от моста”. Носител е на „Пулицър” и награда „Принцът на Астурия”. Известен е и с брака си с Мерилин Монро. На български са преведени книгите му „Фокус” и „Избрани есета/Артър Милър”.

Роден е през 1915 г. в Харлем, един от бедняшките квартали на Ню Йорк, Артър Милър е син на еврейски емигранти. Постепенно семейството забогатява. Баща му в един момент е собственик на фабрика за шиене на дамски дрехи и има около 400 работници. Въпреки това, докато е ученик и студент, Артър работи неквалифициран труд, за да помага на семейството си. Завършва училището „Ейбрахам Линкълн“ и университета в Мичиган. Освободен е от военна служба през Втората световна война заради травма на коляното, получена по време на игра на американски футбол в училище.
Докато работи за студентския вестник „Мичиган Дейли” през 1936 г., пише първата си пиеса „No Villain”. Творбата получава признанието на критиците. През 1940 г. пише „Човекът, който имаше голям късмет”, която му носи приза на театралната гилдия в САЩ. Окончателно става звезда през 1946 г. с „Всички мои синове”. През 1949 г. излиза „Смъртта на търговския пътник”, за която получава „Пулицър”, както и най-престижната театрална награда „Тони”.

През 1956 г. излиза и друга знаменита пиеса на Милър – „Поглед от моста”. Същата година той напуска съпругата си от 16 години Мери Слатери, от която има 2 деца, за да се ожени за актрисата Мерилин Монро – секс символът на ХХ век. Двамата имат афера още от 1951 г., бракът им продължава до 1961 г.

През 1968 г. излиза друга негова успешна пиеса „Цената”. През 70-те години творчеството му е забранено в СССР. През годините Артър Милър получава още значими награди, сред които Националният медал за изкуства в САЩ и наградата „Дороти и Лилиан Гиш”, която се връчва за цялостен принос и е с една от най-големите парични премии в сферата на изкуствата – 300 000 долара. През 2004 г. 89-годишният драматург обявява, че има връзка с 34-годишната художничка Агнеш Барли.

Артър Милър умира през 2005 г. Причина за смъртта му е сърдечна недостатъчност, до която се стига след дълго боледуване от рак и пневмония. Последните дни от живота си прекарва у дома, заобиколен от Барли, роднини и приятели.

Предлагаме ви позицията на големия драматург за фундаментите в неговия живот – САЩ, театър, език, литература, любов, морал. Текстът е публикуван в сп. Light през февруари 2005 г. – няколко дни след кончината на Милър.

Американската мечта

Баща ми твърдо вярваше в американската мечта. Беше пристигнал в САЩ от малко полско градче, прогонен от преследванията на евреите там, и можеше да се закълне, че ако се трудиш здравата и имаш цел, непременно ще успееш. Вярваше и в още нещо, което е типично за цяла Америка – че всяко следващо поколение ще е по-богато и по-проспериращо от предходното. Сега за първи път в историята на Америка (става дума за 1996 г. – бел. ред.) новото поколение е по-бедно от предишното.
Баща ми работеше във фабрика за дамско бельо заедно с още хиляди други работници и всички те бяха засегнати от Голямата депресия. Но това разклати вярата му в американската мечта само за ден, не повече. Хората като него успяха да преодолеят нещастието с вяра в бъдещето и в системата. Но и скептицизмът се загнезди дълбоко в него. Въпреки това продължи да вярва, че ще успееш, ако работиш здравата, ако си умен и имаш късмет. Късметът е много важен и също е част от системата. Ако си малко по-умен от останалите, значи си и по-голям късметлия (смее се).
Питали са ме защо, след като съм смятан за въплъщение на американската мечта, в „Смъртта на търговския пътник“ я развенчавам, показвам нейното рухване. Аз също съм засегнат донякъде от Голямата депресия, макар и по по-необичаен начин. По онова време бях 13-14-годишен, а това е много деликатна възраст. Случилото се сериозно разклати вярата ми. Дотогава живеех с мисълта, че всичко е дадено веднъж завинаги, системата е установена и може да се променя само към по-добро. Оказа се, че всичко, в което съм вярвал, е една празна черупка. Вече нямаше пари да ходя на училище, трябваше да работя на няколко места едновременно, за да си изкарвам прехраната, а пазарът на труда по онова време беше свиреп, защото много хора се бореха за едно-единствено работно място.
След депресията започнах да се замислям колко време всъщност може да трае едно статукво, доколко един човек е защитен от колапс и катастрофа в семейството си, в работата, в обществото… Увереността ми в стабилността на материалния свят беше сериозно разклатена. Вече не вярвах, че парите са ценност. Бях се убедил, че и те могат да се стопят и да изчезнат като всяко друго нещо. Когато с очите си видиш как цели състояния и империи изчезват само за няколко месеца, тогава наистина се убеждаваш, че човек е ужасно уязвим. А системата (държавата) е по-уязвима и от самия него. Според мен тази идея е дълбоко вкоренена в съзнанието на американците и до ден днешен. Може би не си дават сметка откъде идва това, но са убедени, че дори да имаш две коли и хубава къща с басейн, пак не си защитен. Американците живеят в постоянен страх от провал, от това да не изпаднат в по-ниско положение от класата, към която принадлежат. Затова в Америка има организация, създадена от хора, които в даден момент са изгубили работата си и са претърпели банкрут, които взаимно си помагат да намерят нова работа на положението, на което са работили преди това. С други думи, това е организация от бивши шефове, които един ден са се събудили като обикновени работници (смее се).
Всичко това се корени в 1929 г., когато осъзнахме, че всъщност обществото и държавата ни са построени върху подвижни пясъци

Театърът

Някои пишат, за да забавляват хората, пиесите им да се харесват. При мен не е така. Не намирам, че задачата на драматурга е да вземе историята на двама души и просто да я „продаде“ на публиката. Това е абсолютно погрешно. В моите пиеси има дълбока ирония, героите ми са смешни, но това в действителност не буди смях, то е ужасно.
Смятам този стремеж на всяка цена да забавлява за проблем на съвременния театър – с реализма е свършено. А това е свързано и с начина, по който се гледа на публиката, по който се оценява нейният интелект.
Питат ме защо предпочитам театъра, когато имам толкова успешни книги (дебютният му роман „Фокус“ (1945), посветен на антисемитизма в Америка, се радва на голям успех и огромни продажби – бел. ред). Отговарям – защото контактът с публиката и актьорите в театъра е уникален. Ние взаимно си обменяме енергия. С романите е друго – някой си купува книгата ти, качва се във влака и я чете, но ти никога няма да видиш този човек, няма да разбереш каква е била реакцията му на написаното.
Другата причина е, че като пиша, аз мисля всичко на отделни сцени, търся сблъсъка, конфликта. Пък и ми е много по-лесно да пиша пиеси, отколкото книги.
Мисля, че имам добро ухо за публиката, притежавам способността да общувам мислено с нея, да я чувствам и да предусещам кое ще е интересно за зрителите. Хората със „запушени уши“ трудно пишат за театър. Юджин О’Нийл се бореше с този проблем цял живот – той не чуваше нищо.

Езикът

Американският английски не е нещо постоянно, той непрекъснато се променя. Вземете ме мен за например – майка ми е от Ню Йорк, а баща ми е роден в малко полско градче и 6-7-годишен пристига в Щатите. Представете си колко различен беше езикът им, макар и двамата да говореха уж американски английски! Това се превърна за мен в едно от най-любопитните неща за изследване.
Понякога съм гледал постановки на мои пиеси по света на езици, които не разбирам. Случи се в Стокхолм и Пекин и – повярвайте ми, разбрах кое в тях е направено според това, както съм го мислил и писал, и кое – не. Но публиката е еднаква навсякъде. Когато са отегчени, зрителите навсякъде по света се отпускат назад в столовете си и започват да си гледат часовниците. А ако им е интересно, през залата минава електричество, независимо дали това става в Швеция или в Китай.

Литературата ще промени света

През 50-те се вярваше, че писателят има отговор на всички въпроси, че може да промени обществото. Тогава аз и приятелите ми, интелектуалци с леви убеждения, се мислехме за нещо като водачи, които могат да насочат държавната машина в някаква посока. Оказа се, че изобщо не е така. Въпреки това тази вяра ни даваше енергия и ни правеше оптимисти дълго време. Човек трябва да вярва, че литературата променя света, защото няма категорични доказателства за противното (смее се).
Преди Втората световна война в Германия, в страните от Средна Европа, във Франция – страни, които устремно са вървели към фашизъм, е имало радикални писатели и драматурзи, които са оказвали огромна съпротива, независимо че действията им не са имали успех. Важното е, че са поддържали духа на съпротивата жив.
Навремето ние изповядвахме един вид романтичен марксизъм, хората идваха на нашите сбирки да пийнат и да се повеселят, но имаше и глътка духовност. За нас работническата класа беше дълбоко морална, всички останали – не. Но иначе сега не се сещам за пиеса или книга, написани в онзи период, които да са интересни и днес. Може няколко от тях да са все още привлекателни заради поетичния си език, но не и заради съдържанието си. Твърде далече сме вече от онези времена.

Моралът

За мен моралът не е добро, противоположно на злото, а ред, противопоставен на хаоса.

Любовта

Любовта – това са двама души, които опитват да се стигнат един друг, но и се стремят да се опазят един от друг в същото време. Тя е като постоянно състезание, надбягване, но без коне.