Интервюта с Любомир Канов и Димитър Бочев, публикувани в книгата „Щастлива емигрантска песен няма”

На българския книжен пазар излезе книгата „Щастлива емигрантска песен няма: 27 срещи с политически бегълци от комунистическа България” на Зоя Захариева-Цанкова . Предлагаме ви два разговора с писателите Любомир Канов и Димитър Бочев. Интервюто с Канов е взето през 1996 г., с Бочев – през 2005 г.

 

 

Любомир КАНОВ: България страда от болестта сталинизъм

Половин година преди да навърши Христовата възраст д-р Л. Канов е арестуван (на 3 март) за „клеветническа контрареволюционна пропаганда и планирано бягство на Запад“. Арогантно следствие. Година и половина в Старозагорския затвор. Отново репресии… 1984 – психиатърът емигрира в Канада, после в САЩ, където сега е медицински директор на клиника в Лонг Айланд, близо до Ню Йорк.
Откакто се помни, неистово е влюбен в литературата. Първата му книга е с разкази – „Човекът кукувица“, а втората, която съвсем наскоро ИК „Петриков“ издаде, е с новели – „Парейдолии“.
(В-к „Демокрация“, 6 .X.1996)
–––––––––––––––

Съзиждали сте себе си сред огромната бащина библиотека – без ред и посока на четенето. Как от хаоса подредихте стройна философска система?
–    Има процес на отбор, на еволюция, на налучкване, на проби и грешки, но постепенно в годините изкристализира интерес към определен вид литература. Прочел съм изключи- телно много ненужни книги, дори и романа „Път“ на Стоян Ц. Даскалов – когато бях в четвърти клас, в една зима друго не можах да намеря. Широкият диапазон има своите предимства – хаосът съдържа в себе си елемент на постепенна дестилация на валидните, по-интересни и по-ценни неща. Умът взема от разнообразието това, което му е нужно, особено младият ум.

„Четенето на една книга е утопично занимание – твърди Хосе Ортега-и-Гасет. – Наричам утопично всяко действие, чийто първоначален замисъл не може да бъде постигнат в хода на неговото изпълнение и трябва да се задоволи с приближения, противоречащи по същността си на заченалото ги намерение.“ Нека избегнем утопичния момент в случая с „Парейдолии“.
–    Те са зрителни илюзии, които възникват във въображението и се стопяват, след като бъдат написани. Носят в себе си житейска логика и смисъл, отразяват моя субективен опит. Пътят, по който се заражда словесната парейдолия, е труден за обяснение, тя е спонтанна формация.

С героя Логофаго правите опит да представите „нещата не като привидност, а такива, каквито са в действителност“. Защо избрахте именно извънхронологичния Логофаго – като еманация на човешкото множествено същество?
–    Логофаго е логоядец, той изяжда логоса, т.е. думата, мисълта, науката… Във всички случаи е антитетично същество – неконвенционално, разрушава ординарната логика, за да построи нова, изцяло базирана на субективността; този бунт е срещу привидната разумност на света, който в двайсети век е абсурден.

Логофаго пробива ципата, която отделя преходното тук от отвъдното, „където нещата са винаги сегашни – светът изглежда като коридор“. А вие?
–    Навярно аз съм човек, който се опитва да извърви този коридор, без да се спъне. Моят коридор е ограничен от точката на моето раждане и единственото, което зная за него е, че той ще свърши. Забавното е, че има меандри и завои, които винаги ме изненадват. Макар и ограничен в рамките на своята тримерност, в този коридор има място за чудо и за удивление.

Станало ли е чудото или го очаквате?
–    Чудото е станало в момента, в който съм роден. Раждането на всеки човек е чудо. Тогава Вселената спира. След това отново продължава.

Отричате хронологичността, поставяте събитията в Множественото време, а света – в кръгово движение. Правото на еволюция ли му отнемате, или му хвърляте някакво предизвикателство за размисъл?
–    Навярно второто. Но може би е погрешно, вторично и обективистично, като се отдалечавам от написаното да се опитвам да го обяснявам. Обяснението на Логофаго и на отношението му към времето, към хронологията, към мистиката се съдържа в самия него и отговорите трябва да бъдат търсени в действията му. Общо взето обаче има нещо нескромно иарогантно в стремежа на съвременната наука, в логиката да тълкуват света, да го разполагат в хронологични отсечки, в смислови съотношения, след като е очевидно, че той се движи срещу сили, които са извън възможността да бъдат аутопсирани и наистина разбрани.

Играете си с думите както пожелаете, прекроявате ги, преобразявате ги… и сте силно отговорен за тях. В процеса на творчество пренасяте ли се отвъд Вселената, където, както твърдите, връзките между думите се създават въз основа на идеите, а не на страстите?
–    Думите винаги са ме интересували много. Подозирам, че в тях има пластове, които отекват и звучат паралелно в конкретно смислово съдържание. Думите са свързани по- между си с извънсмислови връзки, с ритъм и с асоциации, за които ненапълно си даваме сметка или пък не разбираме изцяло. В тях има и пряк смисъл, който трансцендира един език. Гуидо от новелата „Вселената според Гуидо“ е търсач на абсолютно основния и първичен смисъл на нещата и на думите.

Защо няма слушатели?
–    Като напуска конвенционалното, той е обречен на пълна самота.

Вашето творчество има категоричен адрес: интелектуалецът. Как изглежда той?
–    Като мой приятел. Приятелите ми са се селектирали в годините по един основен признак: с тях е възможно да се мисли в диалог. Разказът е монолог, но когато пиша, аз несъзнателно разговарям с потенциалния читател, приятел и се стремя той да ме разбере.

Като онзи безименен, два пъти полудявал Хронист, с чието споменаване завършвате увода на книгата, нека пак кажем:
„Всичко се случва постоянно и навсякъде, обаче ние сме тук и сега…“ От гледна точка на психиатъра какво е тук и сега в България?
–    Очевидно е, тя боледува. Мисля, че са достатъчно политическите акушери, психиатри и мислители, които се лутат в търсене на правилните диагноза и лечение. Струва ли си да обременявам читателите с още една диагноза?

Струва си.
–    България страда от болестта сталинизъм – тя е тежка, хронична, изразява се в тотализирано съзнание и в неспособност на човека да съществува като индивид. Бедата на политическата ситуация е във факта, че хората продължават да гласуват в стилистиката на сталинизирана държава, да дават своя вот за колективистични, утопични, обречени модели. Те са жертви на демагогия, която, като ги деформира, ги\ превръща в свой електорат. Оздравяването може да мине единствено по пътя на десталинизацията в съзнанието и на изтръгването на всякакви структури, които генерират колективен сталинизъм в него.

Комунизмът е патология, диагноза, но преди терапията анамнезата трябва да бъде ясна.
–    Анамнеза означава припомняне, тя налага процедура на възстановяване на историческите факти с безпощадна яснота, съпоставянето им и намиране на тяхната релевантност спрямо днешния момент. Пътят напред е невъзможен, ако с абсолютна строгост не бъде теглена чертата на равносметката – какво наистина е било?! Анамнезата изисква чувство за история, за истинност, тя е абсолютно условие за правилната диагноза. Комунизмът с неговата геноцидна жестокост не бива да бъде забравян, не бива да бъде оставен да се разтвори в обща, мъглява формула на някакво антифашистко движение, на някакъв опит за построяване на справедливо социалистическо общество и т.н. Анамнезатана комунизма е анамнеза на патология, която е взела повече жертви от всички войни, епидемии и жестокости преди него, повече и от фашизма дори.

Минали сте през ада – Старозагорския затвор, но въздържано говорите за него и като тон, и като разпростиране във видяното и в преживяното. Защо?
–    Не съм забравил. Не желая да забравям. Но има и респект към преживяното, който не позволява постоянно да се говори за дълбоко субективнен опит на страдание и униже- ние, защото се стига до девалвация на говора по този повод. Тонът на Шаламов в „Колимски разкази“ е изключително сдържан, дистанциран. Наблюдавам хистерика на страданието и преувеличеното оплаквателно намeрение. Не приемам излагането на сергия – за публично съчувствие. В пресата, особено преди няколко години, имаше доста публикации за хора, преживели много по-големи ужасии от мен. Когато медийното пространство прекомерно се насити с истории за арести, затвори и побоища, интересът към този вид страдания спада. Вместо да популяризирам преживелиците си, за мен е много по-важно без коментар да бъдат обнародвани протоколите от моите разпити в Държавна сигурност, така както са записани и изопачавани, а също и докладите на агентите, които се отнасят до арестуването ми, следенето с месеци преди това, магнетофонните записи на разговорите вкъщи… Предполагам, че документацията е доста обемиста.

Храните ли някаква надежда за подобен акт, като имаме предвид досегашните фалшификации?
–    Преди две-три години имах повече надежда. Не съм я загубил напълно, мисля, че все още може да бъдат открити някакви документи, следи. Естествено, не при комунисти- ческо правителство, а в бъдеще.

Има ли българинът комплекс за малоценност?
–    Има, но той може би не е оправдан в степента, в която мнозина са склонни напълно да отрекат народа си, а по този начин и себе си. Има българско историческо злощастие. Има народопсихология, която е спицифична за българина, но тя не е непременно по лоша от народопсихологията на други народи. След падането на Берлинската стена България не можа с воля и вътрешна сила да избере правилния път, а се остави да потъне в безизходна задръстеност. Не отричам геополитическата реалност, нито цинизма на сделките в края на Втората световна война, но човек трябва да се опитва да търси отговор на въпроса и на индивидуално равнище. Защото няма смисъл и всичко не може да бъде обяснявано с миналото и да се дефинира нацията и всеки поотделно като жертва на обстоятелствата, на историята, на геополитиката. Тези неща са непоправими.

Към какво водят мазохистични изживявания в национален мащаб днес в страната ни?
–    Към самодеструкция. Всеки, който се отдаде на добре описаната от Достоевски мазохистична радост от падането на самото дъно и на отказ от всякакъв опит да се изправи и да има достойнство, върви към морална деградация. Това не е прогноза, а по-скоро наблюдение – навсякъде по света човек може да бъде мазохист, но резултатът винаги е автодеструкция.

 

Димитър БОЧЕВ: Десетте Божи заповеди пазят душата на човека

Причината за всичките беди, които са го сполетяли в комунистическа България, пък и на Запад, Димитър Бочев определя така: „Не съм конюнктурна личност. Въпреки моите искрени усилия да бъда такава личност – аз действително много съм се старал – нищо не излиза, изглежда, нямам подобен талант.“ А злополучията му на родна земя са: в казармата като командир на взвод е разжалван – „за лоша лична дисциплина и принизена взискателност към подчинените“, според заповедта на министъра на отбраната; многократно Държавна сигурност го арестува; два пъти е изключван от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където учи философия – второто отстраняване е без право да продължи образованието си в което и да е висше училище. На 25 години прави първия си опит да избяга зад граница – неуспешно. През 1972 г. нелегално напуска страната и се установява в Западна Германия; там получава по- литическо убежище. Най-напред е редовен извънщатен сътрудник на радио „Дойче веле“, където дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа“, дълги години отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти“. Поради несъгласия с някои регламенти в тази организация има няколко последни предупреждения за уволнение… Сътрудничи на излизащото на седем езика в Париж списание на Александър Солженицин „Континент“. Участва в работата по доста документални телевизионни филми с културнополитическа тематика. Заради журналистическите му дела, през 1976 г. в неговия роден град Силистра е инсцениран задочен процес. Осъден е на 10 години затвор. През 1992 г. Върховният съд отменя присъдата. След сриването на комунистическия режим доста често публикува в българския печат, има изяви по радиото и по телевизията. Във вестник „Демокрация“ води есеистична рубрика, която носи името на неговия първи роман – „Междинно кацане“. Издал е още романите: „Генезис ІІ“ и „Синеокият слепец“ (чийто ръкопис печели Специалната награда на приватизационния фонд „Развитие“ за нов български роман за 1997 г.) и есеистичния сборник „Хомо емигрантикус“. Готови за печат са два нови романа – „Белият слон“ и „Опит за екстаз“. За цялостното си творчество през 1999 г. Д. Бочев е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж. (В-к „Аз Буки“, брой 3, 2005)
––––––––––––

Доста леко ви се разминава след първия опит за бягство от България – при подобно провинение някои ги изпращаха в затвора.
–    Предполагам, че моят произход ме е пазил. Родителите ми бяха партийни функционери от средна ръка. Баща ми станал комунист още през двайсетте години на миналото сто- летие. Принадлежеше към идеалистите. Не, не се опитвам да го оправдавам. Да пази Господ от социални идеалисти – нали от тях бяха и Хитлер, и Сталин. Думата ми беше за биографията на човека, която в тоталитарното време „вървеше“ плътно до него. А що се отнася до самото бягство, то приключи като в социалистически роман. Ние двамата – Каню Канев, комсомолският секретар на курса по философия, и аз – бяхме заловени в района на Гюешево благодарение бдителността на две пионерчета. Те виждат непознати лица на граничната територия и веднага, както са ги учили, хукват да докладват… Пристигнаха два джипа с войници. Арестуваха ни. По етапен ред ни върнаха в столицата… Настъпи обаче момент, когато партийният авторитет на родителите ми беше безсилен да ме пази – при второто изключване от университета.

Можете доста да разказвате за вашите арести…
–    Задържаха ме заедно с Желю Желев – бившият президент – живеех в неговата квартира в квартал „Хаджи Димитър“. Друг път – пред студентското кафене на Софийския университет. Бях от най-редовните посетители. Често помагахме за разтоварване на стоката. Приближи към мен мой състудент – после разбрах, че бил агент на Държавна сигурност – и ми рече: „Дошла е камионетката, хайде да свалим това-онова.“ Запретнах ръкави. Но не би. Двама милиционери се хвърлиха върху ми и ме натикаха в спрялата пред библиотеката на Алма Матер джипка. Откараха ме в Дирекцията на милицията, разпитаха ме и ме пуснаха по етапен ред за Силистра – с десетина джебчии. По този ред пътуването продължи седмица – спирахме на всяка гара, преспивахме. Това „приключение“ се случи при второто ми отстраняване от университета.

Не са ли много две изключвания!?
–    Причината и за двете е другомислието – живеех встрани от официалните тези. По онова време аспирантът Желю Желев беше елиминиран от аспирантура. Дисертацията му беше: „Определението на материята и съвременното естествознание.“ Той твърди, че тя трябва да бъде дефинирана не чрез нейните свойства – както казва Ленин, а като протяжна субстанция – според Спиноза. С труда си Желю не се обявява политически срещу вожда на революцията и срещу неговата теория, а е несъгласен само във философски аспект. Но Владимир Илич е големият брат и нищо негово не може да бъде подхвърлено на съмнение… Когато го изключиха, той апокрифно издаде дисертацията си в 300 броя; от тях изпрати на всички членове на политбюро на БКП, на министри… Аз пък я разпространявах между студентите. На упражненията по „Диамат“ защитавах неговите тези. Той е много благороден човек и ме предупреди: „Ще пострадаш! Внимавай! Търсят ти цаката, за да те махнат от факултета.“ Намериха ми цаката. При екскурзия в Копривщица останах в стаята на девойка, която следваше педагогика. После от факултетното комсомолско бюро пращат някого в това градче, за да изиска от управителя на хотела, в който бяхме отседнали, оплакване, че съм нарушил вътрешния ред. Човекът се дърпал, но го принудили да напише жалбата. С хартията в ръка настояха моят курс да ме изключи от комсомола, но състудентите ми отказаха. Тогава подходиха централистично – факултетното комсомолско бюро ме махна от своите стройни редици и предложи на деканата да ме изхвърли от университета. Ето го тоталитаризмът в действие – откъде накъде политическа организация ще ме отстранява по административен път!? Опитах се рицарски да поема вината и да спася момичето, но то реагира съвсем достойно и заяви, че сме били заедно по общо желание. И тя беше изключена, но само след месец и половина възстановиха студентските ѝ права. Всъщност нямаха нищо против нея, но беше невъзможно да преследват само мен. Около година и половина работих в партийния отдел на вестник „Дунавска правда“, а след това възвърнаха и моите студентски права. Действието се развиваше на фона на десталинизация, която колкото и да беше формална, все пак имаше някакви конкретни прояви. Беше краят на 60-те години. Като идеологически факултет, Философският стана арена на двубоя между догматици – наследниците на желязната сталинска гвардия, и хрушчовисти – т.е. по-либерално настроените. Така благодарение ходатайството на Асен Игнатов, на Желю, на Кольо Генчев, отново бях второкурсник. Веднага обаче попаднах в абсурдите на социализма: пристигнах в София и се настаних в хотел „Сердика“; в 5 часа сутринта, двама цивилни ме арес- туваха и ме отведоха в Пето районно управление на МВР; там ми казаха, че нямам право да живея в столицата, понеже съм изключен; показах студентската си книжка; „Това не ни интересува, правото ти да пребиваваш в града не е възстановено и до 24 часа трябва да го напуснеш“ – отсякоха. Отидох при Асен Игнатов, тогава асистент по логика – той и Желю бяха най-добрите ми приятели. Посъветва ме да потърся съдействие от декана Исак Паси. Паси веднага започна да звъни по инстанции; обещаха му да проверят случая и след две седмици да се обадят. Минаха две, минаха три… – ни вест, ни кост. Деканът реши да не разлайва кучетата… Когато за втори път ме отстраниха от университета, цитираха и моето изказване за Асен на факултетска конференция. Него го уволниха като „неподходящ за комунистическото възпитание на студентската младеж“. На въпросната конференция заявих, че за научното възпитание на тази младеж по-подходящ от него няма.

Вашите мотиви са съвсем ясни, когато обръщате поглед отвъд границите на Родината.
–    Моето поколение имаше социални илюзии. По своя произход те бяха марксически. Не беше възможно да бъдат други – нацистки, монархически… Дълго време робувахме на разбирането, че комунистическата идея е много добра, но социалната практика и негодниците по места я извращават и я компрометират. Живеехме с напразни надежди, докато в един момент настъпи крахът на кумирите, както казва Полянов. Стана ясно, че вината е в характера на обществената система. Осъзнах, че страната, в която пребиват за политически виц, в която на улицата арестуват заради брада, дълга коса или къса пола не е моя. Слагаха печати над коленете на момичетата, бръснеха, стрижеха, изпращаха за две седмици на изправителен труд… Подобна държава не може да бъде моя нито духовна, нито географска родина. Този момент е много драматичен. Изживях го болезнено, мъчително. Разбрах, че единственият ми път е към Запада. По онова време живеех в Силистра – за втори път бях изключен от университета, нямах право да посещавам София.

Безпрепятствено ли напуснахте страната?
–    С Румяна, с която тогава се обичахме, преднамерено се оженихме – за да добием доверието на силистренската общественост и да се подготвим за бягство. Разказах ѝ как ще протече то: сам ще отида на Черноморието, западногерманка ще се влюби в мен, ще ме измъкне от България, а после аз ще изтегля нея. Макар да звучи като сапунен сериал, историята се разви точно така. Пристигнах в Кранево и се настаних в къмпинг. Вечерта отидох в бар „Лилия“. Заведението беше почти празно, имаше девойка и младеж – очевидно чужденци. Седнах при тях – беше дръзко. Заговорих ги на немски. Приказката тръгна. Тя, западногерманката Аня, завършваше медицина, той, холандецът Йост, беше инженер. Бяха сгодени. Черпихме се до зори. На следващия ден ме поканиха на езда. Отказах, понеже нямах пари. Настояха. Отидох. В един момент с Аня се оказахме сами, откъснахме се от групата – и така до нощта… Вече бях разправил на двамата за патилата си и за намерението ми да напусна България. Изведнъж тя реши, че нейна мисия е да ме отърве от този ад. В нея имаше нещо от Елена на Тургенев. Настоя, щом пристигнем в хотела да разкажем на Йост за нашите чувства – макар че ѝ беше трудно, пое своята отговорност. Той прие горчивата истина и рече, че на следващия ден се връща в Германия. Аня обаче започна да го кове: „Ти ще ми помогнеш да измъкнем оттук този човек.“ И успя. Йост замина за родния си град Айндховен – Нидерландия; в полицията заявява, че е загубил паспорта си и за новия дава моя снимка; бяхме съвсем различни: той – рус, аз – кестеняв… Влиза в България точно с този паспорт – граничарите не следяха стриктно входящите хора, защото им беше ясно, че никой не е зажаднял за реалния социализъм. С Аня излезнахме от страната със самолет. На летището настоях тя да мине пред мен – за да не пострада, ако евентуално ме разкрият. Категорично отказа. До контролата стигнахме хванати за ръце. Подадохме паспортите си. Не бях на себе си от напре- жение. Служителят чудесно говореше немски, а аз – зле. Но нали бях „холандец“! А холандски той не знаеше! Погледна документа ми, взря се в мен и запита: „Защо така се потите?“ Отворих уста, за да отвърна, но никакъв звук не излезе – сякаш гърлото ми беше пълно със застинал бетон. Сам обаче намери отговор: „Аха, вие сте от Айндховен, а там е вечна зима!“ Толкова и беше наясно с физическата география… В самолета видях, че ноктите ми са били забити наистина докръв в ръката на Аня. В Кьолн, когато слизах по стълбичката към пистата, не можах да се въздържа, обърнах се към капитана и му казах: „Благодаря ви много. Направихте ми безценна услуга. Вие променихте моята съдба. Поздравете социалистическата родина.“

Удържахте ли обещанието и към вашата тогавашна съпруга?
–    След като съм дал дума, невъзможно беше да я оставя – би било престъпление. Нейното бягство е още по-авантюристично. Преди да напусна страната, я запознах с Аня и с Йост. После остана сама в палатката в Кранево. Йост пристигна в Кьолн с влак, взе паспорта на Аня, куфар с нейни вещи и боя за изрусяване и се върна в България. В неговия хотел Румяна и той се опитват да изрусят косата на жена ми, но без успех – няма топла вода… Пак с влак потеглят към Германия. Пристигат в Калотина. Точно там  на Йост му се налага по-дълго да остане в тоалетната. В това време митничари заварват Румяна сама в купето. Подава им паспорта си. Заговарят я на немски – понеже е „германка“. Не знае ни дума, но запазва хладнокръвие. Решава, че искат да видят багажа ѝ; отваря куфара си – с вещите на Аня. През това време Йост се връща. Започва безкрайна проверка: разпитват го, пребъркват го, сравняват подписите му…

Преследват ли ви и днес кошмарите на Държавна сигурност?
–    Тях човек не ги забравя. Те изкривяват целия социален ген. Сред политическите емигранти на Запад имаше и агенти на Държавна сигурност, които доносничеха. Усещахме ги. Как ли? Ние, истинските изгнаници имахме кошмарен сън – отново сме в България, арести, побоища…, който периодически ни преследва в различни сюжети. И до ден днешен.

Емигрирането стовари ли беди върху вашите родители?
–    Отнемат на баща ми народната пенсия (която, разбира се, беше социална несправедливост) и званието „Активен борец против фашизма и капитализма“, макар че то му е присъдено за заслуги към компартията далече преди моето раждане. Бил е политзатворник. Додеветосептемврийска България също не е образец за демокрация, но и дума не може да става за сравнение с режима след 9 септември. Подир авторитарната монархия настъпва най-циничното тоталитарно деспотично управление. Уволняват майка ми от работа. Забраняват на брат ми да работи като навигатор по търговските кораби за далечно плаване. Лишават съпругата му – учителка – от правото да упражнява професията си. Заплашват ги с изселване. При инсценирания в Силистра съдебен процес през 1976 г. принуждават мама да дава показания срещу мен, да бъде прокурорски свидетел. Тя отказва; бият я в милицията. Тормозят родителите ми – да ме склонят да се върна в България. После ги заставят да звънят по телефона и да ме уговарят да се срещнем в Прага или в Букурещ.

Занимавал ли сте прочути западни личности с ограниченията, които комунистите налагат на вашите родители?
–    В Радио „Свободна Европа“ получавах българския периодичен печат и се осведомявах за предстоящи посещения в България. Веднага изнамирах адреса и изпращах на човека стандартно писмо, в което разказвах положението и го молех да постави пред българските власти проблема за идването на моите родители в Германия. Повечето от тези хора се отзоваха. Веднъж ми се обади българският консул в Мюнхен и ми рече: „Моля ви, престанете да саботирате външната ни политика. Къде-що някой западен министър, синдикалист, спортист… се срещне с наш представител, преди да започнат разговорите по същество, пита за ситуацията около семейство Бочеви.“ Изпратих около 14 хиляди писма. Ангажирах Франсоа Митеран, Вили Бранд, Гюнтер Грас… Личности от световна величина пишеха до Тодор Живков, до Любомир Левчев, до Павел Матев… Греъм Грийн отказа да участва в писателска конференция в София. Комунистите не издържаха на натиска. Повикаха ме в консулството в Мюнхен и ми казаха, че ще пуснат при мен всички мои близки, само и само да престана да занимавам света с този проблем. Преди да отида там, разбира се, предупредих германските сили за сигурност. По-напред пък изпратих текст до завеждащия консулския отдел в българското Външно министерство; той съдържаше списък на застъпилите се за правото на родителите ми да ме посетят в Германия и завършваше така: „Тези известни интелектуалци и политици са много повече от подкрепилите Георги Димитров по време на Лайпцигския процес.“

Повсеместната, голямата лъжа в живота при комунизма рухна с краха на режима. В прехода към демокрацията съзирате ли останки от нея?
–    Разбира се. Това, което важи за една нация, се отнася и до отделната личност. Ако човек подобаващо не преработи миналото си, то, под една или друга форма, ще го обременява цял живот. Всички онези бесове и демони, които тровеха съдбата ни по време на комунизма и с които ние, от малодушие и от страх, отказахме да се конфронтираме, се възраждат днес. Не можем да надхитрим социалната природа и да си въобразяваме, че щом загърбим нещо, то ще престане да съществува. Писателят Георги Марков каза: „Комунизмът един ден ще си отиде от родната земя – в това ни най-малко не се съмнявам. Големият въпрос, който ме мъчи, е: как ще се избавим от балканизма?“ Балканизъм означава недостиг на кураж и на честност за безпощаден отпор на тоталитарното минало. У нас днес партийни функционери с несъмнена политическа принадлежност оглавяват родната демокрация. Другите държави в източната и в централната част на Стария континент много по-подходящо от България преработиха това минало. Сега те в доста по-голяма степен от нас са Европа и в доста по-голяма степен принадлежат към християнската цивилизация.

Много преди 10 ноември 1989 пишете за червената система: „Планомерно, съзнателно и целенасочено, тя старателно и педантично ни моделира, произвежда характери, които са органически непригодни за по-високоорганизирано и раздвижено общество.“ Дали тази е главната причина за нашия прекалено бавен преход към демокрацията?
–    Ние не съумяваме да преработим тоталитарното си минало, защото този процес означава болка, а заобикалянето на болката е по-свойствено на човешката природа, отколкото е сблъсъкът с нея. Какво всъщност означава да преработим миналото си? Преди всичко трябва да отчетем собственото си присъствие в него. Бяхме съзнателни и несъзнателни съучастници на злото, което тровеше живота ни. Следователно бяхме съавтори на деспотизма, който ни инквизираше. Ето този факт не искаме да си признаем. Предпочитаме да гледаме на комунистическата диктатура едва ли не като на нещо, спуснато ни свише, като на стихийно бедствие. Всяко робство – а тази диктатура беше форма на робство – е социален договор между робовладелеца и роба. Ако един от двамата откаже да подпише договора, той няма да е валиден. Да не забравяме, че това робство осигуряваше на роба редица дребни битови удобства и привлегии: не преяжда- ше, но и не гладуваше; не се страхуваше от организираната и от неорганизираната престъпност, тъй като държавата се справяше с нея, понеже самата беше по-голям и по-силен злодей. Аз не искам на тази цена да изчезне престъпността. Свидетели на нацизма в Германия са ми разказвали, че ако човек си забравел куфара на централната мюнхенска гара и след два часа се върнел, той бил там… Открадне ли го някой, ще увисне на бесилото. Не желая да ми задигат куфара, но и не приемам взелият го да бъде обесен. Тежко и горко на общество, което тръгне да премахва социалната несправедливост чрез деспотизъм.

Каква е формулата на личната независимост?
Христовият път за мен е пътят на свободата. Като се подчинява на Господната воля, човек става независим. Той е раб Божий в друг смисъл, в по-високите серии. В  социален план, при политическото решение, държавникът трябва да намери баланса, при който хем гражданинът да бъде максимално защитен от криминалните елементи, хем да бъдат осигурени неговите основни човешки права. Намирането на този баланс е истинско изкуство. Действителността в България показва, че той още не е открит.

Натрупаният при тоталитаризма страх още дълго време ли ще се явява като лош съветник на българина?
–    Този страх е генетичен. Предава се от поколение на поколение. Отново опираме до въпроса за конфронтацията с миналото. Народ, чиято душа не е освободена от оковите на това минало, плаче за господар. Днес мнозина се чувстват безпомощни, дезориентирани – понеже я няма майката-държава, която им подаваше с лъжичка, и  трябва сами да се изхранват.

Възможен ли беше социализмът без толерантността на Запада?
–    Не. Той има много тежка вина за трагедията на източноев- ропейските народи. Ето пример: в „Свободна Европа“ беше забранено да казваме „диктаторът Живков“. Не се съобразявах с това разпореждане, но си навличах доста неприятности. Радиото беше функция на американската външна политика – политика на разведряването, на компромиси с червените режими. Хем воювахме срещу комунизма, хем трябваше да държим сметка за неговата чувствителност, за честолюбието му. Борбата ни беше половинчата. Защо? Защото западните правителства са избирани не от романтици и идеалисти, а от квартални бакали, които единствено се интересуват само от собственото си благополучие. Тези правителства трябва да останат верни на електората си и да се съобразяват с еснафските му интереси. Нещастието на нашия народ е трагедията на неписания, но монолитен съюз – на тайното съзаклятие – между идеологизираните фанатици на Изтока и кварталните бакали на Запада.

Бродят ли призраци в днешното ни общество?
–    Бродят. Бродят. Единият е призракът на Маркс. Бих го окачествил като носталгия по доброто старо време. От социологическа анкета разбрах, че все по-малко са хората, окачествяващи червения режим като зло, и все повече са онези, които смятат, че комунизмът е по-доброто решение за страната ни. Вярно е, че нашата демокрация има много недъзи, че е изпразнена от морално съдържание, но изход от тези злини не бива да бъде дирен в миналото. Трябва да го потърсим в цивилизованите държави.

Обвиняват интелигенцията у нас, че страни от политиката. Приемате ли тези упреци?
–    За писателя е противопоказно изцяло да се идентифицира с политическата ситуация; не е добре за литературата. От друга страна обаче е невъзможно изцяло да я игнорира – тогава ще пренебрегне своите физиологични функции. Сега нашата интелигенция е по скоро капсулирана. В едно Тодор Живков беше прав – че тя е изключително продажна. И днес демонстрира своята корупция. Мнозина майстори на перото – с несъмнен талант – се превърнаха в лакеи на червения режим. Лакейски се отнасят те и към новите господари, на които съвсем не е чуждо комунистическото наследство. Навярно мечтаят за социализъм с човешко лице. Такова чудо няма.

Докъде ви отведе литературното пророчество по отношение съдбата на България?
–    Космополитните тенденции, пред които е изправена епохата ни – и особено Европа – дават много ясен отговор. Само след едно поколение България няма да съществува. Няма да ги има и Англия, и Франция, и Германия… Пътят е ясен – превъзмогване на националните наследства в името на една общоевропейска, на една световна цивилизация. Хармоничното съчетание между национализъм и интернационализъм е възможно само в мистификациите на комунистическата идеологическа пропаганда. На практика те взаимно се отричат. Който иска да стане гражданин на света, трябва да престане да бъде национален човек. В колкото по-голяма степен е българин, англичанин, руснак…, в толкова по-малка степен е всечовекът, който Бог е вложил у нас. Ако не искаме да останем извън цивилизацията – а там е много студено и неуютно, – ще трябва да се простим с нацоналните си емоции. Тези емоции ще бъдат заличени. Колко народи са изчезнали в историята на човечеството! При това повечето – по мирен път. Сигурно е, че в скоро време ще има един единствен език – вероятно английският – и една единствена езикова култура. Нациите ще останат далечен носталгичен спомен. Ще има световно, мултинационално общество – при глобализирането на икономика- та, при интернационализирането на душевността друг изход не е възможен. Гледам на този процес с много надежда и упование.

Сроди ли се вече нашият народ с истинското изкуство след пропастта, която социализмът беше отворил между тях?
–    До голяма степен – да. Цензура вече няма. Тя намаля още по времето на Живков. Сега на практика всичко е разрешено. Фактът, че в издателската продукция има много пор- нография и евтини криминалета, е въпрос на личен избор. Изглежда, такива книги са търсени. Демокрацията навлизав една доскоро деспотична страна не с най-доброто си, а с най-битовото.

Криза или подем – как определяте днешния духовен живот у нас?
–    Мъртвило. Нека не се заблуждаваме, че е така само в България. Този дефект е на цивилизацията ни. Тя е жертва на консумативната стихия, която с еднаква сила бушува навсякъде по света. Надежда има. Но тя е по-скоро от интимен характер, на личностно равнище – който предпочита стойностните продукти на литературата и на изкуството, спокойно може да общува с тях.

Орисията на писателя тежи ли ви?
–    За мен тя е утеха – единствената. Гледам на литературните си опити като на психотерапия. Те са стремеж към онези лимити и радости, които битието е отнело. Докато пише, творецът обективизира, изхвърля от себе си всички отрови, с които този свят го е заредил без да го пита и които го мъчат. Той се освобождава. Литературата ми помага да намеря някакво равновесие между вътрешния и външния свят. Не пиша ли, имам чувството, че ще полудея. Тази моя потребност дори вече е напуснала духовната сфера и се е превърнала в биологична необходимост. Аз пиша така, както дишам. Може би процесът, при който прехвърлям товара от себе си към читателя, е егоистичен, но трябва да се примиря с този егоизъм, защото нямам средства да му се противопоставя. По тази причина не се интересувам особено дали книгите ми ще бъдат издавани. Безразлично ми е дали хората ще ги посрещнат с възхищение или ще ги ругаят. Те вече са извън мен, не ми принадлежат. Ако някому съм казал нещо, ако той е открил част от собствените си вълнения на моите страници – добре. В противен случай – здраве да е!

Вашият творчески избор е потокът на съзнанието. Защо?
–    Така Асен Игнатов окачестви моите романи. При най-искрено желание не мога да кажа дали е прав, защото не се замислям върху формите на писането. Барбара Мюлер, литератор и доцент в Лайпцигския университет, написа студия върху първия ми роман – „Междинно кацане“ – и откри в него седем форми на аз-а. Тя литературоведчески аргументира своето твърдение. Бях страшно изненадан. В този роман има един единствен аз – моята личност. Ето колко безнадеждно далечна е интерпретацията от авторското творчество.

Не разговаряте с читателя – казвате. А какво очаквате от него?
–    Нищо. Надявам се и той да няма особени очаквания от мен, дори само поради факта, че всяко очакване съдържа в генезис разочарование. Всъщност имам очакване – и към читателя, и към мен, и към всички хора: да се опитаме да намерим себе си в тия сбъркани времена, в които майчината утроба ни е изхвърлила без да ни пита.

Философът емигрант Асен Игнатов заради сатиричната мощ в романа „Междинно кацане“ ви поставя в семейството на Оруел. Чувствате ли близост с този английски писател?
–    Така е решил Асен. Усещам Оруел много сходен на моята душевност, но и през ум не ми е минавало да се меря с него. Обичам го. Той е моят писател. Съизживявам всичките му образи. Оруел е гений, аз съм човек, който се опитва да пише.

Творчески родеете ли се с американския си колега Хенри Милър?
–    Към него ме насочи Георги Марков: „Този писател е гений, но по-важното е, че най- добре ще ти допадне.“ Оказа се прав. Сравнявали са ме с Хенри Милър. Аз подобен паралел не мога да направя. Не е и моя работа. Нека критиците си казват думата.

Доброто и злото постоянно са във вашия „обектив“. В крайна сметка чие е надмощието?
–    В цялата история на човечеството глобалното съотношение между доброто и злото е едно и също. Казвам този факт с много болка, защото и саможертвата Христова не успя да промени тази пропорция. Значи тя е залегнала дълбоко в генетичните ни структури и като че ли не подлежи на обрат. В такъв случай цялото литературно творчество – от античността до ден днешен – до голяма степен е напусто…

Творец–морал–компромис – каква е тяхната съвместимост?
–    Някога живеех с илюзията, че колкото по-талантлив е писателят, толкова по-силен характер има; че бездарието е равностойно на лакейщина, нагаждачество, безпринципност. Времето промени моята представа. Оказва се, че литературна дарба и положителната силна личност често се разминават. Да вземем един, макар и спорен, гений – Салвадор Дали –който е писал доноси срещу Лорка. За мен е по-важно какъв човек ще бъда. Разбира се, като пиша, предпочитам добре да си свърша работата. Моята майка, която през живота си е прочела десетина книги, е много по-стойностна от негодниците, създали велика литература, но компрометирани в нравствено отношение.

Грижата на човека за неговата душа върху какви добродетели трябва да се съсредоточи?
–    Най-убедителният за мен нравствен кодекс са десетте Божи заповеди. Цялата съвременна ценностна система е основана на фундаменталните библейски начала и принципи. Само на тази база е възможно истинското морално усъвършенстване. Всички политически опити да се твори нов свят, нова етика, водят до страдания и несправедливости. Най-живият пример е днешното ни правителство. Нали дойде в името на новия морал. По-аморална България не е била от Живково време насам.

Твърдите, че литературата е метафорично безцелие. И все пак, очевидно преследвате цел. Вътрешен конфликт ли има, или…
–    Тя притежава висш и безценен смисъл за решаване на субективните проблеми на личността. Обективно погледнато обаче, е безцелие: не вярвам, че думи могат да променят същности. Впрочем тази позиция е спорна. „Архипелаг ГУЛАГ“ обърна общественото мнение на Запад. „1984“ на Оруел промени социалните виждания във Великобритания; този роман зареди с нова енергия консервативните сили в страната и им спечели много гласове. И все пак, не веднъж именно като обективен фактор литературата е доказвала своето безсилие.

Господар на света ли е творецът?
–    В екзистенциален смисъл – да. Ако с творчеството си живее пълноценно, той до голяма степен е неуязвим за битовите неприятности, за социалните лишения… Така владее себе си. В другия, в обществено-политическия смисъл – ни най-малко не е господар на света. Гьоте например бил не особено добър министър на горите във Ваймарската република.

„Георги Марков беше невероятен писател – само умът можеше да го почувства и само чувството – да го обясни“ – казвате за вашия добър приятел. Разкажете за него.
–    Той беше най-широко скроеният човек, когото познавах, имаше невероятна духовна енергия. Беше чист. Беше и великолепен гражданин. Освен че притежаваше всички тези морални качества, беше и творец от изключителна величина. Спомням си как хората разграбваха първите му книги – „Жените на Варшава“ и „Портрет на моя двойник“. Тогава Би Би Си обяви, че този писател е прекалено голям за тази малка страна. Сигурен съм, че в един бъдещ ден Георги Марков ще бъде изучаван в училище.

Фото: balkansbg.eu

„Щастлива емигрантска песен няма: 27 срещи с политически бегълци от комунистическа България” тук