Лира Литературно-рекламна Агенция
Деветнадесетият поетически трубадурски двубой ще се състои утре, 13 октомври, от 17:00 часа в Културен дом – Харманли в рамките на фестивала „Поетични струни 2012“. Един срещу друг ще застанат остроумни и опасно чувствителни автори и техните не по-малко харизматични секунданти – Георги Николов със секундант Гриша Трифонов и Валери Станков със секундант Асен Масларски.
Автор и водещ на двубоя е Петър Чухов, който пък от 19:00 часа ще представи свои неща с групата си за поезия и алтернативен рок „ЛаТекст“ на концерта в ресторант „Снекбар“.
Двубоят ще протече в обичайните четири тура:
I тур – всеки от двамата поети ще се представи в рамките на 15 минути с най-доброто от поезията си;
II тур – всеки от двамата ще има по 10 минути, за да дискредитира съперника си, представяйки на публиката негови слаби, по своя преценка, творби.
След втория тур всеки от публиката ще има възможност да предложи дума или фраза като тема за импровизация. Предложенията, записани на листчета, ще бъдат събрани в шапка, от която водещият ще изтегли едно и това ще бъде темата, по която поетите ще пишат в продължение на 20 минути. През това време ще се проведе
III тур, в който секундантите ще разполагат всеки с по 10 минути, за да защитават своя поет и да нападат съперника му.
И накрая,
IV тур – по 5 минути на всеки поет за прочитане на написаното току-що стихотворение по темата, зададена от публиката.
Публиката ще гласува след всеки тур за предпочетения поет с предварително раздадените листчета като резултатите ще се изписват на табло, без обаче да се знае кои числа за кого се отнасят. Победилите поет и секундант ще бъдат обявени накрая, след като се съберат резултатите от гласуването.
Ето кратки биографии на дуелистите и техните думи преди двубоя:
Георги Николов е роден на 05.03.1955 г. в гр. Харманли (точно една година преди Валери Станков, което показва, че все пак той е оригиналът, а варненецът само негово второ допълнено, ама много допълнено издание). Следвал е психология във Варшавския университет, завършил е специалността в Софийския.
Автор е на стихосбирките “Центурион на прага” (1994), “Дактилоскопия на въздушните целувки” (1998), “Настройване на гледката” (2005), на сборника с очерци “Срещи от първия вид” (2002) и на романа “Киноманът” (2009; 2010; награда на Съюза на българските писатели за роман – 2011). (Готова в ръкопис е и негова нова поетична книга.)
Носител на голямата награда за поезия “Южна пролет” през 1995 г. и на втора награда от националния конкурс за превод на поезия от полски през 1987 г. (Преводаческото му дело обхваща непълно, разбира се, Едвард Стахура, Ева Липска, Чеслав Милош, Вислава Шимборска, така че, ако му свършат боеприпасите в двубоя, може да прибегне и до техни произведения, без Станков да разбере това.) Втора награда печели и от националния поетичен конкурс “Добромир Тонев” през 2012 г.
В съавторство с Божидар Грозев и Валери Начев е номиниран за наградата “Черноризец Храбър” през 2006 г. за материала “Другата смърт на Генчо Стоев”.
Работил е като учител и журналист. В момента е PR на Община Харманли.
(Напоследък Георги Николов пише хайку под псевдонима ГошО, но няма намерениe да си прави харакири, ако случайно загуби двубоя.)
Георги за двубоя и своя опонент:
„В този двубой с великана Валери Станков на мен определено е отредена ролята на рицаря Дон Кихот, но аз съм се подготвил за това:
ДОН КИХОТ В КРАЯ
Въоръжен и много опасен –
с връх на копие от листо на трепетлика.
Целият от горе до долу препасан
с гранатите на кестените. Стегнат за битка.Като плашило сам – сред тревите зелени.
(И трепти във въздуха нежното му копие.)
Срещу него вятърните мелници
се издигат като хеликоптери.Г. Н.
Хвърлям на Валери Станков не само бяла ръкавица, но и свален от крака на муза бял чорап с жартиера – някак си е по-постмодерно.
Нямам намерение да кръстосвам рими с титана, това би било равносилно да вляза в открит бой с него и буквално да бъда направен на решето от поетическото му джепане. Ще го държа на дистанция с бял стих, макар и аз да имам своите рими (но не ми са като пранги на стиховете), ще отбивам удари, както Мохамед Али в мача му срещу Джордж Форман през 1974-а, и ще изчаквам подходящия момент да го нокаутирам с изненадваща метафора или поанта, на което съм напълно способен.
Дръж се, Валери, варваринът на стиха е пред стените на късната ти римна империя – това е по-лошо и от центурион на прага!…“
Валери Станков е роден, живее и работи в град Варна. Завършил е специалност „Руска филология” в Шуменския университет „Константин Преславски”. Бил е учител, спасител по плажовете, културтрегер, шофьор на такси, пазач на паркинг, моряк, телохранител в частна детективска агенция, редактор и главен редактор в алманах „Простори“, телевизионен репортер, журналист – криминален репортер, служител в община Варна, управител на ИК „Галактика“, директор на университетското издателство на ВСУ „ Ч. Храбър”, в момента е главен експерт в Дирекция „Култура и духовно развитие“ в община Варна.
Автор на 30 книги с поезия, белетристика, публицистика, последните от тях са „Автопортрет със светкавици“ (2006), „Писателят като чудовище“ (роман – есе, 2006), „Наръчник за лунатици“ (2007), „Обиск на пустините“ (2007), „Къща без икони“ (2007), „Аз съм светлият мъж към безкрая“, „Усмирителна риза за ближния“ (2008), „Слалом между мълнии” – 2010, „Буквар за влюбени” – 2011 г., ”Аутопсия на зимните миражи” – 2011 г., „Дърво за бесене на поет” – 2012 г.
Носител е на национални и регионални литературни награди, сред които са наградите на СБП за публицистика и поезия, Националните литературни награди „Гео Милев“, „Теодор Траянов”, „Иван Пейчев”, „Усин Керим”, „Дамян Дамянов“, „Богомил Нонев“, „Биньо Иванов“, „Николай Искъров”, Награда „Варна” и др. Член е на Съюза на българските писатели.
Ето думите на Валери преди двубоя:
„Боже Господи, къкъв Джордж Форман, какъв Мохамед Али, какъв Георги Николов, за какъв дуел и за кви пет кинта става въпрос?
Аз не желая двубой, мач помежду ни никога няма да има, аз искам да си обичам Георги като брат, пък нека публиката да реши кой от нас е Виталий, кой е Владимир Кличко.
Писането на стихове е като търкулване на тайна братска сълза, а когато брат плаче или пие, единственото, дето мога да сторя, е – да ида при него с обич.
Георги е готин достатъчно, шпагите, пронизвали сърцето му през годините, не са една и две, аз няма да бъда човекът, който да вдигне гол в ръката нож срещу него.
Писателят е святост, съвест и глас – и нека Бог изсипе добрините си върху Георги!Човек става писател в своето детство. Отначало детето не осъзнава какво и защо се случва с него, едва по-късно започва да разбира, че в душата му нещо започва да се надига, да ври, да пуща пара на кълбета – още неясни, безформени – каквито са и сънните дъхове на вулканите, които все още нямат намерение да се събуждат, но вече са отворили към небесните бездни едното си око. Поради липса на второ.
За Третото око е още рано, твърде рано. Отварянето на Третото око е внимателен, бавен процес – и той може да не се състои. До Третото око трябва да минат много години. Трябва да изтече много вода. Ядене, пиене, четене, жена, дом, челяд, мирис на запалена печка, на сутрешно кафе, на пелени, любови, сгромолясвания, разочарования, самота, изпращане на скъпи мъртъвци оттатък – и, разбира се, онзи благословен мързел – часове за съзерцание, и часове, пропилени в най-безсмисления писателски труд според прагматиците –потъването в дълбокия кладенец на спомените, тяхното идене на безплътни, сякаш разбити армии, съзерцаването на безсмисления уличен кипеж, на пазарната гълчава, на някой навъсен изгрев, на красиво потъващ залез, на чворестите ръце на баба, на собствения пъп, ако щете. После – белият лист и всичко, което се свързва с него – кафето, луличката, тихите стъпки на жената в съседната стая, тракането на пишещата машинка до трети петли, страшната непоносимост на въпросите и безкрайната върволица от видения – уловими и неуловими – в напомпения до пръсване писателски въздух…
Когато Третото око се отвори, тогава вече си писател, но това все още не е достатъчно. За да минеш като писател през света, се искат още много работи. Но най-главното е да съхраниш Детето в себе си – и да запазиш чистотата на детския поглед. До края на своите писателски дни. Единствено тогава писателят ще може да пише така, както детето диша и както вижда – леко, неусетно, без асматични пристъпи и нагрочени облаци в зениците, в мислите, в душата. Детето. Ако искаш да станеш писател, пази Детето в себе си – нека то да те преведе през света. Само то е в състояние да те създаде и да те съхрани като писател. Зачеркнеш ли го, свършено е.
Никой в изкуството не се самоубива така бавно и сигурно, за да не кажа с хладна, чудовищна, методична жестокост, както писателят. Художниците са деца на Бога, на природата – те пият до посиняване, пеят с разгърдени, протегнати към света души, плачат – и рисуват, докато грохнат пред статива. Актьорите са чеда на Сатаната, хранят се от лукавата и властна като любовница суета, музикантите подреждат хаоса в душата си и от световния хаос изпридат невероятни и безплътни като паяжини мрежи, в които улавят душите ни, но никога не са в състояние да ни обяснят какво искат да ни кажат с дълбочинното си изкуство, защото разчитат на внушението.
Писателят отговаря на абсолютно всички гореописани показатели. Дори нещо повече – писателят е тяхното избистрено до съвършенство олицетворение. Той е побрал в душата си и в своите книги горчилката на света – и е единственият човек на изкуството, който е в състояние да предложи лек срещу нея. Това е самата му душа – крехка, наранима, всеотдайна, самопожертвователна. Животът на писателя винаги минава по ръба на лудостта. Да носиш дарбата си на писател през света, е равносилно на това цял живот да живееш със стъклена ампула цианкалий под езика.“
