Лира Литературно-рекламна Агенция
Излезе двутомното издание на една от най-популярните книги в България – „Български хроники“ от Стефан Цанев. Новото издание, включващо четирите тома на „Български хроники“, публикувани последователно през годините 2006, 2007, 2008 и 2009 и представлява окончателната редакция на автора и се издава по инициатива и със съдействието на Димитър Язов и Рахамим Грандебул.
На общо 1860 страници, Стефан Цанев разгръща панорамна картина на българската история – поредицата вече шест години е сред най-четените от българските читатели, претърпяла е и няколко издания.
Един от най-добрите български художници Христо Гочев работи по новото издание, превърщайки го в книжно бижу, достойно и за най-взискателните библиофили. Във всяка книга „Български хроники I том“ има автограф от автора. Изданието е с ограничен тираж.
Ето какво казва и самия Стефан Цанев за новото издание:
„Това, което направих аз, отдавна трябваше да го направи някой от историците – да напише цялата история на българите. Общите истории, написани от много автори, са аморфни, разностилни и дисхармонични – всеки от историците изследва един тясно ограничен исторически период, не споря – изследванията им са ценни сами по себе си, но вторачени в своето дърво, те не виждат гората (кой го беше казал?).
Писането на „Хрониките“ бе самотна одисея. Нямах екип, нямах сътрудници, нямах консултанти, нямах асистенти – сам търсех и четях книгите (над 200 000 страници), сам се ровех в архивите, сам подбирах фактите, сам ги систематизирах и обработвах, от стотици страници изстисквах една (писането беше най-лесното нещо).
Отдадох всичките си сили, безпощадно. Пет години: от началото на 2005-а до края на 2009-а, всеки божи ден, няма неделя, няма Великден, от разсъмване до мръкнало, че и нощем, че и насън – свръх съсредоточаване, свръх натоварване на мозъка.
Още в началото ме поведе идеята на Паисий, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести.
Съзнателно търсех диалог с читателя, споделях с него, спорех, предизвиквах го – не му преподавах уроци, не му четях лекции, а го правех свой събеседник, свой съучастник, свой спътник в лутането из мъглата на вековете; обявих скуката за духовна чума, скучното писане – за интелектуално убийство, използвах езика на поезията и похватите на драматургията: докато историците описват безпристрастно историческите факти – аз изобразявам личностите, историците споменават личностите покрай събитията – аз разкривам събитията чрез съдбата на личностите. В това е разликата. Без личности историята е мъртва.
„Български хроники“ не е научен трактат, а поема, написана в библейски стихове1, в духа на скандинавските саги, на древногръцките и древноримските епоси: емоционално и пристрастно, с гняв и възторг, през плач и смях – предизвикателството ми срещу скучно написаните академични истории се превърна в мисия: да напиша епоса на българския народ.
Успял ли съм – ще се произнесе безпощадният съдник: времето.”
Книгите на Стефан Цанев тук
