Лира Литературно-рекламна Агенция
Поетическата му техника е виртуозна. Автор е на удивителни сатирични стихотворения. В много от тях доминира неговият скепсис към заобикалящата го среда. Често обаче стига и до обвинения срещу собствените си творби и литературни качества. “Сядам да пиша, като че сядам на зъболекарския стол!”, откровен е той.
Използвал е множество псевдоними – Гений №3, Забравен талант, Хамлет принц Датски, Некий Нагел, Деметриус П., Стар воин, Нестроевая сволоч, Extravag, Станьо Познавача, А.А., Д.Г., Н.Н. и др. Познавали го са всички български поети от първата половина на ХХ в., включително и Вазов. Днес обаче е познат най-вече на литературните историци и филолозите.
Да си спомним за Димитър Димитров Подвързачов – поет, фейлетонист, драматург, редактор, коректор и преводач. Той е роден на 6 октомври 1881 г. в Стара Загора в семейството на пощенски чиновник, но баща му умира преди да се появи на бял свят. Учи първоначално в родния си град, а после в Хасковската гимназия, която обаче не завършва поради липса на средства.
Постъпва като чиновник е в Окръжната училищна инспекция в Стара Загора (до 1903 г.) и в Шумен (1903-1907), става секретар на Трета мъжка гимназия в София (1907-1911). Редактира през 1909-1910 г. хумористичното списание „Оса“, през 1911-1912 г. заедно с Александър Божинов редактират литературно-художественото хумористично списание „Смях“, а през 1914 г. редактира списание „Звено“, в което сътрудничат редица български символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Йордан Йовков, Константин Константинов, Георги Райчев, Никола Янев; журналисти: братята Стойчеви, Коста Кнауер и др.
Участва в Балканската война (1912-1913), а през Първата световна (1915-1918) е един от литературните редактори на сп. „Отечество“ и на в. „Военни известия.“ След войната става литературен редактор в книгоиздателството на Александър Паскалев (1918-1920) и драматург в Народния театър в София (октомври-декември 1920). В периода 1919-1934 г. е журналист и коректор във вестниците: „Зора“, „Епоха“, „Час“, „Знаме“, „Демократически сговор“, „Македония“ и др. През 1934-1936 г. заедно с Елин Пелин и Йордан Сливополски, е редактор на детското вестниче „Пътека”. През 1936/37 г. е литературен редактор на в. „Днес“.
Димитър Подвързачов за първи път печата свои стихове през 1898 г. в списание „Смях и сълзи“. Активен сътрудник е на почти всички български хумористични издания и на списанията: „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Нов път“, „Съвременник“, „Листопад“ и др.
През 1932 г. под псевдонима „Хамлет принц Датски“ издава книгата „Как дяволът чете Евангелието. Хумористични драски, мисли и парадокси, фейлетони“. Написва редица произведения за деца, сред които: „Приключенията на Крачун и Малчо в София“ (кн. 1-2, 1933/34), поемата „Война в джунглите“ (1934).
Съставя и редактира заедно с Димчо Дебелянов „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам. С портретите на авторите“ (1910). А заедно с Д. Бабев е редактор на сборника „Театър и вечеринки“ (1910).
Прави редица преводи, предимно на руските класици, между които в стихове: „От ума си тегли“ от Александър Грибоедов и „Маскарад“ на Михаил Лермонтов. Автор е на „Хумористични, драски, фейлетони и парадокси“ (1933) и на книгите за деца „Крачун и Малчо“ (1932-1933) и „Война в джунглата“ (1934).
Умира на 13 ноември 1937 г. в София.
Предлагаме ви някои от знаменитите му крилати фрази и сонетния триптих , публикуван в бр. 380 на „Литературен глас”, редактиран от проф. Димитър Митов. Творбата е посветена на поета Кирил Христов.
Три сонета за Кирил Христов
I.
Да, право е: рояци шушумиги
У нас и в книжнината, и навред.
Не се сърди, Кириле, а прости ги, –
Че ти по Божа милост си поет.
Те още влачат страшните вериги
На робството – душите им с лед,
И ти, за твоите прекрасни книги,
От тях очаквай – злъчка и оцет.
Но ти веднъж сам каза (бе в кръчмата):
– Човек, пред стадо шугави осли,
Дори да хвръкне право от земята,
Не ще зачуди никого, нали?
Така и ти – летиш във висините,
А те – слухтят и клепат със ушите…
II.
Във моя спомен ти си Божи меч
В борба с действителността дребнава.
И в разговора ти – словесна сеч –
От нашенеца жалък прах остава.
Обичам твойта сатира-картеч,
С която ти го жареше тогава:
– Едвам владей членоразделна реч,
А тайните световни разрешава!
– Едвам се поизправил на крака
И от маймунек – вече уж човек е, –
Единствено у нас е то така:
Сергия за акъл отваря всеки!
Но твойта мъдрост никой не разбра
И много злоби ти за нея сбра…
III.
Когато, вместо скромно да мълчи
Пред свободата, що му Бог дарувал,
Наш Тренчо, с пламнали от гняв очи,
Пиши, че тук, у нас, не бил добрувал,
Или – обезумял току-речи –
Против държавата се възбунтувал, –
Все твоята прокоба ми звучи:
– Не! Тоз народ не си е доробувал!
Уви! Където поглед и да спреш, –
Все Тренчо – ратай злобен и безверен,
Страната си превърнал във кипеж
На яростни вражди, във пъкъл черен…
И рядко лъч надежден за възход…
Не си е доробувал тоз народ…
Крилати фрази
Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо: той няма никакво отношение към нея. Той не знае за какво би му трябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя е за него просто една нелепа непотребица.
Българинът е муха със самочувствието на аероплан.
У другите народи има „джентлмен“, има „денди“ или кой знае още какво. Ние имаме само хашлак.
Ала светът не помни да е съществувала някога и процъфтявала държава от хашлаци…Аз не ламтя да имам собствена къща: страх ме е, когато съдбата става извънредно любезна с мене.
Когато жена ти стане много мила – това много често значи, че тя е престанала да бъде само твоя.Ако си беден, изпаднал, закъсал, отрупан с дългове и никъде не можеш да намериш пари, остава ти да направиш само едно: „Да се скараш с началника си, за да те уволни от малката служба, която заемаш. От подобен див героизъм понякога се уплашва самата съдба и току видиш – обърнала работата към по-добро.“
Богат социалист – това е върхът на буржоазната хитрост и най-финото доказателство, че буржоазният режим се изражда.
В борбата между две истини – истината винаги е някъде вън от тях.
Добродетелта е най-любимата кокетна гримаса на порока.
Дълго време аз мислех, че ми вреди алкохолът; сетне хвърлих вината на тютюна; сетне – на месото.
Най-после разбрах, че ми вреди просто животът.Едно от най-лошите, може би най-лошото качество на хората е, че те не са нито съвсем лоши, нито съвсем добри.
Едно разбрах с положителност през моя живот: че навсякъде може и без мене.
Знам: твоето минало е славно. И бъдещето ти ще е не по-малко славно в историята. Но кажи ми, как да преживея мизерното ти настояще?
Има автори, които могат без стеснение да ти кажат: „Бях започнал да пиша пиеса. Но като чух, че и Бернар Шоу пише, отказах се — не обичам да ми подражават…“
Колко пъти ми е дохождало на ум: „Защо употребяваме думата падеж за деня, в който имаме да плащаме полица? Много по-изразителна е думата плащаница. Толкова повече, че очаква ли те плащане, когато нямаш пари, ти си разпънат на кръст и остава да ти метнат една плащаница.“
Не бързай да го съдиш, че се напил. Кой може да знае, защо се е напил човек? Това е най-често твърде сложен и неподозирано дълбок въпрос.
Някой се напива, може би, само за да се приравни с вас, трезвите…Тайната за добрите отношения между хората е много проста: „Давай непрекъснато и колкото можеш повече от себе си, а не искай нищо от тях.“
