Лира Литературно-рекламна Агенция
Иво БРАТАНОВ
Новата поетична антология на Григоре Виеру в превод на Огнян Стамболиев -ни отваря вратата към все още малко познатата, но интересна и силна съвременна молдовска литература. Стихосбирката „Жал ми е за камъка” по нетрадиционен начин обвързва вечността на камъка, който пази времето, и болката на твореца от невъзможността на постмодерния човек да бъде истински. Ето защо поетът вгражда в текстовете си извечните образи на езика, пръстена, камъка, вятъра, майката, жената, любимата, хляба, луната, земята, сълзата, водата и песента. Те се превръщат в опори на поетическата вселена на народния поет на Молдова Григоре Виеру /1935- 2009/, която ненатрапчиво напомня на хората за Смисъла, за очарованието на простите неща от живота, които ни заобикалят, и които обикновено не забелязваме.
Нима не са провокация за размисъл стиховете: „Ако ти си хляба, / ако ти си водата, / ако ти си въздуха на моята душа – / защо се люлея / като тръстика? Защо съхна / от жажда? Защо се задъхвам, / скъпа? / Защо?!”. Естетизацията на риторичното питане тук намеква за невъзможното докосване до хармонията – тя се оказва желано, но непостигнато битие за човека, който се задъхва от усещане за цялостност и за фрагментарност едновременно. Именно това чувство е ясен сигнал за болезнените трепети на душата, която се опитва да открие Смисъла на битието тук и сега, за да стигне до бреговете на времето. То присъства като метафора в почти всяка творба от стихосбирката и особено отчетливо е опоетизирано в стихотворението „Къде си детство мое?”. Тук човекът отново поставя въпроса за същността на времето, за миговете живот, затворени между детството и старостта. И най-вече за невъзможността на човека да открие и да осмисли случващото се като символично и значимо.
В поетическия космос на Григоре Виеру човешкият живот е представен като низ от срещи и раздели, от любови и размисли, от горестни сълзи и очаквани срещи. В тях човекът търси сам себе си, пита се що е родина, воюва, завръща се, пази спомена за бащата, прекланя се пред свещеното присъствие на майката, обрича се на любимата. И така неусетно книгата затваря своя поетичен кръговрат, за да ни провокира за размисъл, за да се запитаме „Кои сме?”, „На къде вървим?”, „Обичаме ли още?”… Това е само началото на въпросите, които книгата задава чрез чудесния, вдъхновен превод на Огнян Стамболиев, който, с признатото от всички ценители на изящната словесност чувство за стил и за смисъл, поднася на родната култура безценен дар – среща с голямата лирична поезия на Григоре Виеру.
„Жал ми е за камъка…” от Григоре Виеру тук
