Начало / Любопитно / „Човешката природа и обществото“ от Георги Петров (откъс)

„Човешката природа и обществото“ от Георги Петров (откъс)

Причините за надуването на кредитния и ценовия балон

Преобладава мнението, че главните причини за сегашния финансов срив, прераснал в икономическа криза, са „алчността на банкерите“, използването на „деривати“ и “синтетични“ кредитни продукти, разхлабване на въведените след кризата от 1929–1933 г.
(със закона „Глас – Стийгъл“) ограничения и регулации на банковата сфера. Като един от примерите за дерегулация се сочи отпадането на забраната за търговските банки да функционират едновременно и като инвестиционни банки и да извършват спекулативни операции за собствена сметка. Силно се разраснаха небанковите финансови посредници, за които не важаха банковите регулации.

Тези обстоятелства наистина са повлияли за избухване на кризата, но само с тях не може да се обясни нейната дълбочина и разрушителна сила, ако пазарите наистина бяха свободни, конкурентни и саморегулиращи се. „Алчността“ на банкерите не е нищо друго, освен проявление на произтичащия от инстинкта за самосъхранение интерес на всеки участник на пазара да максимизира своя доход. От Адам Смит до сега икономическата теория признава, че когато всеки пазарен субект гони своя интерес, той е принуден от конкуренцията да се съобразява с интереса на другите участници, при което се реализира общия интерес. Иновациите във финансовите корпорации, изразени в създаването на “синтетични“ кредитни инструменти, не се различават принципно от иновациите в останалите отрасли, чрез които се постига повишаване на възвращаемостта. Забраната за извършване на инвестиционни операции от търговските банки в САЩ беше остро критикувана преди да бъде отменена като вреден за конкуренцията анахронизъм. Дейвид Стокман и други автори твърдят, че за остротата и дълбочината на сегашната финансова криза е допринесла и порочната антициклична политика на Федералния резерв и Американското правителство. Ниските сконтови проценти при рефинансирането на търговските банки от Централната банка, в качеството й на кредитор от последна инстанция, са основният източник и двигател на кредитната експанзия извън границите на поносимия финансов риск. Евтиният и достъпен финансов ресурс поражда неудържим стремеж в банките и квази банковите институти да отпускат все повече кредити, срещу все по-несигурно обезпечение. Всеки се стреми да не пропусне възможността да получи своя дял от бързо растящите печалби. Самото обезпечение е представено от секюритизирани ипотеки върху имотите, с надувани от хипертрофираното търсене цени. А също от гаранции и застраховки на други финансови институции с нищожен дял на собствения капитал. Така се размива и прикрива стремителното покачване на финансовия риск не само за акционерите, но и за облигационерите (когато делът на дълга надмине критичната граница).

Анализаторите и рейтинговите агенции като че не забелязваха надвисналата опасност. Надуването на ценовия и кредитния балон не беше разпознато и в оценките на ръководителите на Федералния резерв – на Грийнспан през 2004 и 2005 г. и на Бернанке
през 2007 г. Нещо повече, още при избирането си за първия мандат като председател на ФЕД, Бернанке заяви, че поне още десет години светът ще приема потока на доларовите емисии, породени от хроничните дефицити на бюджета и на търговския и платежния баланс. Неговата позиция не може да се обясни с липса на информация или некомпетентност. Висшите финансови мениджъри познават и приемат теориите за връзката и взаимодействието между риска и възвращаемостта на инвестирания капитал и за мултиплициращото влияние на финансовия ливъридж върху нормата на печалбата – положително при нарастване дела на дълга и отрицателно при неговото намаление. Едва ли някой от директорите на големите банки, постигнали високи печалби чрез увеличаване
дела на дълга (и изплатили щедри бонуси), е забравил изводите на нобеловите лауреати Модилиани и Милър за неутралността на капиталовата структура към нормата на възвращаемост, отчитаща риска. Възниква въпроса, защо в своите стратегически решения и оперативна дейност те фактически игнорираха икономическата теория. А също горчивият опит от предишните кризи. Отговорът не е еднозначен. Ръководителите на централните банки и на финансовите министерства имаха ограничено поле за избор при дадените условия. Ако правителството на САЩ например, беше пристъпило към съкращаване на бюджетните дефицити и дълговото бреме, то би трябвало да ореже социалните и военни разходи, да вдигне някои данъци или да премахне определени фискални облекчения (с което да разшири базата за облагане). По същата логика Федералния резерв щеше да повиши сконтовия процент и да изтегли ликвидност чрез операциите на открития пазар, затягайки регулациите на финансовия пазар. Последиците
щяха да бъдат драматични. Вместо икономически растеж от 2–3% щеше да настъпи спад, много хора биха загубили работата си, бюджетният дефицит още повече щеше да нарасне. Възобновената рецесия би засегнала широки слоеве от населението и влиятелни икономически групи. Управляващите биха загубили поредните избори.
Следователно, мерките за пресичане на леките рецесии (в процеса на които се преодоляват дисбалансите), както и за стимулиране на растежа и запазване на работните места, водят до натрупване на още по-големи диспропорции и напрежение. Накрая избухва непредотвратима тежка финансова и икономическа
криза. Призивите и очакванията за „меко приземяване“ се оказват илюзорни.

Опитът от последните десетилетия показва, че извършваните след всяка криза реформи винаги са били частични, непоследователни и несъгласувани помежду секторите за реформиране на финансовата система, обсъждани през 2009, 2010 и 2011 г. от ръководителите на двадесетте най-развити държави (Г – 20) и на други форуми. Една от причините е, че и този път не се стигна до разкриване на най-дълбоката обща причина за остротата на финансовите и икономическите кризи. Такава причина е провежданата след Втората световна война парична, фискална и социална политика на държавата. Политика, основана на разбирането, че пазарът вече не е в състояние да се саморегулира и държавата чрез Централната банка и бюджета трябва да поддържа равновесието и динамиката на икономическата система в цяло. И да противодейства на цикличните колебания, като ги смекчава или предотвратява. Което практически става когато Централната банка изпълнява функциите на кредитор от последна инстанция и променяйки сконтовия процент при операциите на открития пазар регулира паричната маса и динамиката на икономическата активност. А също когато държавата увеличава (без да може да намалява) своите разходи, като натрупва все по-голям бюджетен дефицит.

При това положение основните стойностни категории и пазарни регулатори¸ каквито са лихвеният процент, валутният курс и общото ниво на стоковите цени, се оказват манипулирани и деформирани от Централната банка и Правителството. Чрез тях пазарът сам не е в състояние да възстановява постоянно нарушаваното равновесие на икономическата система. Регулиран или саморегулиращ се пазар. Неговият автоматичен механизъм е блокиран до голяма степен от основния лихвен процент и операциите на Централната банка на открития пазар, а също от въздействието на бюджетния баланс върху паричната маса. Регулациите от Централната банка и фиска не могат да заменят пазарния механизъм, по простата причина че са политически мотивирани: Във фазата на подем властите не могат да си позволят да повишат в необходимата степен основния лихвен процент, бюджетният баланс и другите лостове на антицикличната политика. За тях това би било самоубийствен акт. При избухване на следващата криза тези лостове са до голяма степен вече обезсилени. Когато диспропорциите на ръчно управляваната икономическа система избухнат в разрушителна криза („балонът се спука“), идеолозите и диригентите на държавното регулиране на пазара се провикват: „Пазарът се провали! Автоматичният пазарен механизъм вече не действа!“ След което се сипят предложения и проекти за поправяне на „допуснатите грешки“ на държавното регулиране, за неговото усъвършенстване и засилване. И за наказване и обуздаване на „алчните“ банкери и корпоративни директори с допълнителни данъци и финансови регулации. С надеждата, че пазарът ще бъде излъган и овладян. И няма да настъпи паника с последвала нова разрушителна криза и социални катаклизми. Хората обикновено се поддават на внушението, че с помощта на свръх мощни компютри и сложни математически модели и програми, публичните власти могат да определят параметрите на икономическите регулатори и тяхното влияние върху икономическия цикъл. Тъй както големите кор орации използват автоматизирани системи за следене движението на запасите от хиляди продукти и детайли и своевременното им попълване от доставчиците. Във всеки случай управлението на икономическите процеси и връзки изглежда не по-трудно, отколкото например, създаването на програмите за насочване на космическите ракети. Ако е така, човекът като че вече може да осъществи комунистическия идеал, поставяйки под своя съзнателен контрол собствените си обществени отношения.

Последната криза (както и предишните) показа, че антицикличните мерки на правителствата и централните банки наистина оказват влияние върху глобалните икономически процеси. В някои случаи кризите и депресиите се отлагат във времето или тяхната острота се смекчава. Но същите тези мерки имат дълготрайни негативни ефекти и неотвратимо водят до нови по-дълбоки кризи. Както стана при туширането на срива на технологичните компании в 2001 г., улеснило надуването на ценовия и кредитния балон в 2005–2007 г. И както огромните бюджетни дефицити и държавни дългове, а също колосално раздутата парична маса, могат през следващите години да предизвикат разрушаване на съществуващата световна валутна система и неконтролируема инфлация. Въпреки осъзнаването на опасността и опитите тя да бъде избягната.

Обяснението на тези процеси може да се открие в особеностите на човешката природа. Носителите на публичната власт са в някаква степен зависими от гласоподавателите и от влиятелните икономически кръгове в качеството им на спонсори и реципиенти на средства от публичните фондове. Действията на всеки от тях са обусловени от стремежа към „удоволствие без мъка“ и от генетично фиксираните индивидуални наклонности и черти на характера. Сред овластените има и хора, които използват целия си интелект и опит за лично облагодетелстване, без оглед на вредите за другите. Импулсивното и осъзнатото им поведение постоянно се преплитат, с доминация на едното или другото. Обосноваността на вземаните решения трудно може да се оцени предварително,
дори и с помощта на най-сложни симулационни методи, поради взаимно обусловеното влияние на голям брой стохастични и променящи се фактори. Системата на гласуване при вземане на решенията от колективните органи на властта допълнително обезличава отговорността за последиците, особено когато те са твърде отдалечени във времето. По самата си същност политическата система в съвременното общество почти изключва възможността да стигнат до върховете на властта лица, които са мотивирани от удоволствието да я използват за доброто на всички хора. Освен в момент на изключително остра криза, когато огромните тежести и отговорности на властта отблъскват алчните и лицемерните.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

95236516_3002985363073281_3512410240190513152_n

Купуваме си книги, за да се почувстваме щастливи

По-важен е мигът в книжарницата, отколкото прочита им Броят на купените заглавия по правило е …