Лира Литературно-рекламна Агенция
Салман Рушди е роден през 1947 г. в Бомбай. Образованието си получава във Великобритания. Става известен със „Сатанински строфи” и „Среднощни деца”. Те, както и други негови книги, са преведени на български. Носител е на „Букър”, а и на други престижни литературни отличия. Освен с творчеството си, Рушди е известен с това, че живя близо 10 години в нелегалност, защото след публикуването на „Сатанински строфи”, иранският лидер аятолах Хомейни поиска главата на автора. През 1998 г. смъртната присъда беше отменена от тогавашния президент на Иран, но Рушди продължава да избягва ислямския свят. Той говори пред theparisreview.org.
––––––––––––––––––––––
Когато пишете, мислите ли кой ще те чете?
– Не, вече не знам. Когато бях млад си казвах просто, че съм слуга на работата си.
Как ще опишете това, което правите?
– Моят живот ми даде следната тема – сблъсък на думи. Как да накараш хората да разберат, че историята на всеки е част от историята на някой друг? Да го кажеш е едно, но да накараш читателя да повярва, че това е истина? Последните ми три романа са опит да отговоря на тези въпроси. Става въпрос за „Земята под нейните нозе”, „Ярост” и – „Шалимар клоунът”. Главният герой е част от съпротивата по време на Втората световна война. Съпротивата по време на окупация е въстание. Смятаме съпротивата за героична. Подобни действия в наши дни наричаме тероризъм. Аз не давам морални оценки. Просто показвам двете неща, заедно.
Възможно ли е да напишете книга, в която няма нищо политическо?
– Да. Много искам и продължавам да се дразня, че не съм. В наши дни няма разлика между личния и публичния живот. Преди е имало много по-голямо разстояние между двете. Както Джейн Остин е подминала войните на Наполеон. Функцията на британската армия в нейното творчество е да изглежда добре на празненствата. Вече не е възможно да се разделят героите от публичните дела по такъв начин. И това не е защото има телевизор във всеки ъгъл на всяка стая. Просто нещата, които се случват в света, имат голям ефект върху ежедневния ни живот. Много неща са извън нашия контрол. Това съперничи на теорията на Хераклит, че характерът е съдбата. Понякога нямаш контрол над съдбата ти. Тя може да е самолет, блъскащ сграда. Това, което се случва в света не влиза в историята, защото аз не искам да пиша за политика, а защото искам да пиша за хората.
Освен политика и власт, има фантастични елементи във вашите творби. Казвали сте, че „Магьосникът от Оз” Вие е направил писател.
– След като гледах филма, се прибрах вкъщи и написах разказ на име „Отвъд дъгата”. Бил съм на 9 или 10. За малко момче, което върви по улиците на Бомбай и вижда началото на дъгата. Започва да ходи по нея и му се случват различни неща. Разказът не оцеля.
Какво четете?
– Любимите ми автори са П. Г. Удхаус и Агата Кристи. Като млад просто поглъщах книгите им. Преди Удхаус беше много популярен в Индия. Май все още е така.
Бяхте ли добър ученик?
– Не бях толкова умен, колкото смятах, че съм. Когато дойдох в Англия, не изоставах, но не се и справях особено добре. Това ще се види, ако се отворят училищните архиви. Баща ми ме записваше за допълнителна работа, което усложняваше нещата. Това беше разпространено в индийските семейства – най-голямото дете да има и допълнителни ангажименти. Заради неуспешния ми социален живот в учебното заведение „Ръгби”, аз самият се хвърлях в работата. Тогава също писах и спечелих доста награди за есета и разкази. По това време реших да уча литература. Баща ми не беше съгласен. Искаше да уча нещо смислено в Кеймбридж – икономика.
Книгите учат ли Ви да пишете?
– Всяка книга те учи, как да пишеш. Понякога обаче има един много важен момент на откриване – как да обединиш думите и историята. Защото понякога думите са прости, а историята сложна. Такова нещо може да се види в древните индийски книги или творчеството на Итало Калвино например. Ако кажеш нещо като „Имало едно време една котка, която носила ботуши до коленете и използвала меч” – думите са обикновени, но си създал нещо много странно. Веднъж Джоузеф Хелър беше казал, че открил изречение, което съдържало 100 други изречения. Това му се случило, когато започнал да пише „Параграф 22” – моментът, в който Йосарян се влюбва. Разбрал как ще изглежда цялата книга. Аз преживях нещо подобно със „Среднощни деца”. При „Сатанински строфи” обаче изписах стотици страници, преди да напиша сцената, с която започва книгата.
Смъртната присъда разклати ли увереността Ви като писател?
– Поразклати ме сериозно. След това си поех въздух и си казах – „да върви по дяволите”. Но това, което си мисля, беше, че ми отне пет години, за да напиша тази книга. Пет години, през които дадох всичко от себе си, за да сътворя най-доброто, на което съм способен. Вярвам, че писателите са алтруисти. Те не мислят за пари и слава, а как да станат по-добри. Та, аз съм отдал пет години от живота си, с цялото си сърце и душа, на тази творба, за да може някакъв, който не е направил нищо смислено в живота си, да ме осъди. Кара те да се чудиш за какво е всичко. Не си струва усилията. Хомейни нарочно ме обвини. Но и аз нарочно написах така книгата. Че кой посвещава пет години на нещо без причина?
Бихте ли поговорили малко за процеса, който се случва, когато сядате на бюрото да работите?
– Ако четеш пресата, можеш да останеш с впечатлението, че всичко, което правя, е да ходя на партита. Всъщност, това, което правя с часове, всеки ден от моя живот, е да стоя сам в стая. Стартът винаги е малко труден. Първото изречение, първата сцена са коварни. Винаги е по-добре, когато започваш отнякъде. Много често започвам отново и отново. Отнема ми месеци, преди да започна. Като по-млад писах много повече и преработвах много повече. Сега съм по-бавен, но повече преценявам. Нещата се променят. Но идеята е, че търся нещо, което да ме провокира. Когато го намеря, няколко стотици думи по-късно, моя работен ден свършва.
Книги от Салман Рушди тук
