Лира Литературно-рекламна Агенция
Румяна Тихолова
Мозъкът ни е към килограм и половина „месо“ и 12 вата електричество, повтаря Джона Лерър, докато промотира третата си книга – бестселър „Imagine: How Creativity Works (Представи си как се твори). Наблюдението, макар и отдавна известно, ободрява – мозъкът ни не се различава от този на Боб Дилън, Стив Джобс или Айнщайн. Креативността не е домейн за богоизбрани и биологически вратата е отворена пред всеки за велики или по-скромни открития. Но нима невронауката може да демократизира докрай креативността? Дори Лерър, който вярва в научния подход, признава, че мистерията остава. Мозъкът е само началото – източник на възможности. Творческият проблясък винаги ще е забулен в непредвидимост, защото се ражда от неочакваната, нова връзка между невроните. „Ако творчеството беше така лесно, Пикасо нямаше да е толкова известен“, напомня Лерър. Поне можем да проследим поведението, съпровождащо иновациите, както и средата, където въображението вирее. Надеждата е, че така ще поощрим срещите на невроните с музите.
Изтощен от концерти, от писането на едни и същи песни, от дрога и безсъние, 24-годишният Боб Дилън решава да сложи край на музикалната си кариера. Годината е 1965 и лятото още не е настъпило. Без китара и с един тефтер се затваря в отдалечена хижа в Уудсток, Ню Йорк. През юни същата година е обратно в студиото и записва „Като търкалящ се камък“. Измъчван от творческа немощ и в уединение, Дилън е „изобретил“ песен, която променя рок музиката. Изобретил е и продължението на кариера си. Историята му прилича на много други. Каква е тук анатомията на успеха?
Много често, казва Лерър, виждаме само щастливия край. Пропускаме, че творческото пътуване започва с отчаяние и блокаж – работил си здраво, изчерпил си алтернативите, без да доближиш решението. Но въображението погажда номера – в момента след като се откажем да търсим отговора, той проблясва със смайваща яснота.
Наистина ли добрите идеи ни намират под душа? Ползата на блокажа, казват учените, е, че „изключваме“ лявата половина на мозъка, отговорна за аналитичното мислене и взирането в детайлите, защото, след като сме я претоварили, тя не е дала решение. И прехвърляме дейността повече към дясното полукълбо, което плете асоциациите и дава „голямата“ картина. Всъщност не сме престанали да търсим отговора – търсим го по друг път.
Креативността има и „предвестник“. По ритъма на алфа-вълните, излъчвани от дясната полусфера, изследователите успяват да предскажат до осем секунди по-рано дали участниците в експеримент ще решат нестандартен проблем. И тъй като алфа-вълните вървят ръка за ръка и с релаксиращи дейности, излиза, че разходката по тревата или сутрешният душ са по-вероятен терен за творчески проблясък, отколкото 10-часовото взиране в компютъра. Но пък без него и трупането на информация проблясък няма да има. Също така до идеята стигаме за части от секундата, но за осъществяването трябват аналитичен труд и фокус. Но неуморната концентрация, превърната в панацея за всички проблеми, е грешка, смята Лерър. Защото, вторачени в проблема, изключваме въображението. Има и изключения. „3М”, оценявана сред най-иновативните компании в света, задължава служителите да почиват, да се разхождат, да играят тенис на маса, както и – доста преди „Гугъл”, да посвещават време на трудно осъществими проекти. За тези, които нямаме така иновативни работодатели, остава успокоението на научното доказателство – добрите идеи ни спохождат и под душа. Прекрасен момент, казват учените, е и сутрешната просъница – необремененият мозък е отворен за възможности.
„Pixar” е от компаниите, съчетали иновации с пазарен успех. Една от популярните истории е как Стив Джобс построил тоалетните в главното фоайе. Целта? Когато хората тръгнат към тях, вървят дълго и по пътя срещат колеги; около тоалетните се застояват още по-дълго, защото срещат още хора с различен опит и идеи, с които разговорят. Архитектурното решение е видимата страна на култура, която ускорява обмена на идеи и сцеплението между таланти. Неизвестният факт са сутрешните срещи, на които екипите подлагат свършеното на опожаряваща критика. Има още един мит при корпорациите и той е за ползите от мозъчните атаки, смята Лерър. Оказва се, че критиката провокира хората да разглеждат проблемите от повече страни, отколкото фриволното хвърляне на идеи в пространството.
Книгата разказва още истории и това е проблем: историите са много, новите идеи – малко. Но ако харесвате Малкълм Гладуел, прозата на известния компилатор няма да ви липсва – Гладуел и Лерър си приличат. С тази разлика, че „Imagine” напомня на Гладуел от не така силния му период. Но въпреки някои преиначени теории и грешки с фактите, книгата има чар – рационализирайки въображението, го сближава с ежедневието. Музите са наоколо – в дясното полукълбо на мозъка.
Текстът е препечатан от сп. Light
