Лира Литературно-рекламна Агенция
Бари Лопес е американски писател, роден пред 1945 г. Пише в жанра фантастика. В творчеството си засяга хуманитарните и екологични проблеми на съвременността. Негови разкази, есета и ревюта са публикувани в сериозните американски издания още от 1966 г. Определян е от критиката като един от най-важните американски автори, пишещи за природата, той твори във ветрило от жанрове – от фотография през нехудожествена литература до есета и разкази. Но острото внимание към езика и предаността към човешката култура правят Бари много повече от разказвач за природата.
Лопес е бил в 70 страни и има девет художествени и нехудожествени книги зад гърба си. Превеждан е на 15 езика и е публикувал в „New York Times Magazine”, „Granta, Harper’s „и National Geographic, където е един от четиримата колумнисти на щат. Творбата му Arctic Dreams е отличена с Националната награда за книга на САЩ за 1986 г.
–––––––––––––––––––––––-
Тук сте за Созополския семинар по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“. Това, което всички се питат, но не смеят да изрекат, е: Има ли как да научиш някого да пише?
– Когато ми зададат този въпрос, винаги отвръщам: „Мога да ви науча на техники за елегантност или чистота на мисленето, но не мога да ви науча на глад.“ Докато растях, изпитвах огромен глад и не знаех какво да го правя. Когато станах на 15, започнах да пиша разкази. Понякога колонизираме миналото и се възползваме от определени негови аспекти. Затова внимавам с твърдението „Винаги съм искал да бъда писател“. Освен писател бях и фотограф пейзажист.
Защо се отказахте от фотографията?
– Снимах до 1981, но стигнах до един момент, в който фотоапаратът „замразяваше“ проблема, в който исках да се потопя. Исках образите да са подвижни, течни. Според National Geographic трябваше да мога да „натикам“ апарата в лицата на хората. За мен това е посегателство над личността. Това, което винаги съм искал, е да видя как друго човешко същество оживява – да сътворя нещо красиво и да наблюдавам ефекта му върху хората. Творецът често не може да каже защо е избрал дадена нота, даден цвят, дадена сцена. Но дълго след това, когато рационалният ум измества творческия, разбираш, че решението е било правилно, че е всичко друго, но не и случайно. Спрях да снимам, за да пиша по-добре.
– Кой е най-интересният извод, до който сте стигнал по време на пътуванията си?
В края на 70-те започнах да изследвам различни краища на света. Пътувах с туземци, ескимоси и индианци и ги разпитвах: „Когато гледате хора като мен, какво е преобладаващото впечатление, което ви правим?“
Най-честият отговор, който започна да ме ужасява, беше: „Самотни. Вие сте самотни хора.“
Европейската и северноамериканската култура имат невротична преданост към самотата, която култивираме и постоянно лекуваме с решения като фейсбук. Но фейсбук не е противоотрова срещу самотата, той само я подклажда. Истинските връзки – тези, от които се ражда човешки живот – са пренебрегнати.
Как се справяте с носталгията?
– Преди години бях в ескимоско селище и очевидно нещо с мен не беше наред – на психическо и емоционално ниво. Хората се питаха „какво му има“, а аз бях самотен, обзет от носталгия. Тогава една възрастна жена ми каза: „Не разбираш ли, че когато на теб ти липсва домът, ти също му липсваш?“
Говорите за уязвимостта, която писателят трябва да изпитва, както и за вниманието, с което трябва да подхождаме, когато прекрачваме границите на чужди култури. Има ли връзка между двете?
– Вярвам, че всеки човек е мистерия. Всяко животно, всяка култура – дълбока, непроницаема мистерия. И приемам това. Общото тук е, че за да създадеш интимна връзка, трябва да покажеш уязвимостта си, това е единственият начин другият човек да се отвори за теб. Но живеем в култура, в която не се доверяваме, а за да сме уязвими, трябва да се доверяваме. Ако пътуваш и се с боиш да не излезеш глупак, по-добре си стой вкъщи! Трябва да приемеш уязвимостта си, за да можеш да проведеш добър разговор.
Вие това ли правите в творчеството си?
– Като писател смятам, че точно това се опитваме да претворим на страницата. Читателят отваря книгата и има няколко въпроса: „Кой си ти? Какво отстояваш? Нравствен човек ли си?“ Когато пиша, мисля как да разкривам същността си, за да знае читателят, че чете истински човек и е че е свободен да не го хареса. В нехудожествената литература аз поставям ръка на гърба на читателя, повеждам го със себе си, докато потъне в историята, и накрая напълно се изпарявам.
Искало ли ви се е да пишете за политика?
– Да, но не съм много изразителен в тази сфера. Трябва да осъзнаем, че светът не е под наш контрол, ние не можем дори да го опишем, камо ли да го променим.
Днес международната диаспора вече не се разпространява с такава скорост както преди и всеки вижда, че се задава нещо голямо, което ще промени всичко. Ние имаме възможността като писатели да обсъдим какво трябва да се направи. Някъде там се задава заплаха, а ние сме далеч от световния мир. Трябва да намерим начин да се престорим, че вече сме там, че помежду ни има единомислие, че сме едно семейство. Дори да знаем, че не е така, можем да създадем общи каузи.
Как може да стане това?
– Не знам как ще го постигнем, но знам, че ако всеки човек определи кое е красиво за него и му посвети живота си, всичко ще е наред. Това е нещото, което стъписва тираните – красотата. Те просто не знаят какво да я правят. Голямото изкушение, когато си млад, е да откриеш врага и да го унищожиш. Урокът, който научаваш на моя възраст, е, че когато премахнеш врага, виждаш две неща: че си толкова изтощен, че не можеш да построиш онова, с което си искал да замениш унищоженото, и че това, което си смазал с цената на живота си, е изникнало отново ей там. Важното е не да се бориш с врага, а да го лишиш от значение.
Всички знаем хавайската дума „алоха“. Но хората я използват като туристически поздрав и я подмятат, без да уважават значението й. Всъщност тя значи, че същността на живота е споделен дъх. „Ха!“ значи „дъх“, а „алоха“ значи „споделяме един дъх“. Има един израз на хавайски: „алоха ке акуа“ – „алоха е Бог“. Това е Великият дух – независимо дали ще го откриете в исляма, в ортодоксалното християнство – това е споделеният дъх. Същата идея намираме във философията на индианския народ навахо – свещеният вятър Нилчи’и. Тези култури разбират значението на „ние“ над „Аза“.
Може ли това разбиране да се възстанови?
– Единственото, което искам, е да мога в края на живота си да кажа: „Това, което направих, помогна.“ Чух това от една жена, която говореше за необикновен човек от навахо народа. Наричаха го „певец“ – беше шаман, свят човек. В продължение на девет дена той разказваше история, чиято цел беше постепенният разпад на личността и завръщането й в цялост. Беше много уважаван човек и когато попитаха жената какво мисли за него, тя каза само едно: „Неговият живот помогна.“ Какво повече можеш да искаш?
Има ли конкретна случка, която е повлияла на духовното ви развитие?
– Израснах в християнската традиция. На 20 години открих разликата между религията и духовния живот. Разбрах, че християнството е само един от многото подходи към божественото. Пътувал съм с много хора с напълно различна религия от моята. И мога да ви кажа едно: не е нужно някой да греши, за да си прав. Веднъж питаха християнски свещеник как може да участва в езически ритуали в ескимоско селище. Той отвърна: „За щастие тяхната духовност е достатъчно голяма, за да побере моята религия.“
Съзнанието за божественост във всеки човек е неизменно във всяка култура – това усещане за нещо много по-голямо от личността. Пътувайки, открих, че по целия свят има огромен копнеж да се свържем с това нещо – с великата мистерия. Каквото и да правя, във всяка култура стигам до тази остра жажда за едно състояние на любов и равновесие. Въпросът кой съм аз, каква е връзката ми с божественото присъства навсякъде. И подходите към него са толкова, колкото и хората по света, които се питат в душите си.
Смятате ли, че помагате за създаването на единна общност?
– Не пиша, за да назидавам или да защитавам каузи. Пиша, за да смутя самодоволството и забравата, която дава власт на тираните. Според мен времето на национализма приключи. Днес въпросът пред нас в България, Колумбия или Намибия е: „А сега накъде?“ Идеята, че една група от хора има отговора, а останалите са ученици, че една култура се определя като централна, а останалите са периферни, е остаряла. Как биха изглеждали нещата, ако всички бяхме в центъра заедно? Не е ли по-изгодно да се учим от различните култури, отколкото да идем някъде, за да поучаваме?
Ето моята карта на България (удря картата в масата) – тя е в центъра, не е в периферията на каквото и да е. Не е ли по-изгодно да се учим от различните култури, отколкото да идем някъде с идеята, за да поучаваме?
Кое е първото нещо, което правите в непозната страна?
– Намирам изследовател на птици – така разбирам всичко за гражданите, но без политиката. Търся една литература отвъд национализма. Но аз съм просто писател – не съм интелектуалец, не съм политически анализатор, не съм психолог, просто умея да разказвам истории. По някакъв начин всеки писател се издига над историята и културата си – чрез грижата за съдбата на читателя и чрез вярата, че разказите понякога са по-важни за човека от храната. Езикът не е технология – той е жив, той е нещо като диво животно, за което се грижим и за чието здраве се тревожим. Във всички култури писателите са „слуги на паметта“, както твърди уругвайският писател Едуардо Галеано.
Интервюто е публикувано в сп. „Light”
