Лира Литературно-рекламна Агенция
На 12 юни в Солун е роден Атанас Далчев (1904-1978) – поет, преводач, носител на Хердеровата награда на Виенския университет (1972), един от най-модерните поети от 30-те и 40-те години на ХХ век.
Далчев е сред най-известните представители на литературния кръг „Стрелец“ (1926-27). Автор е на класическите за българската поезия стихосбирки: „Прозорец“ (1926), „Стихотворения“ (1928), „Париж“ (1930), „Ангелът на Шартър“ (1943). След 9 септември 1944 г. поетът се занимава с преводи и редактиране. Чак през 1974 г. публикува „Стихотворения. Фрагменти“.
Проф. Милена Кирова пише за него в статията си „Другият Далчев, „човекът на общността”:
„Далчев е автор, който бавно и трудно намира позиция в канона на българската поезия – поне според навиците и сроковете на собственото му съществуване. Пътят на неговото поместване не минава през възторжените отзиви на критиците, през любовната популярност сред публиката, през удоволствията на непосредствената емоционална идентификация с лирическия субект от неговите творби. Той е по-скоро аналитично-опознавателен и зависи от рефлективната способност да оцениш една система от възгледи за човешкото битие, да съпреживееш нейния песимизъм като интелектуална и елитарна (духовна) ценност. Иначе казано, текстът-Далчев работи като огледало на желанието да бъдеш философски вглъбен, болезнено вгледан в своята психична различност, иронично дистанциран от всекидневното течение на живота… Но това, разбира се, са важни параметри на една конкретна културна роля, придобила известност и ценност в европейските общества от началото на 20. век. Идентификацията с „Далчев“ следователно активизира малко мрачната радост да бъдеш интелектуалец в модерния западен свят. Огледалото-Далчев произвежда образи на човека, самозатворен в потребността да страда, да изстрадва, като изписва/вписва в себе си недостатъците на човешкото битие – не и без да извлича аспекти на духовната удоволственост от тази тероично-мазохистична позиция.”
По повод годишнината му ви предлагаме да си спомним едно от най-известните му стихотворения, както и част от фрагментите му:
КНИГИТЕ
На Константин Гълъбов
Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.
Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като странùците
прелиствам уморен.
Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.
До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.
1926 г.
ФРАГМЕНТИ
Прекланям се пред мъчениците, не обичам героите.
***
Трябва да се придържаме о конкретните неща. Те ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи.
***
Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравена дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим.
***
Когато мисля за нашата действителност, изкуството, което правим, ми се вижда чуждо и безполезно, прилично на ония лимонови дървета, които всяка година изнасят лете по балконите, а зиме прибират на топло в гостните и чиито плодове, дори и когато узреят, не са добри за ядене.
***
Пред начеващите писатели трябва да се набляга повече върху културата и дисциплината, отколкото върху таланта, защото културата и дисциплината се придобиват, а талантът, макар и да е най-важното нещо в изкуството, е дар от природата, човек го има или го няма, и затова е излишно да се говори за него.
***
Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.
***
Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.
***
Мисълта и изкуството подяждат волята. Философите не са били никога големи характери. Нито пък поетите.
***
Всички писатели желаят да бъдат харесвани, само че за някои от тях е важно и това – кой ги харесва.
***
Известността носи със себе си окови: зависимост от читателите, от критиката; зависимост дори от собственото ти предишно творчество. Бих желал да пиша всеки път така,
като че започвам за първи път.
***
Нищо не похабява, мисля, тъй лесно един писател, както занимаването му само с литература.
Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравена дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим!!!!