Начало / Автори / Да си спомним за Вера Мутафчиева

Да си спомним за Вера Мутафчиева

На 9 юни се навършиха три години от смъртта на Вера Мутафчиева – историк, специалист по османистика и история на България по време на Османската империя, академик на БАН (2004), доктор на историческите науки (1978), ст.н.с. I ст. (1980), с десетки научни публикации в България и чужбина.

Тя публикува  от 1961 г. художествена проза – романи, повести, есета на историческа и съвременна тематика. Историческите ѝ романи са многократно преиздавани в България, преведени са на над 10 езика и са удостоени с множество български и международни награди. Автор е на сценария на най-гледания български филм „Хан Аспарух“ (1981). Носител e на орден „Стара планина“ — I степен (1999).

Предлагаме ви изказвания на Вера Мутафчиева (1929-2009), публикувани в различни медии, които говорят сами за себе си за духовния ръст на авторката на „Случаят Джем”, „Летопис на смутното време”, „Книга за Софроний”, „Младостта на Раковски” и много други.

За дисекцията на историята
„Читателите – а ние имаме една доста образована аудитория – продължават да се интересуват предимно от историята като летопис на събития, а не от историческия прочит, който е различен през различните епохи. Щом не съществува истина от последна инстанция, в това число й историческа, често се налага в рамките на собствения си живот историкът (и като изследовател , и като писател) да надраства себе си и своите заблуди. Само ако ги прекрачи, ще може да продължи напред и да търси нови отправни точки за своите анализи… Е и, дай боже, прозрения.”
„В началото на нашия век ми се струва повече от странно да продължава да битува онова кощунствено противопоставяне „Кой е по-велик – Левски или Ботев?“, или подценяването на един Стоян Заимов за сметка на Захари Стоянов, пак по съображения за „по“ и „най“. Нима нашата народоосвободителна революция не заслужава двама такива значими летописци и големи българи? Затова искам да завърша с пожеланието по-щедро да прибавяме светли имена в Пантеона на отечественото безсмъртие. Понеже така ще се чувстваме повече българи, но и повече европейци, които имат с какво да се гордеят. Без да романтизираме излишно историята си, но и без да я опростяваме. Както представата за останалите в миналото блясък, национален просперитет и героика, така също подценяването на мирния труд и културата  – материална и духовна, обезсилват и отделния човек, и народа. Противопоставяйки на рецидивите на национална малоценност усещането за равноценност с всички други народи.”

За българския характер
„Изконната надежда у българина да получи, без да даде, му играе мръсен номер. Наблюдавам десетки хора наоколо, които „търсят спонсор“. Текнало ти нещо хитро, търсиш кой да го заплати. Не те интересува дали то някому ще върши работа, дали ще даде положителен резултат… Важното е да убедиш баламата да даде. А после? Когато той осъзнае, че се е отпуснал бадева? Няма да повтори естествено, че и ще убеди други като него вече да не дават. Нашенецът обаче си вика: „Нали този път мина.“ Е, така няма да я бъде.
Туй с народопсихологията беше и продължава да бъде наистина мит. Да не би да смятате, че допреди десетина години българинът е бил порядъчен, съчувствен, чист в помисли и дела? Ами в такъв случай откъде и кога се взеха такъв процент изпечени във всякаква тъмна дейност и чиста си престъпност българи? Може и аз, и много съграждани днес да биха си пожелали да бъдат преуспяващи разбойници, но това не се получава за броени години – трябват умение, опитност, връзки с престъпна или управляваща среда. Ще рече, не се е променила народопсихологията ни, тя просто излезе на светло от своите топли, дълбоки хралупи.”

За белетристиката
„Има органическа граница между поета и белетриста: белетристът се занимава с другиго, поетът се занимава със себе си. Прозата е като ваятелство, тя е хамалски занаят. Там трябва копане. Голям труд, дълъг труд, да се не жалиш. И едното не може да премине в другото. Така е и между поколенията: разбирам, че между моето поколение и вашето има някакъв хиатус значителен. Може би защото нашето време беше перверзно, думата е точно „перверзно“, че един млад човек вече в досег със световната култура, с амбиции да се реализира в такава общност просто акълът му отхвърля подобно време. Не може да си го представи. От никъде взорът надежда не види. И какво ти остава – бягството. Бягство в белетристиката. Но имаше хора, които са ме поддържали, дори без да зная – Емилиян Станев, Никола Фурнаджиев, Христо Радевски. Те, както казваха навремето, ме откриха. Че те ме избраха член на съюза, без аз да го зная, което ми отвори вратата. Макар че Георги Караславов ме гонеше като империалист: „Тази жена ще подпали съюза“, казвал е.”

За живота и смъртта
„Аз между 20 и 25 години бях омъжена, не исках и да чуя за дете. Струваше ми се, че не може да се понесе тази отговорност. След това те води любопитството: я да видим пък това какво е. И оттам вече щраква капанът и тръгва тази одисея, дето никога не ти е минала през акъла. А това пък, да знаеш, че е за цял живот! Тогава не можеш да го осъзнаеш. Аз като гледам тия лигавите американски филмчета – „докато смъртта ни раздели“, си викам, слава Богу, че в моя свят няма такава формулировка. Защото като си представиш, че с някого трябва да съществуваш, „докато смъртта те раздели“, така ще избягам през прозореца!
… бях на 14 години, като останах без баща. Но с течение на годините се стесняваше връзката между нас. Почнах да го разбирам. Говорих му, да помага на децата ми, когато няма да ме има, нали ще трябва някой да се грижи за тях.
Така че общувам със смъртта много отдавна. Защото имах разни лоши диагнози. Тогава като че ли си опаковах багажа и така, стоя на перона и чакам да дойде влакът. Влакът закъснява, аз си викам, може да не дойде. Но не разопаковам багажа оттогава – не. Слагам го в сметката. Всеки ден. Дори заран като стана, викам: ха, и днес ли, бе? То малко се и насища човек да живее. Защото колкото повече живееш, толкова повече рискуваш да загубиш някого. Да осакатееш. Да оглупееш. Да станеш зависим. Увеличават се тия вероятности. Смъртта ни е в кърпа вързана. Лошото е, че закъснява. Нито ще стана по-млада, нито по-хубава, нито по-здрава, нито по-умна.”

Източник: veramutafchieva.net

Книги от Вера Мутафчиева тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …