Лира Литературно-рекламна Агенция
Орхан Памук е най-известният турски писател. Днес, 7 юни, той навършва 60 години. Памук получи Нобелова награда за литература през 2006 г. Неговите творби са продадени в над 11 милиона тираж и са преведени на 60 езика. Наскоро той отвори Музей на невинността, посветен на едноименния му роман.
Предлагаме ви най-интересните му отговори, които даде в интервюта за qantara.de и theparisreview.org.
––––––––––––––––––––––
„Музей на невинността” излезе през 2008 г. Коя идея беше първа – за книгата или за музея?
– Двете идеи се развиха успоредно. Не е като да съм видял, че романът има успех и да направя музей – не е такъв случаят. Когато дъщеря ми беше малка, я водех на училище всеки ден. По пътя минавахме покрай една къща. Веднъж, от нищото, реших да напиша история за тази къща.
И музеят, и книгата ни връщат в Истанбул през 70-те. Историята се върти около син на индустриалец, който се влюбва в бедно момиче. За да е по-близо до нея, той събира всички неща, до които тя се докосва. Колекцията може да бъде намерена в музея. Откъде се сдоби с нея?
– Събрах я през годините. Много от нещата взех от антикварни магазини. Други, като снимките, са на мои роднини и приятели. Тези обикновени предмети ме вдъхновиха.
Защо обикновени предмети?
– Обичам профанската магия на тези предмети и това, че трябва втори поглед, за да я забележиш. Замислете се какво е да намериш билет за кино от преди години, заврян в някой джоб на сако, години след като си гледал филма. Всичко се връща – атмосферата на киното, самият филм, какво се е случило тогава. Такива спомени могат да раждат цели истории.
Музеят показва неща като военната мощ на Турция или пък ефекта на студентските протести. Важно ли беше да включите и политическа гледна точка?
– Харесва ми, че политиката присъства в моите книги, но тя е на втори план, съществува, но нищо не се върти около нея. Разбира се, в Турция не можем да пропуснем този аспект. Моята страна е оформена от ислямистки ценности и традиции, но има голям копнеж към това, което има да предложи Западът.
Има ли нещо, към което сте критичен?
– Не правя морални оценки. Просто гледам и си водя бележки. Тази противоречивост е характерна за високите етажи на турското общество. Те обичат да демонстрират западния си статус, колко са модерни, а в същото време възхваляват великите отомански султани. За мен като писател това непостоянство е очарователно.
„Музей на невинността” показва още и любовта Ви към родния град. Никой не описва Истанбул с такава меланхолия. Защо е така?
– Защото там съм роден и отгледан. Всеки път, когато по някоя западна медия ме определят като „писател от Истанбул”, не мога да не се усмихна. Наистина, всичко, което правя, е да пиша за нещата, които са били около мен в живота. Това, което познавам най-добре. А това е Истанбул.
Получавате положителни оценки в Европа и САЩ. Как се приема творчеството Ви в Турция?
– Хубавите години си отидоха. Когато публикувах първите си книги, бях посрещнат добре, защото бях ново лице. Получавам нещо като наказание за твърденията си или за политическите оценки, които съм направил. Не искам да продължавам по този въпрос, защото излиза, че се защитавам.
Кога пишете?
– Винаги съм мислил, че мястото, където спиш или което споделяш с партньора в живота, не е мястото, на което трябва да пишеш. Битовите неща убиват въображението. Затова, от години имам малък офис, съвсем близо до моята къща, където работя. Когато учихме в САЩ, с бившата ми съпруга споделяхме апартамент за женени студенти. Тогава пишех и спях на едно и също място. Ядосвах се. Сутрин ставах, казвах „чао” на жена ми, разхождах се няколко пресечки, след което се връщах, за да пиша. Сякаш отивах в офис. Преди 10 години открих един апартамент с изглед към Босфора, стария град. С една от най-добрите гледки в Истанбул. Само на 25 минути, откъдето живея. Там прекарвам около 10 часа всеки ден.
Десет часа?
– Да, аз съм работлив. Харесва ми. Хората смятат, че съм амбициозен – предполагам донякъде е вярно. Но аз обичам работата си. Като дете съм, което седи и си играе с играчки. Пак е работа, но може да бъде забавна, като игра.
Писането на проза стана ли по-лесно за Вас през годините?
– За съжаление, не. Например чувствам, че персонажът трябва да влезе в стая, но не знам как да го накарам да влезе. Имам повече увереност, което невинаги помага, защото така не експериментираш, а пишеш каквото ти дойде на ума. Вече 30 години пиша проза и все трябва да съм напреднал. Но все стигам до задънена улица. Все още! След 30 години! Разделянето на главите е много важно за моя начин на писане. Винаги знам цялата история преди да седна да я пиша. И когато не мога да продължа, подхващам друга глава, за която се сещам нещо.
Свързъни заглавия
Орхан Памук спечели датската награда „Сонинг” за 2012 г.
Орхан Памук отвори „Музей на невинността”
Орхан Памук: Моите преживявания като читател и писател се преплитат
Книгите на Орхан Памук тук
