Лира Литературно-рекламна Агенция
Автор на 20 пламенни стихотворения и ненадминати публицистични творби, издател на вестници в емиграция, водач на чета и революционер – Христо Ботев загива в Балкана на 20 май по стар стил, на 1 юни по нов, през 1876 г. Така се сбъдва написаното от него в стихотворението му „На прощаване”.
През 1901 г. започва да се чества Денят на Ботев. Той първоначално се отбелязва на годишнината от смъртта му – 20 май. При въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. денят е отбелязан точно една година след предходния — на 2 юни. Разминаването се получава от високосната година. 2 юни обаче остава традиционно денят, в който се почита смъртта на пламенния поет, а към него впоследствие се добавя отбелязването на паметта и на другите герои, загинали за националното освобождение.
Нека почетем подвига му с едно от най-добрите стихотворения в българската литература, в което Ботев пророчески описва собствената си смърт.
Хаджи Димитър
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
