Лира Литературно-рекламна Агенция
На 1 май lira.bg пусна резюме от позицията на световноизвестния писател Стивън Кинг по въпросите на данъчното облагане в САЩ. Сайтът.dnevnik.bg публикува днес пълния текст на статията, излязла в либералното електронно издание The Daily Beast. Предлагаме ви основните моменти от силно критичния текст на американския автор, за да бъде разбрана по-осезаемо неговата гражданска позиция и журналистически стил.
–––––––––––
Крис Кристи може да е дебел, но не е Дядо Коледа. В действителност той изглежда не може да реши дали е губернатор на Ню Джърси или мафиотски бос и е показателно за начина на говорене в Америка, че неговата арогантност често се възприема като нещо чаровно.
През февруари докато се дискутираше поправка в щатския закон за облагане на доходите, позволяваща на богатите да плащат пропорционално по-малко от средната класа, Кристи бе попитан за мнението на Уорън Бъфет, че плаща по-ниски федерални данъци от секретарката си и това не е честно. „Ами просто да напише един чек ида си затваря устата. Уморих се да слушам за това. Ако иска да даде на държавата повече пари, може да й напише чек – хайде, давай!“, заяви Кристи.
Чувал съм всичко това и преди. На митинг във Флорида (в подкрепа на колективното договаряне и на социалистическото виждане, че е лоша идея да се уволняват учители с опит) посочих, че плащам данък от 28% върху доходите си. Въпросът ми беше: „Защо не плащам 50%?“. Губернаторът на Ню Джърси не реагира на тази радикална идея, вероятно защото е зает да хапва сирене на свободния бюфет в Applebee’s в Джърси сити, но мнозина други с неговото мислене го направиха.
Пиши чека и си затваряй устата, казаха те.
Като искаш да плащаш повече, плащай повече, казаха те.
Уморихме се да слушаме са всичко това, казаха те.
Кофти за вас момчета, защото не съм се уморил да говоря за това. Познавам богати хора и защо не – нали съм един от тях? Мнозинството по-скоро биха си поляли оная работа с бензин, биха драснали кибрита и биха танцували и пяли Disco Inferno, отколкото да платят и един цент повече на данъчните.
Вярно е, че някои богати пичове предоставят за благотворителност част от спестеното от данъци. Съпругата ми и аз даваме около 4 милиона долара годишно за библиотеки, животоспасяващо оборудване за пожарни, училища и различни организации за в помощ на изкуството. Уорън Бъфет прави същото, както и Бил Гейтс, както и Стивън Спилбърг, както и братята Кох, както и покойният Стив Джобс. Много е хубаво, че го правят, но списъкът с тези имена не е дълъг…
И, хей, защо не се заемем сериозно с това? Повечето плащащи 28% данъци не дават още 28% за благотворителност. Повечето богати обичат да си запазят мангизите. Те не опразват банковите си сметки и инвестиционните си портфейли…
Братята Кох са десни шантавелници, даващи парите си на десни шантавелници. Ето ви пример: 68 милиона прекрасни американски долара за Deerfield Academy (основан в края на ХVІІІв. елитен колеж за 600 студенти в щата Масачузетс – бел.ред.). Което е страхотно за Deerfield Academy. Но то с нищо не помага да се почисти петролният разлив в Мексиканския залив, където рибата е с черни петна. Няма да плати за налагането на по-строги регулации, за да не може ВР да го направи отново. Няма да плати за възстановяването на скъсаните диги около Ню Орлийнс. Няма да подобри образованието в Мисисипи или Алабама …
Ето и още една порция свежи глупости, разпространявани от дясното крило в Републиканската партия (което, доколкото виждам, е станало единственото крило в Републиканската партия): колкото по-богати стават богатите, толкова повече работни места създават. Ама наистина? За мен работят около 60 души, повечето от които са в две радиостанции, които притежавам в Бангор, щата Мейн. Ако ударя джакпота с някой филм, както ми се е случвало от време на време, и притежавам част от такъв филм, спечелил 200 милиона долара, какво ще направя с парите? Ще купя още една радиостанция? Едва ли, защото и без това не печеля от тези, които вече притежавам. Но да кажем, че го направя и наема още дузина. За тях ще е ОК. Не знам дали и за икономиката.
С риск да се повторя, ето какво правят богатите, когато забогатяват – те инвестират. Много от тези инвестиции се правят в чужбина благодарение на антиамериканската бизнес политика на последните четири администрации. Не сте съгласни? Вижте какво пише на етикета на тениската ви или ми подайте шапката на главата си. Ако на тях пише MADE IN AMERICA, ами…такова… е, няма да си изям гащите, защото някои от тези неща наистина се произвеждат тук, но не много. А произвежданото тук не е заслуга на шепата бюрократи, които само знаят да надуват разходите, то се произвежда основно в олющените фабрики на американския Юг, където единствените съюзи, в които хората вярват, не са профсъюзите, а онези, сключвани пред олтара (стига да са между представители на двата пола, разбира се).
Сенаторите и конгресмените дори отказват да обсъждат повишаването на данъците за богатите – те пищящ като опарени бебета (обикновено по Fox News) всеки път, когато се зададе такъв въпрос – не заради това, че самите те са супер богати, макар мнозина да са милионери. Те просто издигат в култ богатите. Не ме питайте защо – и аз не схващам, понеже повечето богати хора са скучни като старо кучешко лайно.Тези момчета в Конгреса и Сената и техните поддръжници в десницата гледат на дълбоките джобове както малките момиченца се прехласват по Джъстин Бийбър – с широко отворени очи, увиснали ченета и възторжени лиги, стичащи се по брадичките им. И аз съм се сблъсквал с подобна реакция, макар че съм само „мъничко богат“ в сравнение с онези, които спокойно се носят над живота на борещата се средна класа върху дирижабли, съшити от банкноти по 1000 долара.
В Америка богатите са смятани едва ли не за светци. Дори Уорън Бъфет, който общо взето бе изритан от клуба заради радикалните си идеи да харчи милиардите си за разумни патриотични каузи, попадна по първите страници, когато обяви, че има първа степен на рак на простата. Първа степен, за Бога! Сто клиники могат да го оправят и той да се разплати с черната си карта American Express! Но пресата направи от това сензация, сякаш на папата са му паднали топките и са се строшили. Заради неговия рак ли, мислите? Не! Защото той е Уорън Бъфет, той е от Berkshire-Hathaway!
Мисля, че част от тази откачена любов на десницата идва от идеята, че в Америка всеки може да стане богат, ако просто работи здравата и спестява центовете. Мит Ромни каза общо взето следното: „Богат съм и няма да се извинявам за това“. Никой и не иска това, Мит. Това, което някои от нас искат – тези, които не са заслепени от глупавите шегички, подхвърляни да маскират идеята, че богатите просто искат да си запазят проклетите пари – е да признаеш, че без Америка не би могъл да го направиш в Америка. Че си достатъчно късметлия да се родиш в страна, където е възможно да се изкачваш в обществото (тема, по която Барак Обама може да говори от личен опит), но където каналите, правещи подобна мобилност възможно, все повече се задръстват.
Не било честно да се моли средната класа да поеме непропорционален дял от данъчната тежест. Не е честно? Това е шибано антиамериканско. Не искам да ми се извиняваш, че си богат, искам да признаеш, че в Америка всички трябва да плащаме честно своя дял. Че никога не сме възпитавани, че да бъдеш американец означава – извинявайте, деца – да се справяш сам както можеш. Че онези, които получават повече, трябва да бъдат задължени да плащат – не да дават, не „да напишат чек и да си затварят устата“, а да плащат – пропорционално. Това се казва да се заемеш с проблема, а не да го смиташ под килима. Това се нарича патриотизъм, дума, която с крайната десница обича да ни замеря, стига тя да не струва пари на техните обични богаташи.Това трябва да се случи, ако Америка иска да остане силна и вярна на идеалите си. Реалността го налага и моралът го изисква. Миналата година по време на движението „Окупирай Уолстрийт“ консерваторите, обявяващи се срещу данъчното равенство, видяха първите сигнали за недоволство. Реакцията им беше или като на Мария Антоанета („Да ядат пасти…“) или като на Ебънийзър Скурдж („Няма ли затвори? Няма ли трудови лагери?“). Много късогледо, господа. Ако тази ситуация не се разреши по честен начин, миналогодишните протести ще са само началото. Скрудж смени тона, след като го посетиха призраците. Мария Антоанета обаче си изгуби главата.
Помислете върху това.
