Лира Литературно-рекламна Агенция
Георги Гроздев
Нашата идентичност,
(или още няколко думи за това
кои сме ние преди и сега)
Разказвам за големи български писатели, оставили своя следа в съвременната българска литература и култура. Влезли вече и в учебниците. А чрез тях и за това кои сме ние – преди и сега. Кой ли се интересува днес от това? Надявам се най-напред за себе си, (а след това дано и за читателите), да открия какъв е ключът за оцеляването им във времената на „социалистическия реализъм“. Не искам и не мога да ги съдя, а да се приближа до тях с уважение и доверие. Те бяха откровени с мен до там, докъдето
им е било възможно или докъдето са искали. Оприличавах ги на странни гущери, изпълзели за малко на припек и после изчезнали. Известно време живях с друго заглавие на тази книга – „Динозаврите“. След време то ми се стори примитивно и малко обидно.
Намирах в общуването с тях утеха, подкрепа, солидарност, приятелство. Видях ги
в последните години от живота им. Тогава суетата и честолюбието може би отстъпват по-лесно пред трезвата равносметка и смирението. След преобръщането на световете, настъпило подир 1990, те погледнаха към времето на своята младост и зрелост в обратна перспектива. Сравнението между минало и сегашно, предчувствията
за бъдното бяха постоянен предмет на разговорите ни. Изпитваха известна увереност за съдбата на творчеството си в далечното бъдеще, ако България я има. Това „ако“ беше единодушната им тревога, каквото и да означава.
Техният професионализъм е бил поставян на неистово изпитание. Никога преди това човекът не е подлаган на подобен натиск, за да се подчини на безапелационни
догматични схеми. Още с появата си като зрели хора и творци на белия свят те
хлътват в капан. Какъв друг начин за физическо и творческо оцеляване са имали, освен
приспособяването? Как да си изкараш прехраната, ако отхвърлиш публично реда, за-
кован с безскрупулна жестокост и сила? Или напускаш страната, ако ти се отдаде възможност, или оставаш в плен на вътрешната емиграция. Или поне външно
служиш на Новата вяра, какъвто е масовият случай. Или откровено и от сърце
влизаш в новата си кожа, особено ако има изгода от това. Появява се кастата на номенклатурата, която взе успешно поредния исторически завой на 180 градуса. Тя се
преобразува в успешeн предприемач – капиталист и то с фантастичен първоначален
капитал, макар с „неизвестен произход“.
Това стана пред очите ни, докато улицата крещеше „свобода“ и „демокрация“, както и
„който не скача, е ченге“. Разбира се, има и изключения, които се броят на пръсти. Тъй
започна нова епоха – епохата на плячката, когато се решава кой да има и кой да няма.
И когато не само писателите, а и хората на духа, стават все по-непотребни и излишни. Освен ако успеят да се продават масово на все по-тъпия масов вкус. Освен ако срещнат меценати, спомоществователи сред новобогаташите, нещо което изглежда засега още по-невъзможно от предния „спасителен“ вариант.
….
Между тогавашното и сегашното време има дълбоко, антагонистично противоречие. За точно определени среди е важно пропастта да се размие и „забрави“,
да се покрие с носталгия по „живковизма“. Миналото се охранява в ледници от мълчание, а ключат отдавна е хвърлен в морето. Нали мнозина са обладани от нов
страх, страха от правото на избор и лична отговорност, който неизбежно носи
риск и несигурност за разлика от онези „сигурни“ времена. И днес свободното мислене не е безопасно, то пак се преследва, само че с други средства.
…Само един се измъква от клопката, от задушаващата прегръдка на партията-държава. Той извървява своята еволюция или Голгота: от турстическите разходки с Първия до есетата и коментарите по „Свободна Европа“ и Би Би Си. Един талантлив български писател проговаря с езика на неродената още опозиция публично, така че да го чуят всички извън страната и в нея. Още няма място за него в учебниците. За да „влезе“ той, трябва да „излезат“ други. А те са тук, и мястото им се пази, и връзките им са живи. Георги Марков загина от отровна съчма в Англия в разцвета на творческата си и гражданска сила. (Той беше прозрял много по-рано от нас, живеещите в „лагера“, безмислието и на консуматорската стихия, която днес ни залива обилно, с малко буквалното прозрение: „Съвестта на Запада е куп лайна“.) Писателите, за които разказвам, до един са дълголетници и времето им отпуска всички шансове да напишат книгите си. Включително и онези книги, които са премълчали, ако са ги премълчали.
Дали тяхното изпитание е по-малко?
Книгите на Георги Гроздев тук
