Лира Литературно-рекламна Агенция
Братислав Иванов е завършил специалността японски език и литература в Московския държавен университет. Специализирал е в Института за японски език към Японската фондация. Автор е на множество статии и книги, посветени на японския език, а също и на поредица преводи на класическа японска поезия. Той е първият преподавател по класически японски език в Софийския университет. През 2009 г. Братислав Иванов е удостоен с най-стария японски орден – Ордена на Изгряващото слънце – за приноси към академичните изследвания на японския език и преподаването му в България.
……………………………………………………………………
На 11-и март се навърши една година от разрушителното земетресение в Япония. Помним ужасяващите кадри, които миналата пролет обикаляха всички световни медии. По повод възпоменателната реч на настоящия император, която беше пропита с патос, немислим за български държавни , искам да ви попитам – думите му все още ли имат такова силно въздействие върху японците?
– За да отговоря на този въпрос, трябва да се върна много векове назад – към шинто. Шинтоизмът, както и всяка езическа религия, се характеризира с неясно разграничаване на индивида от общността и на човека от природата. За японците тези особености са запазени и до ден днешен. Те казват “ние”, там където европейците казват “аз”. Благодарение на това “ние” успяват да преодолеят всички бедствия, които непрекъснато се стоварват върху тях, защото такива са географските условия – множество действащи вулкани и чести земетресения. В японеца е изключително развито чувството за отговорност пред семейството, колектива, фирмата, в която работи, и в крайна сметка пред страната.
При извършено престъпление например, за един японец е много по-страшно наказанието на общността, пред всяка юридическа присъда.
Що се отнася до силата на думите, древно вярване е, че произнесената дума придобива собствен живот и може да влияе върху съдбите на хората. Има такъв термин “котодама”, което ще рече – душата на думата. Когато излиза императорът (пряк потомък на боговете, според японската митология ) и се обръща към нацията в съдбовни моменти, това в никакъв случай не е популизъм. Словото му невероятно обединява, защото още е жива представата за държавата-семейство, в която всички японци са деца на императора.
В сборника с хайку на световноизвестния Мацуо Башьо, който излезе неотдавна, вие като преводач и съставител особено държахте на прочит в светлината на шинто. Масовото схващане за хайку обаче е, като за литературна форма на дзен, някакъв опоетизиран будизъм. Бихте ли разяснили същността на това разграничение, защо е толкова важно?
– В Япония хайку никога не се е възприемало като дзен литература. В Северна Америка има две течения – едното е на бийтпоколението, което на практика поставя равенство между дзен и хайку. Във второто направление хайку се разглежда като чиста поезия и тази гледна точка е представена в Северноамериканската асоциация за хайку поезия, която традиционно се оглавява от сериозни имена, като започнем с Хендерсън и завършим с неколцина японци, например Харуо Ширане – един от най-големите познавачи на класическия японски език и на хайку поезията.
В Европа митът за дзен е пренесен от Ролан Барт, който не е специалист нито по японска литература, нито по японски език. Той използва изследванията на британския учен Блайт, преподавал след Втората световна война английски на сегашния император и автор на едно от най-сериозните изследвания за хайку поезията. Блайт обаче акцентира прекомерно върху мястото на дзен в хайку. Бийтпоколението довежда този акцент до абсурд, намерил най-точен израз в тезата на Барт, че хайку е литературен клон на дзен.
Да се говори, че хайку е подчинено на някаква религиозна догматика е странно, тъй като в самият дзен тя не съществува. Нито пък има свещени книги от типа на Библията или Корана.
Защо такава нагласа добива тежест именно след Втората световна война?
– Когато войната свършва, една от първите стъпки на окупационните войски е да обявят шинтоизма за идеологическа основа на японския национализъм и на милитаризирането на страната. До края на войната шинто е държавна религия, а императорът – първожрец. В традиционното си новогодишно обръщение към нацията на 1 януари 1946 г. императорът обаче е принуден да се отрече от божествения си произход. То е наречено “Обръщение на Човека”, тоест не на потомъка на боговете, а на смъртния. Това обръщение е подготвено от споменатите вече Блайт и Хендерсън, като Хендерсън по онова време вече е бил признат специалист по хайку.
След войната шинто губи статуса си на държавна религия и официално е провъзгласено равенство между всички вероизповедания. Този акт не оказва почти никакво влияние в самата Япония, но извън нея интересът към шинто замира за около половин век.
Заради естеството на чистото възприятие, на конкретните видими образи, хайку не се приема от много хора за литература.
– Да, това е разпространено мнение. Ще обясня откъде идва.
Мацуо Башьо е бил обявен за „божество на летящите звуци“ заради тристишието:
Старо езеро!
Жаба скочи в него –
плисък на вода.
След рестраврацията Мейджи 1868 г. друг голям поет – Масаока Шики, в опит да развенчае безпрецедентния култ към Башьо пише, че смисълът на това тристишие е само и нищо друго, освен казаното в него.
Всъщност истината е, че повечето хайку са стихотворения – метафори. Простичката образност е заредена с изключителна асоциативна енергия, която ни отвежда в пространства отвъд думите. Бихме могли да кажем, че в хайку дзен естетиката се среща със символиката на шинтоизма.
Както и всяка езическа религия, шинто е съвкупност от култове, сред които особено място заемат култът към природата и култът към предците. И днес във всяка японска къща има домашен олтар за почитане духовете на предците. А за да разберем песента на кукувицата при Башьо например, трябва да знаем, че нейната песен символизира болката на напусналите този свят по изоставените любими хора. Планината Фуджи пък заема първо място сред свещените японски планини и се идентифицира със самата Япония.
В нашата възрожденска литература съществува феноменът “побългаряване”. Вземат се два лебеда от френски любовен роман и се превръщат в две “гургулици”. Как в японската стои въпросът с преноса на образност?
– В японската литература е широко разпространено т.нар. “хонкадори”. Смята се за високо поетично майсторство една позната тема да бъде разработена по нов начин. Това не се разглежда нито като заимстване, нито като плагиатство. Така се създават цели цикли, например посветени на ханами (любуване на цъфналите вишни).
Какво е да живееш, съизмервайки се с нещо по-висше? Ние се срамуваме от миналото си на част от една империя, Османската. Говорим за робство, въпреки че няма продадени българи, а и известно е, че мнозина тогава доста успешно са въртели парите й. Защо никога не допускаме, ако не имперско, то поне лично в тази посока самочувствие?
– Япония е моноетнична държава. А ние сме формирани от два етноса – прабългари и славяни. В зависимост от историческите обстоятелствата акцентираме ту върху прабългарския, ту върху славянския компонент. В Япония пък, когато е силно чуждото влияние, се говори повече за дзен. Националното самосъзнание обаче изтласква на преден план шинтоизма. С отдалечаването от Втората световна война националното самосъзнание нараства и шинтоизмът заема водещо място в духовния живот на нацията. Иначе казано, всеки народ проявява склонност да аранжира значимостта на историческите и културните факти според конкретната политическа целесъобразност. Така например турското робство се превръща в турско присъствие, но в някакъв друг момент акцентът отново може да падне върху робството.
Интервюто взе Людмила Еленкова
Свързани заглавия
„Изток-Запад” започва с Мацуо Башьо поредицата „Световни поети”
„Мацио Башьо. 100 хайку“ тук
