Маркес на 85

Днес, 6 март,  майсторът на магическия реализъм навършва 85 години.  Празникът ще бъде скромен заради влошеното му здраве. Битката му с рака продължава. Заради нея Маркес пише прощално писмо до свои приятели, с което се отказа от публичния живот:

„Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…
Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш.

 

Габриел Гарсия Маркес е роден на 6 март 1927 г. в Аракатака,в горещия и влажен карибски район на Колумбия – място, което много читатели приемат като модел на митичното градче Макондо от „Сто години самота”. След като посещава йезуитско училище в Богота, Маркес се записва да следва право, но така и не завършва обучението си.

Вместо това се пренасочва към англо-саксонската литература и започва работа като журналист в пристанищния град Баранкиля през1948 г. Първият му роман е публикуван през 1955 г.

Много анекдоти се разказват за живота на Габриел Гарсия Маркес, като например как е живял в публичен дом в Баранкиля, защото стаите били евтини. Липсата на пари го съпътства и по-късно.

През 1967 г., когато завършва „Сто години самота“, писателят няма достатъчно средства, за да изпрати целия ръкопис на издателя си в Буенос Айрес, и го праща на две части. За щастие и двете пристигат.

Романът е огромен успех за Колумбия. Маркес е открил брилянтен начин да свърже историята на родината си с митове от нови и стари светове.

Габриел Гарсия Маркес става един от най-видните представители на литературното оживление в Латинска Америка заедно с перуанеца Марио Варгас Льоса, аржентинеца Хулио Кортасар и мексиканеца Карлос Фуентес.

Следващото значимо произведение на Маркес е „Есента на партриарха“, публикувано през 1975 г. Сред най-известните му творби са „Няма кой да пише на полковника“ (1961 г.), „Хроника на една предизвестена смърт“ (1981 г.), „Любов по времена холера“ (1986 г.) Последната му книга „Спомени за моите меланхоличните блудници“ е издадена през 2004 г., но не оправдава очакванията за нов роман на колумбийския автор.

Автобиографията „Живот за разказване“ на Габриел Гарсия Маркес излиза на книжния пазар през 2002 г. Първоначално е предвидено книгата да е в три тома, но сега изглежда малко вероятно да се появят втора и трета част.

Източник: crossroadbg.com

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔