Лира Литературно-рекламна Агенция
Чете много и обича чуждите езици
Памела Калпакчиева стана преди дни българският победител в конкурса за млади преводачи на Европейския съюз. Тя изпъкна сред общо 80 български ученици от 17 училища, които се включиха в надпреварата от нашата страна.
Тийнейджърката от Карнобат отправи и своеобразно послание към своите връстници: „Нека се борят за това, към което се стремят – заяви тя, – и да не се отказват, независимо от спънките по пътя си. Без значение дали има хора, които ги подкрепят, или не…“
Победителката в конкурса от родна страна е ученичка в 11-ти клас на местното СУ „Христо Ботев“. Включва се в конкурса след препоръка от учителката си по английски – г-жа Мартинова. „Съгласих се, понеже ми прозвуча готино – откровено е момичето, – а и аз по принцип обичам да участвам в неща, свързани с писане, превеждане и изучаване на езици.”
От известно време всъщност Памела изучава и друг език, наред с английския. Веднъж седмично пътува до Бургас за урок по японски, като през останалото време от седмицата използва приложения в телефона си, та да напредва ритмично. „Въпреки че не е европейски език, изненадващо или не, не го намирам за толкова труден, колкото очаквах“, кара ни и нас да се замислим.
Любопитно е и колко зрели са читателските навици на едва 17-годишното момиче. Тя споделя, че често чете в оригинал, на английски, като това безспорно ѝ е помогнало и за повече от доброто представяне в конкурса. Иначе предпочита заглавия в областта на философията, психологията и такива за човешкото поведение.
В конкурса участваха над 3000 ученици от 701 училища в цяла Европа, като беше определен победител за всяка страна
Сред другите ѝ занимания пък е и участието в подкаста на студио „Да Винчи“ на своето училище – част от иновативните форми на образование, които се прилагат там. Та в едно от изданията на „Един лаф време“, както се казва предаването, улавяме и тези мисли на спечелилата първо място за страната ни млада преводачка:
„Ние никога не сме това, което сме. Всички ние живеем и съществуваме в една пиеса на живота, в която сме обречени да се подчиняваме на някаква роля, някакъв персонаж. Той може да варира, може да се сменя в зависимост от средата. На пръв поглед звучи мрачно, но по-мрачното е, че това е реалността. Понякога тези размисли ме карат да се чувствам зле и да си задавам въпроса дали живеем в заблуда. Не е ли изтощаващо непрекъснато да се опитваш да паснеш на ситуацията, да играеш роля? Много е интересно да наблюдаваш това отстрани – да гледаш как хората сменят ролите си в зависимост от ситуацията.“
