Лира Литературно-рекламна Агенция
Как един тийнейджър се вписва сред връстниците си от различин националности в едно сиропиталище през 90-те в Германия
За това говорим с автора на романа „Дом за начинаещи“, който получи номинация за Награда Хеликон 2023. В чиста литературна форма, с лекота и неподправен стил Емануил А. Видински разказва историята на своето възмъжаване в мултикултурната среда на една необикновена институция – сиропиталище в Германия. Познаваме писателя от сборника разкази „Картографии на бягството“, романа „Места за дишане“ и стихосбирката „Par Avion“. На нея е кръстена и музикалната група, в която заедно с поета Петър Чухов изпълняват авторски песни. Емануил А. Видински е част от редакцията на „Литературен вестник“
– Г-н Видински, като човек расъл през 90-те в България, аз се радвам, че чета книга, в която ни е спестено предимно оплакването от онова време. Кажете, защо при живи интелигентни родители едно дете ще се озове само в сиропиталище в Германия?
– Поради две причини. От една страна не напредвах много с немския език, а цялото ми идване от България в Германия имаше за цел да усвоя добре тъкмо езика. Бях затворено момче, което гледаше да се прибере вкъщи след училище, поради което познанията ми по немски си оставаха слаби. Но основната причина беше, че баща ми трябваше да постъпи в болница за по-дълъг период от време и търсеше къде да ме остави, за да не се налага да се връщам в България едва половин година след пристигането ми в Германия. Така че той ме изпрати в това учреждение. В началото трябваше да остана само един срок, но нещата тръгнаха така добре за мен, че баща ми в крайна сметка реши да ме остави там за по-дълъг период.
А иначе – имаме за какво да се оплакваме от 90-те и можем да го правим до зори, но покрай мърморенето обичайно изпускаме да си дадем сметка за някои неща – например това, че 90-те бяха магично десетилетие, изпълнено с еуфория от края на една потисническа и капсулирана епоха. И тази еуфория беше част от общото усещане за времето не само в България, но и в Германия и особено в източната й част. В книгата се опитах да хвана тъкмо това настроение, на растеж, на устрем, на препускане напред, на опознаване на новото и покрай него и на самите себе си.
– Каква е причината вашият герой да не драматизира и не преживява като особен културен шок всяко свое отлъчване?
– Всъщност не съм сигурен, че не го преживява така. Почти всичко е ново при пристигането му, от най-дребния детайл до големите теми, поведенчески модели и пр. Героят просто се движи през този свят, опитвайки се да се адаптира без много шум и хубавото е, че успява. Някак неусетно от едно сричащо на немски момче, оставено сам-само в чужд свят и без особена защита, той все пак сключва приятелства, противопоставя се на опитите да бъде обиден или осмян и в крайна сметка се интегрира. В този смисъл романът донякъде е за това – израстването (външно и вътрешно), самостоятелността и пречките по пътя, но също така е роман за колоритните хора, с които разказвачът прекарва няколко години и ценностите, които усвоява от тези хора.
– Ще използвам малко произволно заглавието на романа като метафора, за да попитам – не мислите ли, че тази политика да се изживява като „Дом за начинаещи“ на всякакви националности не изигра на Германия лоша шега?
– Не, не мисля. Самоизолацията е сред най-големите злини на света. Прави от държавите провинции, а от хората – заклещени в безвремието на собствената си ограниченост индивиди. Всеки прогрес идва с някой, който е донесъл нещо ново отвън или с излизане от селото, квартала, държавата. Светът отдавна е едно голямо, но свързано място и потоците хора, които се преместват от едно място на друго ще станат всекидневие. А и коя е тази просперираща държава, която е останала затворена само за своя си етнос – САЩ? Великобритания? Франция? Дори България?
– Разбрахме от романа каква музика ви е формирала и заради групите, които припомняте вътре, ще привлечете много фенове 
А коя литература?
– В началото на тийнейджърските си години четях много Карл Май и Майн Рид, след това през годините в Германия се увлякох по историческите романи на Фани Попова-Мутафова и Хенрик Сенкевич, преди да вляза в университета и напълно да потъна в Томас Ман, Херман Хесе, Казандзакис, Маркес, Достоевски и т.н.
– В кой от жанровете, в които сте писали досега, се чувствате нàй у дома си?
– Хм, интересен въпрос. Писал съм разкази, романи и поезия, и в трите се чувствам добре, но зависи много какво ми идва да напиша. Обикновено жанрът си идва сам. Романът притежава свойството, от една страна, да те държи заинтригуван за дълъг период от време, което е хубаво усещане. Но той е и много труден жанр, защото ако загубиш този интерес по време на работата си над текста, се изкушаваш да го оставиш, да подхванеш нещо ново, което е запалило интереса ти. Специално при „Дом за начинаещи“ бях толкова увлечен в собствените си спомени и въображение, че нямах време да ми омръзне светът, който описвах. Но за да отговоря все пак по-конкретно – може би все пак прозата е моят словесен дом.
– Ако има саундтрак към „Дом за начинаещи“, как си го представяте, той къде би звучал?
– Ако се пренеса в „Дома“ от онези години и си се представя как лежа върху леглото в моятa стая и просто слушам звуците на света около мен, то мога почти веднага да кажа, че в рамките на няколко минути, да кажем десетина, от различните стаи в коридора ще долитат различни песни. Някоя врата ще се отвори, докато обитателят ѝ отиде до кухнята или до тоалетната, ще е останала открехната и от вътрешността на стаята ще се носи Personal Jesus на „Депеш Мод“. После той ще се върне и ще отново ще се затвори в стаята си, след малко обаче друга врата ще се отвори и оттам ще долети „Доктор Албан“ или „Ейс ъф Бейс“. През прозореца ще чуя как от някоя кола, преминаваща покрай сградата на Дома, ще се носи „Enter Sandman“ на „Металика“. И т.н. Всички бяхме младежи, дори някои от възпитателите ни едва бяха прехвърлили 20 години и всички слушахме музика непрестанно. Така че саундтракът би бил еклектичен и потънал в епохата си.
Разговора води: Людмила Еленкова
Снимка: Калоян Кънев