Начало / Критика / Минало не свършено

Минало не свършено

Бойко Пенчев

Макар да е едно от емблематичните имена на британската литература, Джулиан Барнс спечели за първи път „Букър“ едва миналата година с „Предчувствие за край“. Впрочем още при обявяването на финалистите за наградата през 2011 г. избухна скандал, тъй като някои от членовете на журито заявиха, че искат да лансират и „четивни“ романи, които ще се харесат от широката публика, а не само от лондонските критици. Все пак накрая наградата бе дадена на Барнс, може би за да остане и вълкът сит, и журито цяло.

Това е роман за употребата на паметта. В първата половина на романа разказвачът, 60-годишният Тони Уебстър, споделя с нас историята на живота си, като акцентира най-вече върху колежанските години и първата любов. Връзката му с Вероника завършва с провал и тя тръгва с най-добрия му приятел – проницателният, готов да стигне докрай в мисловните си експерименти Ейдриан Фин. След това Тони ни информира, че се е съвзел, оженил, развел, има дъщеря и внуци и като цяло е доволен от живота си, преживян уравновесено, без големи страсти, но и без страдания.

Втората част започва, когато този умерен, сигурен в себе си възрастен мъж получава неочаквано наследство – майката на Вероника му е завещала 500 лири и дневника на Ейдриън, който той така и не получава, защото Вероника го е задържала. Оттук нататък започва едно преоткриване на миналото, при което историята напълно ще се пренареди, а заедно с нея и представата, която Тони има за себе си.

Изплъзващото се минало, достъпно единствено като реконструкция и затова винаги субективно, е любимата тема на Барнс, блестящо разгърната още в „Папагалът на Флобер“. В „Предчувствие за край“ вниманието е насочено към това как несъзнателно моделираме личното си минало, за да сме в мир със себе си. Първата част на романа е илюстрация на удобно скроеното минало, в което фактите и спомените са така съгласувани с чувствата на героя, че да не носят болка. На въпроса на учителя по история какво е историята младият Тони смело отговаря: „Лъжите на победителите.“ Учителят добавя: „И също така самозаблудите на победените.“ Горчивият смисъл на това определение разказвачът ще проумее чак когато осъзнае колко фалшива конструкция е била личната му история – а фалшификаторът е бил самият той.

Тони Уебстър е тип герой, познат още от поезията на Елиът. Недопосмяването, страхът да не загубиш контрол над чувствата си, в резултат на което губиш най-важното – това са все отдавна разработвани неща. Майсторът обаче си проличава именно тук. Барнс умее да ни направи съпричастни към една история, която звучи „ретро“ отвсякъде – като се започне с моралните скрупули на героя и се стигне до нравите по времето, когато се развива най-важната част от действието. (Тони и Вероника „ходят“, но през цялото време на връзката си „не стигат до края“.) Силата на Барнс е в начина, по който отвежда героя до усещането за загуба. За да стане ясно специфичното при Барнс, ще направим едно на пръв поглед странно сравнение. Ако вземем най-новия сборник с разкази на Захари Карабашлиев – „Симетрия“, ще видим, че и в него основната тема е загубата. Повтаря се един и същи сюжетен модел: героят преживява някаква тежка загуба, но намира крехка утеха в нещо дребно – снопче коса от сифона на банята, кученце с тъжни очи… Загубата е връхлетяла съвсем буквално героя и той трябва да се справя с нея. При Барнс загубата не се случва, а се осъзнава постфактум – едва когато героят допуска до съзнанието си спомени и знание, които ще го накарат да пренареди личната си история, а оттам и самоличността си.

Днес телевизионните екрани и социалните мрежи ни заливат с катастрофи и изповеди в един режим на бързо споделяне, в който на всеки всичко му е ясно и не са нужни самоанализи и ретроспекции. От тази гледна точка Барнс е старомоден, а Карабашлиев – „актуален“. (Разбира се, осмислянето на загубата при Карабашлиев също има своите класически корени – да споменем само Хемингуей.) Заглавието на „Предчувствие за край“ би могло да се преведе и като „Смисълът на един завършек“, защото романът ни показва как смисълът на една раздяла, на един финал, на свършека на самия човешки живот никога не е ясен и очевиден, а дори да ни изглежда такъв, това е, защото сме се скрили зад стените на удобната си, построена върху подбрани извори и свидетелства лична история.

Автори като Джулиан Барнс в момента изглеждат като паметници на една отиваща си литература, гледаща на узнаването и разбирането като на бавен, лабиринтообразен, несигурен процес. Книгите им са основани върху прозрението, че живеем не с нещата и събитията, а със спомените си за тях и чувствата, които сме се възпитали да изпитваме. И че тази материя на паметта е подвижна и винаги може да преобърне сигурната история на живота ни. Стига да имаме смелостта да допуснем изтласканото минало да се върне в мислите ни. Но понеже това рядко се случва, литературата го прави вместо нас.

Текстът се препечатва от сп. „Light”

Книгите на Джулиан Барнс тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

eliott-reyna-kcT-7cirBEw-unsplash

Скролването ни пречи да прочетем над 300 книги годишно

Отделяме все повече време за смарт устройства Губим го напълно неосъзнато – сякаш изключвайки от …