Лира Литературно-рекламна Агенция
Бойко Пенчев
Макар да е едно от емблематичните имена на британската литература, Джулиан Барнс спечели за първи път „Букър“ едва миналата година с „Предчувствие за край“. Впрочем още при обявяването на финалистите за наградата през 2011 г. избухна скандал, тъй като някои от членовете на журито заявиха, че искат да лансират и „четивни“ романи, които ще се харесат от широката публика, а не само от лондонските критици. Все пак накрая наградата бе дадена на Барнс, може би за да остане и вълкът сит, и журито цяло.
Това е роман за употребата на паметта. В първата половина на романа разказвачът, 60-годишният Тони Уебстър, споделя с нас историята на живота си, като акцентира най-вече върху колежанските години и първата любов. Връзката му с Вероника завършва с провал и тя тръгва с най-добрия му приятел – проницателният, готов да стигне докрай в мисловните си експерименти Ейдриан Фин. След това Тони ни информира, че се е съвзел, оженил, развел, има дъщеря и внуци и като цяло е доволен от живота си, преживян уравновесено, без големи страсти, но и без страдания.
Втората част започва, когато този умерен, сигурен в себе си възрастен мъж получава неочаквано наследство – майката на Вероника му е завещала 500 лири и дневника на Ейдриън, който той така и не получава, защото Вероника го е задържала. Оттук нататък започва едно преоткриване на миналото, при което историята напълно ще се пренареди, а заедно с нея и представата, която Тони има за себе си.
Изплъзващото се минало, достъпно единствено като реконструкция и затова винаги субективно, е любимата тема на Барнс, блестящо разгърната още в „Папагалът на Флобер“. В „Предчувствие за край“ вниманието е насочено към това как несъзнателно моделираме личното си минало, за да сме в мир със себе си. Първата част на романа е илюстрация на удобно скроеното минало, в което фактите и спомените са така съгласувани с чувствата на героя, че да не носят болка. На въпроса на учителя по история какво е историята младият Тони смело отговаря: „Лъжите на победителите.“ Учителят добавя: „И също така самозаблудите на победените.“ Горчивият смисъл на това определение разказвачът ще проумее чак когато осъзнае колко фалшива конструкция е била личната му история – а фалшификаторът е бил самият той.
Тони Уебстър е тип герой, познат още от поезията на Елиът. Недопосмяването, страхът да не загубиш контрол над чувствата си, в резултат на което губиш най-важното – това са все отдавна разработвани неща. Майсторът обаче си проличава именно тук. Барнс умее да ни направи съпричастни към една история, която звучи „ретро“ отвсякъде – като се започне с моралните скрупули на героя и се стигне до нравите по времето, когато се развива най-важната част от действието. (Тони и Вероника „ходят“, но през цялото време на връзката си „не стигат до края“.) Силата на Барнс е в начина, по който отвежда героя до усещането за загуба. За да стане ясно специфичното при Барнс, ще направим едно на пръв поглед странно сравнение. Ако вземем най-новия сборник с разкази на Захари Карабашлиев – „Симетрия“, ще видим, че и в него основната тема е загубата. Повтаря се един и същи сюжетен модел: героят преживява някаква тежка загуба, но намира крехка утеха в нещо дребно – снопче коса от сифона на банята, кученце с тъжни очи… Загубата е връхлетяла съвсем буквално героя и той трябва да се справя с нея. При Барнс загубата не се случва, а се осъзнава постфактум – едва когато героят допуска до съзнанието си спомени и знание, които ще го накарат да пренареди личната си история, а оттам и самоличността си.
Днес телевизионните екрани и социалните мрежи ни заливат с катастрофи и изповеди в един режим на бързо споделяне, в който на всеки всичко му е ясно и не са нужни самоанализи и ретроспекции. От тази гледна точка Барнс е старомоден, а Карабашлиев – „актуален“. (Разбира се, осмислянето на загубата при Карабашлиев също има своите класически корени – да споменем само Хемингуей.) Заглавието на „Предчувствие за край“ би могло да се преведе и като „Смисълът на един завършек“, защото романът ни показва как смисълът на една раздяла, на един финал, на свършека на самия човешки живот никога не е ясен и очевиден, а дори да ни изглежда такъв, това е, защото сме се скрили зад стените на удобната си, построена върху подбрани извори и свидетелства лична история.
Автори като Джулиан Барнс в момента изглеждат като паметници на една отиваща си литература, гледаща на узнаването и разбирането като на бавен, лабиринтообразен, несигурен процес. Книгите им са основани върху прозрението, че живеем не с нещата и събитията, а със спомените си за тях и чувствата, които сме се възпитали да изпитваме. И че тази материя на паметта е подвижна и винаги може да преобърне сигурната история на живота ни. Стига да имаме смелостта да допуснем изтласканото минало да се върне в мислите ни. Но понеже това рядко се случва, литературата го прави вместо нас.
Текстът се препечатва от сп. „Light”
Книгите на Джулиан Барнс тук
