Лира Литературно-рекламна Агенция
Заклеймявана и обожавана, тя казва първа много истини на глас
Елфриде Йелинек прави невъзможното през 2004 г. Шведската академия ѝ присъжда тогава Нобелова награда за литература, но на практика журито се разцепва. Някои и напускат в знак на протест. При това имиджът на Йелинек в родната ѝ Австрия е повече от скандален – критиците я заклеймяват и обвиняват в бездарност.
Голямото ѝ прегрешение е, че изтъква в текстовете си политическата безотговорност на своята родина. Много по-близка по това време обаче ѝ е темата за положението на жените в обществото. Войнствен феминист, тя не подбира средства, за да ги защити според собствените си представи.
На всичко отгоре писанията ѝ са силно експериментални и пълни със символика. Според нея жената е аутсайдер във всичките си житейски роли. Другите неща, които силно мрази в своите текстове, са например ксенофобията, отричането на миналото, лесното за манипулиране от страна на медиите общество.
Макар че на практика трупа първи отгласи за творбите си още от края на 70-те, най-разпознаваема става благодарение на филмирането на една нейна книга в началото на новия век. „Пианистката” пише през 1983-а; 18 години по-късно книгата е претворена във филм с Изабел Юпер в главната роля. Психологическият трилър получава признание и в Кан. Донякъде именно този успех отваря пътя на Йелинек към Нобеловата награда за литература три години по-късно.
След избухналия скандал покрай награждаването ѝ, нейната сънародничка и колега Елфриде Герстъл я защитава така: „Който се ужасява от текстовете на Йелинек, се ужасява от самия себе си: от собствените си отмъстителни фантазии.” В същото време обаче високото отличие сякаш кара критиката в родината ѝ да зарови томахавката – и писателката набързо е обявена за „австрийска гордост”.
Тя обаче поднася поредна провокация, като „забравя” феминистките теми и се концентрира върху политическите. Сред най-споменаваните от нея е тъмното австрийско нацистко минало.
Днес Йелинек е известна колкото с прозата си, толкова и със своите пиеси. Създава герои с патологично изкривено мислене, не на себе си, в свят, който и без друго е изтъкан от лъжи и лицемерие. И въпреки това ни стават симпатични… може би защото са истински
