Лира Литературно-рекламна Агенция
Точно те трудно могат да са пусти, необитаеми, тъмни – за разлика от имотите
Сигурно е вярно – строителните материали напоследък ужасно поскъпвали, понеже купуването на имоти сега било страшно актуално. А причината е проста, ковид-времената пречат на хората да си харчат парите и те търсят подходящ начин да ги инвестират.
Чета информацията, осмислям я, а после малко ми и загорчава… Минимално заради две неща. Имам си например едно любимо занимание, когато застудее. Тогава Бургас съвсем се опразва и става точно по мой вкус. И докато измервам личната си свобода, бродейки по улиците, зяпам сградите. Стъмва се вече сравнително рано, но светлини в много от тях така и не пламват. Пусто. Студените нови сгради остават замръзнали и вътре, в ядрото си – там, където е предвидено едни да се смеят, други да се обичат… Просто са празни.
При всичкото строителство и смаляващата ни се нация просто се чудя колко празна площ съществува в непрекъснато никнещите постройки. Сега даже вече се казва, че инвестираш в жилище, а не както по-рано, когато го купувахме.
Но всъщност умните идеи, големите планове, финансовият климат са доста по-различни от обичайната картинка, от лицата, които се изправят срещу нас на улицата – в един свят, който на практика е двуизмерен на фона на онзи на големите идеи и инвестиции. Например безпаметно изпадналият човечец край пазара – успява да превърне в коптор пространството наоколо, но как да му се разсърдиш, след като отдавна живее като получовек. А дните му бележат алкохолът и цигарите.
С Таня е друго – познавам я още докато пребиваваше в рухналата къщичка на съседната улица. Но я събориха и построиха нова сграда, а Таня и другите клошари останаха да се надяват на общината. Тя пък ги прибира в приют само зимата, а иначе ги пращат да живеят из града.
Таня няма пукнат зъб, но пък усмивката ѝ е от едното до другото ухо. Все кътам някоя от все по-изтърканите петолевки, че да имам за нея, ако я срещна случайно
Трудно ще ме изтърпи, ако взема да ѝ разправям защо растат цените на строителните материали, макар че като всички хора от улицата, и тя има удивителни умозаключения. Като онзи път, когато ми каза, че просто трябва да го… изтърпи тоя живот. Да го докара до края.
А от всичко това ми става толкова тъжно, че търся начин да оставя за малко света, сигурно с надеждата и в главата ми всичко да се подреди. И отивам например в „Хеликон”. Знам си, че няма да купя нищо, но поне книжарите са добронамерени. Стоя и зяпам – рафтове, корици… И както си вися, ми хрумва, че и книгите приличат на град като онзи отвън – всяка е като сграда със своя си форма и фасон. Отделите изведнъж стават цели квартали, българската литература например е по-обикновен, панелен, класиката пък е като вилна зона. Ето, съзирам впечатляваща червена постройка сред панелките – дом Absolvo Te. Правя крачка встрани по пътечката… и се изпречват китни сгради, симпатични на вид и пропорции. Една си има и номер – 1984… или пък е заглавие? Още две крачки към касата – и пред мен лилавее корица, която ми заприличва на бизнес сграда, а отгоре ѝ се мъдри мотивиращото „Щастливей”.
И тутакси ми хрумва какво е различното между сумрачните улици с празни блокове навън и света, който току-що съм си подредил от книги. Точно книгите трудно могат да са пусти, необитаеми, тъмни – както често са бетонените им събратя. Но се иска едно – някой да инвестира, да вижда бъдеще и в тях. Тогава светът ще е по-прост и разбираем и за такива като мен… и по-добър.
