Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Колцина са обърнали внимание, че монументалният стенопис на Захарий Зограф „Колелото на живота“ беше изобразен на жълтеникавата банкнота от сто лева, циркулирала до началото на века?
Изкушена от съдбата на големия възрожденски иконописец, чието творчество сломява границите между локалното и универсалното, между Средновековието и Ренесанса, проф. Анна Топалджикова му посвещава прекрасна книга, чието заглавие се е родило от само себе си − „Колелото на живота“. Книга, осветляваща художествените стремления и обаятелната личност на този необикновен майстор, считан за основоположник на българската светска живопис, чийто живот е прекършен твърде рано – когато е едва на 42 години, броени дни след появата на последния му син. Освен че е документиран с автентични писма на Захарий Зограф до Неофит Рилски, разказът се впуска в анализ на най-значимите стенописи, икони и портрети на дръзкия живописец; вглежда се в интимния му свят и обгърнатите в мистерия чувства към Християния, идеализираната съпруга на брат му Димитър, която единствена успява да умиротвори експлозивния му темперамент; разкрива онези крайъгълни срещи и събития, които бележат развитието му като художник.
Първата му голяма поръчка е да изпише стените в черквата „Свети Никола“ на Бачковския манастир. Първоначално Захарий следва наставленията на по-големия си брат зограф и старателно прерисува византийските икони. Разговорите в самоковския метох обаче му подсказват, че Библията не съдържа цялата истина за света. Налягат го въпроси за Възкресението, рая и ада, Страшния съд, за Стария и Новия завет, за житието на Исус. („Ако е способен да извърши чудото в Кана и да изцели болния син в Капернаум, защо не е избавил от страдания цялото човечество?“) Пренебрегвайки закостенелите норми на византийската живопис, Захарий отказва да рисува Господ така, че всеки да разпознае в него безкрайното и непознаваемото и съзнателно внася битови елементи в църковното изкуство, които очароват едни, вдъхват страхопочитание и ужас у други… Докато Захарий учи при Неофит Рилски, последният се придържа строго към канона на Библията, бидейки убеден, че всичко казано там трябва да се приема като свещен закон. Това безпрекословно следване на канона се оказва несъвместимо с трескавия дух на Захарий. И той му се противопоставя чрез работата си, независимо от уважението, което храни към учителя Неофит.Човек може да не е всесилен, но в едно е богоравен – единствен той от всички живи твари създава красота. И с тази красота може да надмине сътворената от Бога:
„Кой си мислите, че е светецът? Един и същ лик, издъхнал от прерисуване ли? Жив човек е бил, който не се дава. В каквото вярва, вярва докрай и за него ще умре.“
Младият Захарий се отнася люто към завистта, страха и тесногръдието, с които се сблъсква ежедневно. Дава си сметка, че безпросветното невежество и приведените глави са последица от тъмните векове на зависимост и изолация. С годините се опитва да овладее гнева си и да отвръща на несправедливостта с тихо презрение, но невинаги успява. Посвещава се на изкуството на изящната словесност. Жени се за Катерина, която му ражда няколко деца, но най-голяма слабост сякаш има към племенника си Зафир Зограф, който по-късно избира псевдонима Станислав Доспевски. Навярно защото той е първото дете на Християния, първото и най-талантливото…
Както е известно, след падането на България под турско робство Преображенският манастир край Велико Търново е плячкосван и опожаряван неведнъж. Освен Захарий Зограф в изграждането му е участвал още един бележит възрожденец – Кольо Фичето. Стенописите „Колелото на живота“ и „Страшният съд“ са изографисани на олтарната абсида в периода 1849-1851 година. „Колелото на живота“ има два кръга, символизиращи ефимерността на човешкото съществуване, но и безсмъртните богатства на духа. Външният кръг е порастването, зрелостта, остаряването и пропадането към смъртта. Вътрешният изобразява последователно четирите сезона като космически цикли на човешкото битие. В центърa на композицията зографът разполага красива жена, седнала на трон като царица с корона от цветя.Справедливият промисъл държи в равновесие силите на съзиданието и на унищожението, а с всяко свое действие ние накланяме везните към светлата или към тъмната посока:
„Творецът на този свят ни е създал несъвършени, но дали това е грешка, щом е способен да постига съвършеното? Може би е оставил у всеки от нас по нещо недовършено. Да, това е… дал ни е свобода, всеки да избира. Да довърши сам недовършения от Бога човек.“
Когато Християния е покосена от върлуващия по онова време тиф, единствен Захарий отива при нея, въпреки забраната на хекимина. Християния се прощава с художника и издъхва през май 1853 година. Само две седмици по-късно, обладан от печал и болест, но все така недосегаем за повелята на смирението, Захарий тръгва след нея… Настрана от догадките за истинските им отношения значение има само фактът, че една жена успява да разклати иначе консервативната му нагласа към срещуположния пол, здраво скрепена и неотнимаема от суровата патриархална традиция. И ако портретът на Неофит Рилски е първият портрет от натура, нарисуван от български художник, то достолепният, изразителен и сакрален за Захарий портрет на Християния Зографска, нарисуван около 1840 г., е проява на революционно новаторство в българската живопис през Възраждането.