Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Хладната флуоресцентна светлина на този полиран до съвършенство къс японска проза извика в ума ми мисъл на Оскар Уайлд от мрачната изповед De profundis: „Повечето хора са други хора. Мислите им са нечии мнения, животът им е имитация, страстите им са цитати“.
Японската писателка Саяка Мурата (1979 г.) е създала модерна приказка, едновременно красива и алиенирана като денонощен квартален магазин от типа конбини, или като масовата представа за хората, работещи там. Любопитното е, че самата авторка е работила в такъв обект в продължение на 18 години − именно това я вдъхновява да напише книгата. Заглавието директно препраща към задушливата, лепкава атмосфера на космическа самота, неотделима от главната героиня. Но дали наистина Кейко Фурукура се чувства самотна?
Тя израства с убеждението, че трябва да бъде „излекувана“ от необичайното си поведение. Майка ù е потресена от факта, че когато вижда мъртва птица на брега, вместо да се разстрои – като „нормалните“ деца, Кейко предлага да сготвят птицата за вечеря. (Защото баща ù обича шишчета от птиче месо.) Не звучи като да е социално желателна и сцената, в която невръстната Кейко налага своя съученичка с лопата, понеже я дразни… За да не разочарова родителите и сестра си, Кейко решава да подражава на другите. Това е нейното спасение. Започва работа в магазин конбини и посвещава цялото си същество на идеята да бъде безупречен служител, зъбец от зъбното колело на света, защото за нея това е единственият начин да остане свързана, да участва в този свят:
Хватката на нормалния свят е желязна и всички „чужди тела“ неусетно биват елиминирани. Индивидите, които не съответстват на утвърдените норми, постепенно биват изхвърляни. Сега разбирам защо трябва да бъда излекувана – помислих си. – В противен случай ще бъда унищожена от нормалните хора.
Годините минават, Кейко навършва 36, страстната ù, граничеща с перверзия отдаденост на работата в магазина вече буди недоумение, близките ù се тревожат, защото е неомъжена и няма деца… Тя не само че не изпитва необходимост да прави секс − от самата мисъл ù се повдига. Тогава се запознава с Шираха, опак и язвителен млад мъж, втренчен в пъпа си, който също се чувства не на мястото си в този „дисфункционален“ свят, но за разлика от Кейко безцелното съществуване напълно го удовлетворява. Двамата сключват сделка − да имитират нормалност като живеят под един покрив. Макар да ненавижда унифицираните convenience stores и диктата на „пасмината“, стигматизираща всеки, който не ù е по мярка, Шираха изпитва не по-малко презрение към онези, които не могат да се адаптират. Презира и самата Кейко, схващайки я като част от обществената утайка само защото целият ù трудов стаж е в магазин конбини. Показателни са думите, които тя отправя към него в тази връзка:
„Макар да мразиш хората, които ти се месят, ти целенасочено избираш такъв начин на живот, че да им угодиш и да престанат да те критикуват, така ли? Бях озадачена и се замислих, че в крайна сметка подобно решение е равносилно на безпрекословно приемане на света и неговите закони.“
Десетият роман на Саяка Мурата (и първи, преведен на английски) е абсолютен хит в Япония, но жъне успех в цял свят по разбираеми причини. Макар да се кълнем в плурализма, живеем във все по-безлични консуматорски общества, които обичат конформистите за сметка на т.нар. freaks. За особняци днес минават дори хората, които мислят критично или просто изразяват мнение, противостоящо на общоприетите схващания. Недвусмислен знак за липсата на зрялост на едно общество е снизхождението, с което „нормалните“ се отнасят към „различните“ от тях, независимо от признака на различие. Дори представителите на обществата, които са мерило за цивилизованост, в най-добрия случай са толерантни към „чешитите“. А униформеният човек, човекът цитат, чийто мозък е промит от хомогенизиращите апели на популярната култура, се управлява лесно. В последните години сме свидетели как злокачествените стереотипи захранват популистки и националистически движения по всички краища на света.
„Жената конбини“ не е лишен от поезия, може да се чете като частна драма, но и като своеобразна любовна история, носи някакъв идиосинкратичен, или дори психотичен чар. Едно от големите достойнства на книгата е, че читателят никога не е сигурен как да мисли за Кейко, като за роботизирано чудовище („конбини животно“) или като за ексцентричен човек, чиято решимост да се самосъхрани чрез пълно сливане с работата заслужава възхищение. Равният тон, изкуственият диалог, подражанието, стандартизираните жестове и усърдието на героинята да се впише в обществото, да бъде максимално невидима и „обтекаема“, докато не съвпадне идеално със стереотипа за нормална жена, парадоксално я превръщат в още по-голям аутсайдер.