Лира Литературно-рекламна Агенция
Вероника Денева е автор на романите „Сценарий за бъдеще” и „Един друг живот” . Родена е в Русе през 1984 г. Завършва местната английската езикова гимназия в и политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Владее свободно английски и френски език. В момента работи като експерт човешки ресурси в София. Посвещава свободното си време на аржентинското танго и на пътувания.
––––––––––––––
Кога започна да пишеш?
– Започнах да пиша от 10-11 годишна възраст, основно разказчета и стихотворения. А иначе на 16 направих първи опит да напиша роман и добре, че го оставих, защото преди няколко месеца си намерих записките и бяха ужасяващи. Така че добре, че съм изчакала да натрупам житейски опит.. Иначе цял живот ми е харесвало да пиша. В училище имам публикувани някои есета и разкази в училищния вестник. След това като започнах работа малко прекъснах с писането, но в един момент това желание отново назря и мисля, че конкурсът на „Хермес” много ми повлия – когато го видях наистина много се мотивирах да участвам и да го спечеля и се оказа, че го спечелих.
Кои писатели са ти оказали най-силно въздействие? От кои автори си се учила?
–Голямо въздействие върху мен има Фредерик Бегбеде – като начин на мислене, като послания, които носят текстовете му и до голяма степен и аз съм повлияна от тях. Изчела съм всичките му книги.
Друг писател, от когото съм изчела много неща е Набоков. Той е уникален по отношение на стил на писане. Не знам дали някой някога може да го достигне изобщо. Той си е уникален. На него също много се възхищавам. Това са двамата писатели, които най-много са ми влияли. Също така много бях впечатлена от „Парфюмът” на Патрик Зюскинд – след като я прочетох бях като болна няколко дни.”Сидхарта” на Херман Хесе също много ми повлия. В момента чета „Лудост” на Калин Терзийски. Много ми харесва и в много моменти се припознавам в главната героиня.
Как решаваш за какво ще пишеш, откъде тръгваш – от конкретен персонаж, от някаква идея… ?
– Първо започвам от посланието, какво бих искала да кажа с тази книга. След това развивам главния герой – какво работи, с какво се занимава и след това вече поетапно и самия сюжет. Започвайки да пиша, някъде в главата ми са вкарани начало, среда и край. Но в последствие се запазва само началото. На моменти се случва така, че самата книга превзема мен и всъщност тя диктува сюжета и това, което пиша. Случвало ми се е да сядам да пиша и да знам, че в сцената, която описвам трябва да се случи нещо конкретно, но другият герой прави каквото си иска и си казвам: „Чакай малко, не е това идеята”. Това е едно от нещата, които най-много ме удивяват, че нямам абсолютна власт над героите и техните действия.
И в двете ти книги има мистични елементи – вярваш ли в мистичното и ирационалното или това е само стилистичен подход?
– По скоро е подход, чрез който по-лесно изразявам идеите си. Колкото до това дали вярвам в мистичното – нека да кажем, че вярвам в баланса в живота. Вярвам, че когато имаш лош момент, след това следна обратното. Винаги в живота на човека има баланс, без значение дали е много нагоре или много надолу – животът не е една равна линия. Винаги има „елементи”, които се опитват да уравновесяват. В този смисъл вярвам донякъде в мистичното. Когато човек направи нещо, това нещо винаги се връща след това – без значение дали е добро или лошо. Вярвам, че има нещо, което регулира тези сили.
Виктория от „Един друг живот” казва на Андреа, че проблемът й е, че много мисли. Ти как действаш – със сърцето или с разума?
– На мен проблемът също ми е, че много мисля – това, смятам, че по-скоро е недостатък отколкото предимство. Но когато вземам някакви важни решения в живота си действам със сърцето. Няколко пъти съм действала с разума и после ми се е връщало тъпкано. Мисля, че когато хората се обърнат повече към инстинктите си, към импулсите си, към това, което усещат вътрешно, с тялото си на някакво соматично ниво е много по-истинско и много по-вярно.
Смяташ ли, че съществува този „друг живот” от романа или е по-скоро утопичен модел, който реално е трудно постижим?
– Да, трудно е постижим. По-скоро човек може да се научи да живее горе-долу според това виждане. Андреа има много сериозен проблем с това, че всичките й желания към живота произлизат от това, което обществото е решило, че е важно и добро за човека. Тя е буквално заслепена от вълнения, от тълпата, от живота, който я заобикаля. И е нормално, ние сме „социални животни”, ние се влияем един от друг и е трудно, когато живееш в едно общество, в един модел да се опиташ да се разграничиш от този модел, защото ще бъдеш „изяден”. Но е хубаво да успееш, поне в някакви нормални граници, да обърнеш повече внимание на това, което ти мислиш и чувстваш и да се абстрахираш от това, което се случва около теб, за да можеш да взимаш правилните решения за себе си. Иначе не можеш да избягаш от обществото и от това, което то ти казва, че е правилно, но може би по някакъв начин трябва да се опиташ да се абстрахираш, за да живееш по-пълноценно.
Пак ще ти напомня един цитат: „Приеми, че понякога животът не иска от нас да се борим, а да се примирим…” – ти лесно ли се примиряваш или се бориш до край?
– Ами… много трудно се примирявам и това ми е голям проблем. От известно време се уча да се примирявам или по-скоро се уча на търпение, защото по някакъв начин двете неща са свързани. Да знаеш, че има неща, които не могат да станат в тоя живот, да знаеш, че по някакъв начин ще се чувстваш неудовлетворен, защото просто човешката природа е устроена по този начин. И от тази гледна точка съм го написала, че понякога Господ иска от нас да се примирим, защото понякога човек може да бъде много по-силен приемайки даден факт.
Един от героите ти от втория роман – Робер, казва: „… има два изградени модела, които хората използват при търсене на щастието. Има едни, които, когато чувстват, че нещо ги притеснява в настоящия живот или нещо не ги удовлетворява, действат, без да му мислят много. … Но има и друг тип хора, които, макар и да виждат недостатъците в ежедневието си, са по-склонни да се фокусират върху положителните аспекти и да оценят онова, което притежават.” Ти кой от двата модела приемаш?
– Аз по-скоро приемам първия модел, т.е. търся и не се примирявам. Аз по принцип съм много благодарен човек и за всичко, което имам в живота си съм много благодарна и съм задължена на Господ, на висшите сили или там каквото и да било. Но когато има нещо, което не ме удовлетворява и аз съм сигурна, че е така – това за мен е сигнал и се опитвам да намеря решение, да преодолея това тревожно състояние. В такъв момент по-скоро зарязвам всичко и тръгвам напред да търся..
Андреа от първия ти роман търси своята любов, а Лора от втория – е била влюбена, но в последствие чувствата й се променят. Какво е за теб любовта? Има ли вечна любов?
– Аз съм супер романтичен човек, искам да има истинска любов, искам с мъжа с когото съм да се обичаме до края на дните си. Не знам дали е възможно. Навсякъде ми казват, че едва ли не е възможно, че няма как да се получи. Не знам след коя година любовта „умира”, страстта отива по дяволите, но на мен много ми се иска да вярвам, че няма да е така. Аз съм много влюбена в самата идея за любовта и наистина ми се иска, когато срещна подходящия човек, да сме заедно за много дълго време.
За какво мечтаеш?
– За световна слава… Искам да се прочуя и то именно с нещата, които обичам да пиша. Искам да се харесвам с това, което аз изразявам. Много искам да се развия като писател и наистина да стана добра. Мечтая и за много други неща. Например да открия смисъла на съществуването като цяло, защо се раждаме…
Какво ти е мнението навлизането на новите технологии в книгоиздаването, за появата на електронни книги?
– Положително. Това прави книгата и по-евтина, и по-достъпна – например някой е чул за мен, влиза в интернет, сваля си книгата и директно я има. Това и за мен като писател е по-добре. Иначе според мен печатната книга няма да умре. Има много хора, които предпочитат да четат на хартия, защото има по-особен емоционален заряд, а и много по-лесно се чете. Аз лично предпочитам „книжна” книга, защото от самия екран ми е трудно да се съсредоточа. По принцип възприемам положително новите технологии, особено, ако това ще накара младите да четат повече.
Интервюто взе Симеон Бонев
Фото: Личен архив
Романите на Вероника Денева тук
Съжалявам много, но щом мечтата и целта в живота ти е световна слава едва ли наистина си струва това, което пишеш…
Не виждам нищо лошо в това да мечтае за световна слава. Всеки талантлив млад човек се бори за това, друг е въпросът дали може и знае как да го постигне.