Начало / Критика / Любовта, негативното и Другата страна

Любовта, негативното и Другата страна

206839_bМорис Фадел

Зверобой“ от Красимир Симеонов е стихосбирка, която изглежда загрижена повече за мълчанието, отколкото за говора. Стремежът към лаконизъм, желанието преживяванията да се загатват, обектите само да се фиксират, а не да се описват или представят, което води да издигането на съществителното над останалите части на речта – всичко това като че ли ни кара да заключим, че тази книга се опитва да се противопостави на езика чрез самия него, съкращавайки го, събирайки изречението в една дума, поставяйки на мястото на глагола пунктуационен знак: „В далечината – хълм, / над него – слънце / някакво . / Под краката – пръст, / в очите – цвете / необятно“.

Но това са прибързани изводи. Стихотворенията в книгата се опитват не да напуснат езика, а да му се доверят и той да ги отведе до някого. Повечето от тях са диалогични, обърнати са към един друг. Но как да се довериш на езика, как да си сигурен, че чрез него ще достигнеш до другия? Само когато изрежеш от него излишното, което означава да се справиш с нарцисизма си, с любовта към автобиографизма, с непрекъснатото разказване за себе си и достигнеш до онова в теб, което си ти, но е следа от другия. Стихотворението „Обич“ съдържа три думи: „Ухая на теб“. То няма подлог, не казва „аз ухая“ и не съобщава нищо за това „аз“, освен че ухае на другия.

Лаконизмът в книгата е резултат от нуждата от освобождаване на езика от субективността на говорещия, за да може той да се открие към другия, към когото лирическият „аз“ се обръща. Това обяснява отсъствието на лиризъм в стихотворенията. Лиризмът е моноспектакъл на аза, израз на желанието му за публично показване на неговата уникалност. Той може и да говори във второ лице, но другият го интересува само доколкото е средство за неговото собствено самопредставяне.

„Поеми този риск / и си ме върни“ – четем в „Любовно стихотворение“. Изразът „върни си ме“ е правилен, ала трудно може да се срещне в речта. По-често се употребява: „Аз си те (го) връщам“. Но определящо в стиха е „ти“: „ти си ме върни“, като възвратното местоимение „си“ в случая е преди глагола. То е кратка форма на „у себе си“, „при себе си“. („Върни ме при себе си“). Действието се води от „себесито“ на другия, което е едно усилено, уплътнено, себе си, което е при себе си, загърнало се е в своето „себе си“.

Освен илюзията, че привилегирова мълчанието пред говора книгата създава и измамната представа, че е спокойна и съзерцателна. Към такова разбиране подтикват минимализирания „аз“ и стиховете, които телеграмно назовават състояния, като: „Под слънцето – мъгла, / под мъглата – пепел“. Но стихотворението „Градът“, откъдето са тези стихове, продължава: „Под пепелта – глутница / врабчета“. Изразът „глутница врабчета“ разстройва хладния тон, с който се говори преди това. Картината изведнъж става негативна, тревожна. Оксиморонното, което извършва словосъчетанието между хищника и беззащитното същество, потенциална жертва, не изгражда равновесни отношения между двете страни. Словосъчетанието „глутница вълци“, чиято трансформация е изразът, продължава да има дял в смислообразуването и поставя под въпрос оксиморонността на „глутница врабчета“: „хищническият“ елемент надделява над „жертвения“.

7ad2a46d639abfd31aa21fb071ac66c1-780x405Заплахата, излъчваща се от негативното, се усеща на много места в книгата. Смъртта е постоянна тема. Негативното е външно спрямо аза: „От ръба на мъглата изплуват / вражеските силуети“. И вътрешно: „Кънтят очите ми – пропуквам се отвътре“. Чест похват в книгата е неочакваното разрушаване на иначе внушаващи позитивни настроения „поетически картини“. Разрушаването се провежда фино, но безапелационно. „В три започва славеят да пее“ – гласи началото на едно от стихотворенията, но финалът е неокуражителен: „Няма да я чуеш (песента – бел. моя. М. Ф.) никога отново“. „Слънцето изгрява“ – започва друго стихотворение. „Но в мен се свечерява“ – четем на финала. Понякога присъствието на негативното е почти незабележимо: „С първите бодли на слънцето / се прекратява музиката поучителна“. Изненадващата смяна на „лъчи“ с „бодли“ в израза „бодли на слънцето“ проблематизира традиционно положителната семантика на звездата.

Негативното е логичният противник на стремежа към другия. Но поетическият „аз“ не се страхува от сблъсъка с „вражеските силуети“. Срещата с тях го прави „по-щастлив от дете“. Защото той знае, че това противопоставяне е граница, че след зверобоя има реалност, която е загатната в много от стихотворенията, но никъде не е описана. Тя е „Името, което ме зове“ в текста, чието заглавие е названието на книгата. Или „Другата страна“ в едноименното стихотворение.

 

 

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!