Начало / България / Непримиримата Миряна Башева отнесе своята лирична държава на по-добро място

Непримиримата Миряна Башева отнесе своята лирична държава на по-добро място

миряна башеваИван ГОЛЕВ

Доколкото я познавах (повече от поезията ѝ и по-малко – лично) смея да предполагам, че си е отишла дълбоко омерзена от всичко това, което ни се сервираше в обществения живот през последните немалко години. Защото тя дълбоко се вълнуваше от съвремието ни.

Инак, освен че беше много добра поетеса, тя бе много свестен, скромен и тих човек. Но не достатъчно тих, та да не отдаваше полагащото се на низките ни страсти и дивите ни нрави. В  публицистиката ѝ езикът ѝ беше сдържан и пестелив, но пък цапардосваше проблема право в същността му. Такъв беше и в стиховете ѝ. Затова и те дадоха живот на десетки прекрасни български песни, изпети от най-големите ни съвременни гласове. И така достигнаха до много хора.

Миряна бе градско момиче, живееше на пъпа на София до Орлов мост и съм сигурен, че кестените из района винаги са ѝ искали позволение, преди да почнат да цъфтят. А в тези последни свои дни, когато дълги редици от гневни млади хора минаваха покрай кооперацията ѝ на ъгъла, за да затапят „Орлов мост”, тя навярно ги е гледала от балкона си и им е пожелавала тяхното поколение да е с повече късмет от нашето.

Сбогом, Миряна!

Булевардът с лиричния ритъм, който ти не сменяше за Шанз Елизе, ще продължава да пази спомена от уморените ти нозе.

Световноизвестният факт, че на него започва денят и занапред ще е валиден.

А ние, твоите читатели и приятели, докато ни има, винаги ще пазим по едно топло кътче за тебе в сърцата си!

91f509849f6467bb518faf710f229661_XL

НЕПРИМИРИМИТЕ

 

Много са малко.

Все пак ги има.

А пък аз точно такива харесвам –

дето ги няма.

Непримирими.

И към земята строго отвесни.

Биват прочути

и забранени.

Те са измислили дясно и ляво

и мислят

петото измерение.

Непримирими към бог и дявол.

Все са поети –

без варианти.

И политици да ги направиш,

в своите черни

служебни чанти

ще носят само лирични държави!

Обикновено

не са щастливи.

(В простия смисъл, прост като „здрасти“.)

 

А им завиждат,

и то – красиво –

всички, които си имат щастие.

Още са малко.

Чакаме нови!

Трябва да дойдат, ако сме хора!

Ако сме дух,

материя, слово –

с божествена аудитория.

 

И кой ги знае

отде се взимат…

Е, пак оттам, отдето и всички.

Но и с природата

са НЕПРИМИРИМИ!

А пък аз точно такива обичам.

 

***

 

Горделивите –

ние –

не питаме никога.

В резултат –

емболия

от сподавени викове.

 

Няма за нас лекарства!

Няма противоядия.

Мълчаливо, но царствено

умираме. Млади.

(Моя гордост и бич мой,

мразен, неминуем,

как да кажа „обичам“?

Може някой да чуе!)

 

Горделивите –

ние –

живеем от болката.

Ех, понякога пием

един за друг.

Толкова.

 

БУЛЕВАРДЪТ

 

Под дебели подметки и проза

дреме есенно жълт тротоар.

На разсъмване всичко е розово −

за петнайсет минути макар.

 

Своя автомобилен оркестър

вдъхновен дирижира денят.

И цъфтят в суматохата кестени.

Прецъфтяват. И пак цъфтят.

 

Аз ги имам за съученици −

тия честни дървета − на пост

пред вековната наша традиция

да ме чакат на Орлов мост.

 

Дефилират милион непознати −

Димитрова, Николов, Петров…

И повикана по телепатия,

бърза новата ми любов.

 

Булеварда с лиричния ритъм

аз не сменям за Шанз Елизе –

тук почиват след дългото скитане

уморените ми нозе.

 

Този факт е световно известен –

че на „Руски“ започва денят.

И цъфтят в суматохата кестени.

Прецъфтяват…

И пак цъфтят!