Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Доколкото я познавах (повече от поезията ѝ и по-малко – лично) смея да предполагам, че си е отишла дълбоко омерзена от всичко това, което ни се сервираше в обществения живот през последните немалко години. Защото тя дълбоко се вълнуваше от съвремието ни.
Инак, освен че беше много добра поетеса, тя бе много свестен, скромен и тих човек. Но не достатъчно тих, та да не отдаваше полагащото се на низките ни страсти и дивите ни нрави. В публицистиката ѝ езикът ѝ беше сдържан и пестелив, но пък цапардосваше проблема право в същността му. Такъв беше и в стиховете ѝ. Затова и те дадоха живот на десетки прекрасни български песни, изпети от най-големите ни съвременни гласове. И така достигнаха до много хора.
Миряна бе градско момиче, живееше на пъпа на София до Орлов мост и съм сигурен, че кестените из района винаги са ѝ искали позволение, преди да почнат да цъфтят. А в тези последни свои дни, когато дълги редици от гневни млади хора минаваха покрай кооперацията ѝ на ъгъла, за да затапят „Орлов мост”, тя навярно ги е гледала от балкона си и им е пожелавала тяхното поколение да е с повече късмет от нашето.
Сбогом, Миряна!
Булевардът с лиричния ритъм, който ти не сменяше за Шанз Елизе, ще продължава да пази спомена от уморените ти нозе.
Световноизвестният факт, че на него започва денят и занапред ще е валиден.
А ние, твоите читатели и приятели, докато ни има, винаги ще пазим по едно топло кътче за тебе в сърцата си!
НЕПРИМИРИМИТЕ
Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам –
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети –
без варианти.
И политици да ги направиш,
в своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като „здрасти“.)
А им завиждат,
и то – красиво –
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово –
с божествена аудитория.
И кой ги знае
отде се взимат…
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам.
***
Горделивите –
ние –
не питаме никога.
В резултат –
емболия
от сподавени викове.
Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа „обичам“?
Може някой да чуе!)
Горделивите –
ние –
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.
БУЛЕВАРДЪТ
Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово −
за петнайсет минути макар.
Своя автомобилен оркестър
вдъхновен дирижира денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват. И пак цъфтят.
Аз ги имам за съученици −
тия честни дървета − на пост
пред вековната наша традиция
да ме чакат на Орлов мост.
Дефилират милион непознати −
Димитрова, Николов, Петров…
И повикана по телепатия,
бърза новата ми любов.
Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе –
тук почиват след дългото скитане
уморените ми нозе.
Този факт е световно известен –
че на „Руски“ започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват…
И пак цъфтят!