Начало / България / Труд от изключително значение за Втората световна война

Труд от изключително значение за Втората световна война

germanskite-generali-1Книгата на Лидъл Харт е труд от изключително значение, незаменим за всеки, който иска да разбере какво всъщност се е случило по време на Втората световна война.

Ню Йорк Таймс

След края на Втората световна война Базил Лидъл Харт получава възможността да разпита пленените от Съюзниците германски генерали, преживели конфликта. Резултат от тези срещи е настоящата книга. Германските генерали разговарят с него като с равен – бивш офицер от британската армия и стратег, чиито идеи са им добре познати. В „Германските генерали говорят“ намират отговор много от въпросите, възникнали по време на войната. Наистина ли Хитлер е гениален главнокомандващ, за какъвто го смятат в началото? Защо допуска евакуацията от Дюнкерк? Защо генералите не успяват да го отстранят? Как изглежда Червената армия от немска гледна точка?

Базил Лидъл Харт предава думите и вижданията на германските генерали и с ясен и прозорлив поглед анализира ценните уроци на Втората световна война.

Сър Базил Хенри Лидъл Харт (1895–1970), широко известен като капитан Б. Х. Лидъл Харт, е влиятелен британски теоретик по военна стратегия и историк, специалист по историята на двете световни войни. През Първата световна война служи като офицер в британската армия, като по-късно достига чин капитан. Работи като военен кореспондент за издания като Дейли Телеграф, Таймс и Дейли Мейл, а през 1937–1938 г. е съветник на военния министър. Автор е на редица военни биографии, книги по военна стратегия, както и история на Втората световна война. В трудовете си подчертава ключовото значение на индиректния подход и елементите на изненадата и подвижността в изграждането на военната стратегия.

 

ОТКЪС

„Воини, огрени от Слънцето“

 

Ромел

От 1941 г. нататък името на Ервин Ромел постепенно започва да засенчва имената на всички останали германски генерали. Израстването на Ромел от полковник до фелдмаршал пък засенчва кариерата на когото и да било друг в германските въоръжени сили. Кариерата му не прилича на ничия друга в повече от един смисъл на думата, тъй като, от една страна, той не отговаря на критериите за високопоставеност в йерархията на Генералния щаб, а от друга – извънредно дълго фигурира в театъра на бойните действия извън Европа.

Славата му е отглеждана целенасочено не само чрез собствените му усилия, но и чрез грижливо обмисления избор на Хитлер. Защото Хитлер, осъзнал колко силна е военновременната жажда на обществото за блестящи военачалници, решава да подбере двама (само двама!) военни, които безболезнено да успее да превърне в народни герои: „един под лъчите на слънцето и един в снежните преспи“. Ромел в Африка той определя за Слънчевия герой; за герой на Снежните преспи ще бъде избран Дитл във Финландия.

И двамата действат зад кулисите; главната сцена Хитлер възнамерява да запази за себе си. И двамата воюват вихрено и качествата им осигуряват локален успех; лишени са от интелектуален калибър, който може да ги превърне в конкуренти в стремежа към по-висока стратегическа позиция. По всичко личи, че и двамата ще станат солидни инструменти в ръцете на Хитлер. В крайна сметка от двамата Ромел оправдава Хитлеровия избор в по-голяма степен, докато Хитлеровото доверие в непоклатимата вярност на Ромел не се оправдава съвсем. Защото, когато осъзнава, че оцеляването на Германия се оказва несъвместимо с това на Хитлер, Ромел поставя на първо място страната си и се обръща срещу своя покровител.

Макар длъжник на благосклонността на Хитлер, Ромел доказва динамиката на собствената си личност, като първо поразява въображението на Хитлер, а след това – и въображението на британските си противници, и то толкова силно, че славата му се разнася много по-далеч, отколкото е предвиждал Хитлер.

Като младши офицер през предишната война, след офанзивата срещу италианците при Капорето през 1917 г. Ромел печели изключително отличие: най-високия германски орден Pour le Mérite. Но професионалните му познания не са смятани за равни на бойната му слава и в следвоенната армия той получава сравнително незначително назначение. Нито се смята, че е подходящ да бъде включен в избрания кръг на бъдещия Генерален щаб. Но приказките, че е бил нацистки водач, са пропагандна измислица от времето, в което Ромел се прочува, и целят да обвържат репутацията му с репутацията на Нацистката партия.

Шансът му се усмихва, когато след идването на нацистите на власт през 1933 г. Ромел е назначен за военен инструктор при щурмоваците[1]. Той е добър лектор, притежава дарбата да излага темите живо и образно и разширява хоризонтите си, като изучава „новата наука“ – геополитиката (той е един от учениците на професор Хаусхофер). След това става инструктор в Пехот ната школа в Дрезден и по-късно бива назначен в новата школа във Винер Нойщат. Дотогава се е запознал с Хитлер, който го намира за освежително нетрадиционен военен, подходящ събеседник в обсъждането на нови военни идеи. При избухването на войната бива назначен за командващ личния Хитлеров щаб, което, естествено, разширява и контактите му, и възможностите му. След кампанията в Полша моли Хитлер да му повери командването на танкова дивизия. Молбата му е удовлетворена. Стъпката характеризира тънката дарба на Ромел да улучи точния момент и способността му да се възползва от него. Защото преди войната той е бил толкова запален привърженик на кавалерията, че се е противопоставял на идеите на всички, проповядващи евангелието на танковата война. По пътя към Варшава обаче „съзира светлината“ и без да губи време, „следва лъча“.

Назначават го командващ Седма танкова дивизия и той я повежда в Западната офанзива. Панцерите изиграват огромна роля в пробива при р. Мьоз, както в настъплението към Ламанша. На следващия етап дивизията пробива Френския фронт при р. Сома между Абервил и Амиен и повежда войските към р. Сена около Руан. Блестящото изпълнение се подсилва още повече от последвалата пропагандна кампания и със задна дата дивизията е наречена „Призрачната дивизия“.

След това, в началото на 1941 г., когато решава да изпрати бронирани и моторизирани експедиционни части в помощ на италианските съюзници при нахлуването в Египет, Хитлер наз­начава Ромел за командващ неговия „Африкански корпус“. До пристигането му в Триполи италианците не само вече са отблъснати обратно през границата, но и цялата им пехота е разгромена при преследването. Ромел не се стряска от катастрофалната ситуация, в която се озовава. Като знае колко малка е победоносната британска пехота и като осъзнава, че британците по всяка вероятност са накрая на силите си, той незабавно хвърля в офанзива първите части на корпуса си. Не разбира особено много от танкова техника, но притежава великолепно чувство за мобилност и усет към изненадващи действия. Заварва британците разпръснати, с танкове, повечето от които имат нужда от ремонт. Бързината на нападението му и образувалите се пясъчни облаци умножават мощта му. Британците са изритани от Киренайка обратно през египетската граница.

През следващата година и половина славата на Ромел непрекъснато расте главно поради начина, по който отблъсква последователните офанзиви на британците, както и всъщност поради удивителните ответни удари, нанасяни от него всеки път, в който преждевременно оповестяват унищожението му. В процеса войските на британската Осма армия си съставят за него мнение, далеч по-високо от мнението за собствените си командири, а повратливостта му така допада на чувството им за хумор, че му се възхищават едва ли не с обич. Ромел достига върха на кариерата си през лятото на 1942 г., когато разбива поетапно Осма армия между Газала и Тобрук, след което преследва останките от частите ѝ през Западната пустиня чак до делтата на Нил.

В тази криза се намесва генерал Клод Окинлек, британският главнокомандващ в Близкия изток, който лично поема командването на разгромената Осма армия и при защитата на Ел Аламейн сплотява обезсърчените войници. След дългата офанзива Ромеловите войски са уморени, а запасите им са на изчерпване. Два техни последователни опита за офанзива се провалят; те биват отблъснати и това се оказва съдбоносно за плановете им.

Ромел запазва увереността си, че при третия опит ще успее, но скритите му надежди не се оправдават, а времето тече, заето само с попълване на запасите. В това време британците получават подкрепления – нови дивизии, пристигащи от Великобритания. Сменено е и командването. Мистър Чърчил държи британците да предприемат офанзива още с пристигането на подкрепленията. Окинлек, доста по-разумно, настоява да се изчака, докато войниците привикнат към условията в пустинята. Като последица Окинлек бива заменен на поста главнокомандващ с Алегзандър, а 8-а армия се поема от Монтгомъри. В началото на август обаче Ромел първи нанася удар и отново е объркан от новия план за отбрана. След това инициативата пак се сменя: след дълго затишие за сериозна подготовка – по-дълга от планираната от Окинлек, в последната седмица на октомври Монтгомъри започва офанзива, вече подкрепена с невероятното превъзходство на авиацията, артилерията и танковете. Дори и при това превъзходство обаче тежките боеве се водят цяла седмица, което се обяснява с липсата на големи обходни маневри. Но врагът, освен че е изтощен, е и осакатен, защото подводници потопяват петролните му танкери, пресичащи Средиземно море. В крайна сметка това се оказва решаващо и с краха в предните му позиции врагът вече не е в състояние да удържи и бива отблъснат чак до западната част на Либия, повече от 1600 км обратно.

За самия Ромел решителният удар идва с провала на неговото нападение през август. След това разочарование той е така зле разтърсен, че душевната му депресия подкосява физическите му сили и той се принуждава да замине болен, с язви от пустинния пясък, на лечение във Виена. Когато научава, че Монтгомъри е започнал офанзива, той настоява незабавно да отлети обратно за Африка въпреки възраженията на лекарите, но през следващите месеци физически не е в състояние да действа както дотогава. Макар да организира дългото отстъпление така добре, че избягва всеки от опитите на Монтгомъри да обкръжи войските му, той пропилява шансовете да спре противниковите войски, а сигурно и болестта му е причина за неговата грешка в Битката при Марет, дала на Монтгомъри възможност да се насочи към Тунис и по този начин да проправи пътя към окончателното поражение на германците в Африка. Самият Ромел е напуснал Африка през март, повече от месец преди това събитие, за да продължи лечението си. За Хитлер е точно толкова важно да опази престижа на Ромел, колкото и да си осигури неговата служба и в бъдеще.

*Бележките под линия не са включени в откъса.