Отношенията ни с четирикраките подсказват доколко самите ние сме човечни
Превърна се в социален феноме, докато бяхме в извънредно положение. Със заповед на министъра на здравеопазването, както си спомняте, станаха законни единствено разходките именно с куче. В резултат се родиха какви ли не анекдоти, а кучетата пък най-сетне почувстваха, че действително са приятел на човека.
Продавам куче, родено 02.2020 г. На 20 хил. км
Поне в литературата обаче отдавна са се превърнали в истински герои. Книгите с куче в главната роля свързваме често с детството, но има и такива, които можем да четем цял живот. Важни са, защото се грижат за способността ни да гледаме с други очи на околния свят. Ето от нас пет качества, които свързваме именно с тях – с кучетата… И една усмивка, породена от кризата – авторът ѝ, за жалост, за нас е неизвестен…
Приятелство – „Белият Бим, черното ухо”
Известна е колкото книгата на Гавриил Троеполски, толкова и филмът, с който режисьорът Станислав Ростоцки за малко да спечели „Оскар”. В главната роля е един английски сетер, като специално за снимките кучето си има и дубльор. А иначе – и на кино, и в живота, кучетата не могат да се преструват. Казва го кинологът Виктор Сомов. Така че приятелството, което ни даряват, е истинско. Точно за едно такова приятелство е „Белият Бим, черното ухо”.
Вярност – „Ласи”
Книгата на Ерик Найт демонстрира по превъзходен начин това качество на четирикраките ни приятели. Историята е за едно коли, което изминава повече от 1000 км, че да се върне при своя господар. Сами знаем, че от време на време в новините се появяват именно такива сензации. Иначе книгата се превръща във феномен – конкретно у нас тя доведе и до дълго продължилата привързаност към колитата. Сигурно десетки години точно те бяха най-популярната за отглеждане у дома порода. И както може да се очаква, май всяко второ се казваше… Ласи.
Сила – „Дивото зове”
Кучето е пример за това, че винаги можем да намерим сили в себе си – и да продължим. Доказва го класическа творба като „Дивото зове”. Публикуван преди вече 117 години, романът на Джек Лондон разказва за едно куче, дошло в дивия север от юг – и намерило сили да се справи с тежката работа, която го очаква в ледената пустош. Интересното е, че мотивация добавя точно фактът, че си има… човек. Така че тук равносметката ще е още по-полезна – ние, хората и взимаме от кучетата, но сме призвани и да им даваме… А това вече е напомняне, че също носим отговорност за тях! Между другото, Джек Лондон има още една популярна „кучешка” книга – досещате се, че става въпрос за „Белия зъб”.
Любов – „Може ли да бъда твоето куче?”
Може някои да сметнат твърдението и за пресилено, но е факт, че привързаността на кучето преминава буквално в любов – поне според нашите, човешки критерии. Защото кучето ни гледа в очите – както правим, когато сме влюбени… Любвеобилно е, пак като нас. Обича близостта ни! Всичко това изобразява и Трой Къмингс в тази очарователна детска илюстрирана книга – „Може ли да бъда твоето куче?” Хубавото е, че в случая възпитава децата да са състрадателни към животните. Арфи, главният герой, пише писма, за да си намери стопанин. В замяна предлага любовта си.
Подкрепа – „Аз съм куче… И се казвам Салваторе”
Едва ли има друго същество, което може да демонстрира повече вярност от кучето – дори в междучовешките отношения е пълно и с предателства, и с много разочарование. Виж, с кучетата е друго, показва и Веселин Гатало. Босненският писател предлага една история, в която има и горчивина, но и утеха – под формата на четири лапи и опашка. Салваторе, който всъщност е куче, си спомня за своя живот, в който има хубави моменти, но и много лоши. Интересното е, че всъщност именно кучешкият живот, който се разкрива пред нас като на длан в общо 59 къси разказчета, убеждава нас, хората да сме по-добри.