Начало / Читатели / Книгата като полет

Книгата като полет

222222_bДеница Бенева, редовна читателка на лира.бг

„Ако на някого тази книга му се стори прекалено пристрастна, веднага бих му казал: „Да, това е така!“ Тази книга наистина е пристрастна. Но заслугата да бъде такава не е само моя. Тя е и на хората, с които се срещах. Със своите спомени те ѝ предадоха точно това лице, което, дори и да исках, нямаше как да променя…“ – казва още в началото нейният автор Добромир Славчев.

 „Да обичаш Вили Казасян  е чудесен пример за изключително ярка документална проза, подплатена с важна енциклопедична информация, която е поднесена с невероятен авторски почерк. Към всичко това, като прибавим и приложените фотографии, проследяващи любопитни и важни моменти от живота на бележития диригент на Биг бенда на БНР се получава един чудесен полет през цели три епохи в които е живял маестро Казасян.  Изданието излезе от печат в последният месец на миналата година, навръх 85-годишнината от неговото рождение.

Плеяда от личности говорят за символа на Биг бенда на БНР –  Вили Казасян

„Вили бе прекрасен човек. Дори аз не смятам себе си за такъв…“ – споделя на нейните страници Милчо Левиев, и продължава – Той познаваше много добре музикантската работа и се беше посветил на нея… Ако някой иска да разбере кой е Вили Казасян, бих го посъветвал да чуе негови записи, песни, композиции, филмовата музика, която е писал, да види участията на Биг бенда на БНР в телевизионните предавания, по фестивалите. Това говори много повече от всичко останало. А ако иска да знае какъв човек е бил, бих му казал онова, което ти казвам на теб – прекрасен човек, безкрайно остроумен… светкавичните му реакции, за някои неща направо ни изумяваха…“

Това не е единственият събеседник с когото авторът ни среща. Освен със спомените на Милчо Левиев, Добромир Славчев ни запознава с разказите за маестрото и на други близки, познати и колеги на Вили Казасян.

Сред тях са имената на цяла плеяда творци свързани с музикалното ни изкуство и култура, като: Тончо Русев, Иван Стайков, Александър Бръзицов, Стефан Димитров, Христо Йоцов, Бедрос Киркоров,  Димитър Симеонов – Мончо, Дечко Делчев, Стефан Савов, Лени Вълкова, Мими Николова, Лиана Антонова, Ахинора Куманова, Недко Трошанов, Константин Драгнев – Графа, Диян Тимнев, Гроздан Христозов, Димитър, Йълдъз Ибрахимова, Йорданка Христова, Димитър Йосифов, Богдана Карадочева, Стефка Оникян, Христо Кидиков, Катя Филипова, Бисер Киров, Любомир Оджаков, Михаил Белчев, Надежда Ранджева, Катя Воденичарова, Асен Гаргов, Петко Петков, Емануил Манолов – Бадема, Генчо Въртовски, Маргарита Хранова, Мими Иванова, Камелия Тодорова, Орлин Горанов, Васил Найденов, Йонко Попов, Кирил Йорданов – Киката, Нели Рангелова, Георги Христов, Петя Буюклиева, Васил Петров, Стоян Янкулов – Стунджи, Сава Лавсов, Цветан Троянски, Ники Драгнев, Антони Дончев, Румен Тосков – Рупето, Филип Киркоров, съпругата на Вили Светлозара Казасян, неговият син Александър, дъщерята на маестрото Хилда и прочие.

Приятелството няма цена

Добромир Славчев по интересен начин проследява живота на маестрото, като включва както личната му история, така и приноса му за популяризирането на джаза, въобще развитието на музиката в България. Това е подкрепено със свидетелствата от личните преживявания на близки до Вили Казасян хора, сред които, освен неговото семейство, са и голяма част сред най-известните български музиканти и изпълнители, работили с него.

Книгата в никакъв случай не бива да бъде възприемана като поредните мемоари в морето от позната ни за този жанр стилистика. Независимо от своето съдържание, тя по-скоро се чете като роман, отколкото като мемоари. Включва в себе си отделни раздели, които на пръв поглед, всички те са сами за себе си, но общо пресъздават един цялостен разказ за нейният главен герой. Ето и някои от заглавията на главите в нея: „Синята мотриса“,  „Зози и суинги“,  „Фрак с потури“, ,„Луна от захар“, „Франсоаз Арди“, „Славея на Корсика“, „Вангел хол“, „Алиса Фрейндлих“, „Бягаща по вълните“, „Приключения на духа“, „Казасян Комерс“, „Тук и сега“, „Летящия делфин“, „Вили джан“ и т.н.

Историите там следват една след друга и интригуващо ни запознават с отминали дати и събития. Почти кинематографично Добромир Славчев пренася читателите през всяка една картина, която рисува книгата. Той също описва най-вълнуващите си моменти с композитора от запознанство до съвместната им работа в която се ражда тяхното приятелство. А приятелството няма цена, както пише в книгата Добромир Славчев.

Джаз формации и Биг бенд

Авторът подчертава, че Вили Казасян, освен прекрасен човек, музикант, композитор, аранжор и дългогодишен диригент на Биг Бенда на радиото, е един от неговите създатели. Там маестрото работи в продължение на 38 години. Още като студент свири на пиано и е сред основателите на няколко джазови оркестъра, сред които Биг бенд на Политехниката, последван от второто издание на Джаза на младите и бенда на Сатиричния театър.

Музикантите от всички тези състави по-късно стават ядрото на музикантския състав при сформирането на Биг бендът на БНР. Вили е в основата на още две музикални формации, джаз квинтетът Студио 5 и вокалната група Студио В.

От самото начало, той е и в основата на провеждането на несъществуващия вече международен музикален фестивал „Златния Орфей“, заедно с неговия създател Генко Генов. Неоспорим е приносът на маестрото в популяризирането и налагането на този музикален форум на световната сцена. Такова е мнението на всички музиканти и хора разбиращи от музика.

В тази посока неговият колега, саксофонистът Димитър Симеонов – Мончо, казва следното: „Огромна е заслугата му за „Златният Орфей“… Вили бе от елитните музиканти на България, изключително скромен, не съм видял, никога да се изтъква за нещо. Помня как той издържаше по 12 – 16 часа без почивка… Вили е човек с история…“

От „Микрофонът е ваш“ до „Златният Орфей“ през „Тромбата на Вили“ и „Мелодия на годината“

Няколко години преди появата на „Златният Орфей“ още в началото на 60-те в сградата на БИАД (Българско инженерно-архитектурно дружество), всяка събота и неделя със своя оркестър Студио 5 Вили Казасян изнася редовни концерти, които според думите на неговите съвременници по същото това време са явление в музикалния живот на столицата и са били сред най-запомнящите се, и чакани музикални събития.

„Ние повлякохме крак – спомня си с въодушевление и саксофонистът на джаз квинтета Дечко Делчев –  и след нас се създадоха доста състави… Въобще със Студио 5 правехме страхотни импровизации – свирехме поп, класика, джаз… Тогава за първи път вкарахме и боса нова…“

Водещи на спектаклите са актьорите Коста Цонев и Пенка Груева. Там отново за пръв път маестро Казасян стартира и музикалния конкурс „Микрофонът е ваш“, който предоставя възможност за творческа изява на хора от публиката. Това несъмнено е първообразът на нашумелите днес в световен мащаб музикални формати. След години „Микрофонът е ваш“, дори попада в песенния фолклор с един от куплетите на песента „Жалба за младост“ в изпълнение на Тодор Колев, текст Михаил Белчев, музика Морис Аладжем и запазеният суинг почерк в аранжимента на самия Вили Казасян.

„Коста Цонев тогава пред всички,

обяви „Микрофонът е ваш!“

и излезе Богдана самичка

и запя „Нон се риен…“

През първата половина на седемдесетте, маестрото води и изключително популярното радиопредаването на редакция „Хумор, сатира и забава“ – „Тромбата на Вили, пише музика и участва в различни продукции на радиото, като „Къдрава антена“,  „Кафе с автограф“ и фестивала на хумористично – сатиричната песен „Златният кос“. Автор е на филмова музика,  инструментални пиеси и мелодии за песни.

Името му се свързва и със създаването на конкурса за българска поп песен „Мелодия на годината“, телевизионните предавания за музика „Студио 1“ и „Телевизионен бутик“…

Не е случайно и онова, което казва за маестрото и Катя Филипова: „Колкото по-малко е егото на човек, толкова по-голям е той. Именно такъв човек беше Вили – великан…“

IMG_3200Свободен с всяка своя крачка

„Да обичаш Вили Казасян“ е книга, която се опитва да ни помогне да осмислим присъствието  на гениалната фигура, не само на музиканта и композитора, но и на човека Вили Казасян в музикалната ни култура. Маестро Казасян през целия си живот се извисява над всички със своите професионални, морални и човешки качества.

Вили Казасян е и чудесен музикален педагог. Преподава в Студията за естрадни певци, чиято дейност после кара специалистите да открият нова специалност в Консерватория – поп и джаз изкуство. За годините прекарани в тази школа, Йорданка Христова, която я завършва успешно, споделя: „Вили Казасян можеше да те научи на всичко. Да те научи да живееш с усмивка и да бъдеш над нещата, което е най-важното, защото животът е един миг…“

В този дух за Вили говори и Богдана Карадочева: „Бях благословена да срещана такъв човек в живота си и да се занимавам с това, което обичам… Вили ми даде много. Той ме научи да слушам музика и всичко, което знам в професията е от него. Очерта пътя не само на мен, а и на много други хора в изкуството. До края си остана все така скромен –  все едно нищо не е направил. А той направи много…“

Камелия Тодорова също пази чудесни спомени от маестрото: Онова, което най-много харесвах у Вили, бе, че той умееше да извлича удоволствие от всяка ситуация на живота… Вили веднага ми обърна внимание, защото аз бях много начинаеща в музиката, която изпълнявах, въпреки че ме водеха джаз певица. Вили беше изключително благороден човек. Благодарна съм му, че ме научи много да слушам и какво се свири, а не само да си отварям устата и да пея…Притежаваше перфектен слух и не позволяваше да стават никакви грешки… Пишеше много добри композиции и изключителни аранжименти…“

А следващите думи са на композитора Тончо Русев:

„Музиканти като Вили, Морис Аладжем се различават – суингът в песните им веднага се усеща. Те двамата бяха от едно гнездо, а суингът беше нарицателен за  нашето време… Вили беше усмихнат човек, незлоблив. Беше надраснал всички в това отношение. Вили Казасян, Йосиф Цанков и Петър Ступел бяха хора от друго тесто, от съвсем друга категория… Още тогава се открояваше от всички. Даже смятам, че е недооценен…Беше изключително скромен и не парадираше с творчеството си…неговото благородство не му позволяваше да прави това…Към мен се е отнасяше благосклонно – поощряваше ме в първите ми композиционни опити. Въобще винаги ми е помагал… Вили беше голям музикант и въпреки времената и ограниченията живя като свободен човек…“

Почти няма известно име от българската поп и джаз сцена, от близкото ни и далечно минало, което да не е свързано с Вили Казасян.

На много от тях той е помогнал в откриването на техния талант в израстването им, било като музиканти или като изпълнители…

Йълдъз Ибрахимова, Йорданка Христова, Богдана Карадочева, Стефка Оникян, Христо Кидиков, Катя Филипова,  Камелия Тодорова, Васил Петров, Орлин Горанов, Васил Найденов, Нели Рангелова, Георги Христов, Петя Буюклиева, Христо Йоцов, Стоян Янкулов и още много други хора от музиката, всички те с благодарност си спомнят за работата им с маестрото.

Ето какво казва по този повод и Йълдъз Ибрахимова: „Благодарение на него най-после получих обществена признателност и добих не само самочувствие но и голяма популярност с онова, което правех. Работата ми с Вили се оказа истински трамплин към успеха. Вили Казасян имаше важна роля не само в моя случай, а изобщо в популяризирането на поп и джаз музиката у нас.

Вили беше свободен човек, независимо че живеехме в тоталитарна система. Сега всеки може да се тупа в гърдите и да говори каквото си иска… Но тогава?“

Джаз по време на комунизъм

Слушането и изпълняването на джаз в началните години на комунистическия режим в страната не е добре прието от властта, в тази посока свидетелстват много от събеседниците в книгата, като Джони Пенков, Емануил Манолов – Бадема, Константин Драгнев, Димитър Симеонов – Мончо и др. В този период в голямата съветска енциклопедия, все саксофонът е описан като инструмент с капиталистическо звучене… Някои изпълнители дори са изпращани в Трудово възпитателни лагери, като певицата Леа Иванова, саксофонистът Людмил Георгиев,  а други прекарват доста време по затворите, като например създателят на Джаз Овчаров –  Асен Овчаров, както Александър Николов, известен с прозвището си Сашо Сладура, който намира смъртта си в концентрационен лагер.

За една от първите джазови пиеси на Вили Казасян, в книгата разказва съученикът му от Шеста мъжка гимназия в София Джони Пенков:  „Официално почти не се свиреше тази музика, защото през ония години това не бе никак здравословно, но Вили винаги намираше начин да преодолее препятствията…“ Произведението за което става дума се казва „Синята мотриса“, което маестрото пише едва седемнадесет годишен. Творба, която впоследствие се изпълнява с голям успех и в бенда на Политехниката, Джаза на младите, оркестъра на Сатиричния театър и Студио 5.

Няма нищо по естествено от това

Разбира се невъзможно е да се преразкаже всичко от това наистина мащабно изследване, което авторът е предприел, продължило според собствените му думи цели десет години.  В крайна сметка, благодарение на това имаме един невероятен разказ за знаменития диригент на Биг бенда на Националното радио. Книгата ни прави свидетел на весели и трогателни изповеди, в които обединяващото между стотината събеседници, е обичта към Вили Казасян.

„На мен ми провъря, защото в моя музикален живот го имаше Вили Казасян…“ – Доверява на автора Филип Киркоров. Маргарита Хранова си спомня за маестрото: „Според мен Вили никога не се взимаше на сериозно. Той беше много приятен за общуване, честен и приятелски настроен.

Отличаваше се с готиния си подход към хората…беше много фин човек, той и фино дирижираше… Пишеше фина, приятна музика, хем мелодична, хем много шикарна… Нямаше злоба и лицемерие, винаги весел и постоянно се шегуваше по невероятно елегантен начин…“

На страниците на книгата се срещат доста забавни случки около живота на Вили, както и негови цитати. В това отношение читателят е улеснен с използването на курсив и пряка реч от автора, което ни кара по-лесно възприемем, съответните диалози и извадки с думите на маестрото, едва ли не като виц. Пример за това е, откъс от разказът на Александър Бръзицов: „Няма да забравя на едно събиране се разказваха вицове, както е политически коректно да се казва в днешно време за афроамериканци. Всеки разказва по нещо и на края стигаме до него. А Вили се усмихва и духовито обобщава:

„В България никога не е имало расизъм, но винаги е имало черен хляб“.

Затваряйки последната страница на книгата ти става ясно, както казва и самия автор към края на книгата: „Разбрах, че няма нищо по-естествено от това да обичаш Вили Казасян„.

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!