Лира Литературно-рекламна Агенция
Не бих искал от така описаната Бастилия и обитателите й да останете с впечатлението, че да бъдеш затворен там бе нещо достойно за завист. Няма как да си представите каква беше реалността. Не можех да ходя където си поискам, а карето за разходки беше толкова миниатюрно, че едва се усещаше, че си навън; забравихме какво е хоризонт, а това, повярвайте, бавно пречупи и най-непокорните затворници. Сигурно и аз бих рухнал като останалите, бих загубил радостта от живота и дори ума си, но внезапно Лоне реши, че съм заслужил известни привилегии във всекидневния си режим. Аз не само бях най-послушният и изпълнителен обитател на Бастилията, но се ползвах и от помощта на онази всемогъща, макар и анонимна ръка, която ми превеждаше ежемесечна сума;
това обстоятелство така измъчи Лоне, че той реши да се превърне в мой опекун, за да разбере кой е защитникът ми. Престорих се, че не мога да назова името му, понеже е много високопоставен. Службата в Бастилията беше дотегнала на Лоне и той се стремеше да го направят началник на Арсенала, въобрази си, че някой ден мога да му бъда от полза, и нареди да ми позволяват разни битови подобрения. Към края на втората ми затворническа година махнаха два от шестте хоризонтални железни пръта на килията; ти, Жан-Жак, си човек с въображение, та не мисля,че този детайл ще те накара да се разсмееш. Без тези две решетки вече можех да поогъна навън мрежата на
прозореца и да достигна до амбразурата в дебелата стена. Изпитвайки почти чувствена наслада, сядах на самия край и провесвах краката си покрай стената. Намирах се над цял Париж. Градът шумеше в краката ми, западните ветрове метяха облаците и галеха челото ми. Спомнях си радостите от живота, мислех за хората, които бях обичал, за великодушните, които бяха обичали мен. От арестуването ми до сега бях живял целомъдрено, пленничеството бе зазимило чувствеността ми и само рядко, от хигиенни съображения, помагах с ръка на природата да ме освободи от натрупаното, но го правех без прежната страст. Сега обаче, седейки между земята и небето, чувствата се събудиха, кръвта ми закипя и желанието да подхвана отново живота си се възвърна. Позволиха ми и да излизам от време на време. Давах честната си дума, че ще се върна в уречения час. И като Антей, черпещ мощ от земята, аз турих крак на градския паваж и възвърнах силата си. Бях отвикнал от парижката шумотевица, тя ме стъписваше, затова в началото обикалях само предградията Сен Антоан и Венсен. Не ми трябваше много време, за да открия пътя към една къща на удоволствията, и отново с радост се гмурнах в женските пазви и скутове. Още десет години от живота ми бяха изтекли като носени от вятъра облаци.
***
Само един от затворниците в Бастилията остана трайно в паметта ми. Запознах се с граф Дьо Сад някъде през
1784 година. Той презираше Лоне и не го криеше. А Лоне си мъстеше, държейки го в направо варварска изолация.Сад беше настанен в кулата Либерте* – и архитектите понякога проявяват духовитост. Бяха го турили – както ние казвахме на затворнически жаргон – във втората Свобода, сиреч на втория, зле проветряван и зле разположен етаж, най-лошото място от цялата Бастилия.
Не знам, Жан-Жак, дали си надушил приживе този човек, честно казано – съмнявам се. Още преди смъртта ти Сад бе влязъл в мръсната хроника, но и бе признат за
човек на перото; ти не понасяше писателите, а от развратните писания се отвращаваше. Аз вече бях в Бастилията,
когато Сад се прочу сред разказвачите на непристойни истории. Сигурно беше около четирийсет и пет годишен, когато го срещнах. От суетност или поради някаква лична причина, която не знаех, той не искаше да се обръщат към него с наследствената титла маркиз и никой от тъмничарите не знаеше, че е бъдещ граф, освен, както се досещате, Лоне, който имаше достъп до делата на задържаните. Дали Лоне си мислеше, че аз бих могъл да се сближа с „черната овца“? Че би могъл да извлече облаги от маркиза, като му пусне някакъв любител на лите ра-турата (той си мислеше, че аз съм такъв, понеже непрекъснато ме виждаше с книга в ръка)? Както и да е, в деня, в който влязох на втория етаж на кулата Либерте, разбрах, че както има любов от пръв поглед, така има и внезапна симпатия и приятелство. Не знам за какво заговорихме първо, но си спомням, че харесах Сад веднага, а и той сякаш прояви симпатия към мен, нещо непривично за един благородник към човек без титла. От приказките на началника аз очаквах да срещна бесен звяр, вкаран в затвора от ужасеното му семейство. Но това ли беше същият неопитомяем аслан? Никога няма да разбера. Физически този провансалец беше дребен – висок не повече от пет стъпки. Беше тлъст и едър, напомни ми кастриран котарак, който изглежда силен, докато се сетиш каква операция му е направена. Понякога Сад беше безкрайно нежен, можеше да го сметнеш дори за мекушав, а после
изведнъж ставаше невероятно свиреп. Дали не беше хищна птица, чиито крила биваха подрязвани всекидневно?
Скопен петел – крякащ, но безпомощен? Времето донесе отговори на тези въпроси, или по-точно – оцених несъ-
вършенството им. По-нататък ще ви разкажа за тези мои чувства.
Много скоро приятелството ни се задълбочи, стана нещо повече от изкусно провежданите, но празни по същество разговори. Маркизът беше беден, понеже след вкарването му в Бастилията (не без помощта на роднините) семейство Сад хищно бяха заграбили цялата му „бащиния“. Аз все пак разполагах с някакви пари, не харчех неразумно, но по-скромен и непретенциозен човек от него не бях срещал. Предлагах му кесията си непрекъснато, но той си позволяваше да бръкне в нея само за да не ме обиди. А беше невероятен лакомник, сладокусник и познавач на най-скъпите деликатеси. Можеше часове наред да говори за определен сорт праскови, които консервирал само някакъв производител в Монпелие, за бадемовите целувки от Перигю, овкусени с шамфъстък, които нямали равни на себе си. Веднъж го заварих във втората кула Либерте по-щастлив от ангел – като никога семейството откликнало на една от лигавите според тях негови молби и му пратили буренце с любимия му зехтин. Цял месец дворът на Бастилията ухаеше на провансал-ски гозби и Сад държеше да опитам всяко ястие, без да се уморява да изтъква превъзходството на кухнята на не-
говите предци пред блудкавите парижки буламачи. След подробен инструктаж търчах из цялата столица, за да му
купувам специален вид дървесна ружа, кутийка плочки от най-фин шоколад, екстракт от кедрови шишарки, продаван само от един търговец близо до черквата „Сент Йосташ“, и то само три месеца в годината. Ако не изпълнех точно поръчката и доставех някой заместител, Сад ме подхващаше с такъв убийствен сарказъм, като че харчех негови пари – е, как да не харесам такъв човек? Така цялата моя пестеливост изтичаше в чревоугодничес-ката река, в която Сад се гмуркаше с наслада, може би за да забрави горчилката на реалното си битие. Харесваше ми да подслаждам живота му, но от друга страна, се тревожех за ефекта на подобен режим върху здравето му. Поне от време на време той се нуждаеше от физически упражнения и диети. Кратките разходки, за които Лоне му даваше разрешение, не бяха достатъчни, а в останалото Сад нямаше спирачки – току-що отворен голям пакет с бяла ружа изчезваше за дни, бутилките вино споделяха същата участ, тъпчеше се с бадемов крем до повръщане. Странно беше отношението му към собствените му зависимости, понякога им се отдаваше като роб, друг път ги надмогваше с деспотично презрение. Не след дълго разбрах, че маркиз Дьо Сад имаше и една друга достойна за уважение страст, която го обсебваше – писането. В началото на връзката ни той ми беше показал голяма папка, в която държеше няколкото безобидни писания, които кралската цензура му беше оставила. Прочетох две-три от тях. Харесаха ми, макар и да не ме развълнуваха кой знае колко, и му го казах. Откровеността ми го спечели. Беше ме наблюдавал цяла година, за да се увери, че не съм доносник на управителя или на началника на полицията, и сега ми разказа защо го бяха затворили в Бастилията – не било толкова заради нравствените скандали, в които се беше забъркал, а поради доведеното до крайност безбожие в някои от либертинските му писания. Може би биха му простили свободомислието, ако то бе непоследователно и не водеше до радикален атеизъм, но по-твърд и непреклонен човек от Сад едва ли съществу-ваше; без какъвто и да е показен стоицизъм (присъщ на някои от страстните последователи на разни учения) той понасяше мъртвешкия живот на затвора.
* Свобода (фр.). – Б. пр.
